Очарованието на Болоня е в умението й да бъде прекрасна домакиня. Във всеки момент тя е готова да напълни с тухлено червено жадните за архитектура погледи, да уреди ароматна среща с някои от най-прочутите италиански баристи, ненатрапчиво да бодне в съзнанието поредния факт от богатата си история. И всичко това, без да забравя, че тук е Земята на мортаделата, обвита в аромата на току-що сервирани тортелини, например ...

Италианците много харесват Болоня. За тях тя е La Rossa /Червената/ заради компартията и тухлите, La Grossa /Дебелата/ -  заради кухнята, La Dotta /Учената/ -  заради най-стария университет в света. Наричат я дори "Стомахът на Италия", което не й пречи да бъде един от най-елегантните градове на Ботуша. "Учената" Болоня е столица на Емилия - Романя – провинцията, в която Алпите и Адриатическото крайбрежие се срещат. Тя е дом на италианския комунизъм, родно място на Маркони и радиото, на Луиджи Галвани, както и мечтана "гурме" дестинация.

Болоня е лесно достижима, което не означава, че човек лесно се сбогува с нея. Тази буржоазка с изтънчен вкус веднага грабва чужденеца с покритите си улици. Застланите с мозайки аркади добавят ново измерение на представата за пешеходно пространство. Като застинали каменни сенници изрисувани сводове бранят преминаващите и в дъжд, и в пек. Под тях, на тротоара с размаха на улично платно, дремят кафенета, бързат минувачи.

"Моята" Болоня започна с мокачиното в кафе "Терци". Когато се озовахме на входа се почувствах побутната от съдбата. И без да сте гледали поредицата "Великите италиански кафенета", знаете, че заедно с модата, пастата, хубавите коли, тук и кафето е религия. Затова вместо да се залепя за менюто, попитах, може ли да снимам. Момчето зад тезгяха веднага ме фиксира с репликата, че се държа като японка. Всъщност, това бе един от най-хубавите комплименти, които бях получавала напоследък. След няколкото позволени кадъра, бях готова за кафето. Тук то се поднася с чаша вода, бърка се със сребърна лъжичка, за да не се променя вкусът му. Преди да отпиеш, завърташ чашката по посока на часовниковата стрелка, после в обратната, вдишваш и чак тогава  си готов да отпиеш. И сякаш за да не се разсейваш излишно, го пиеш прав, подпрян на висока малка масичка. Цените са достъпни, ароматът уникален, а преживяването… Дай боже всекиму!

Същото важи и за срещата със "Сан Петронио". Голяма част от фасадата на църквата не е довършена, затова от години лицето й е забулено с поизбеляло платно. Ето защо и съзнанието не може да прецени за какво да се подготви. Според първоначалните планове тя е трябвало да бъде двойно по-голяма. Някои дори твърдят, че след като Мартин Лутер видял начинанието на болонци, въстанал срещу католицизма. Всъщност първата мисъл, когато човек влезе, е: "Тази е по-голяма от "Св. Петър" в Рим." Съществен принос за зрителната измама имат голите до бяло кораби на храма. Пространството над земята сякаш чака да бъде открито, за да оживее като продължение на елегантните  тухлени колони.

Общинската библиотека звучи невзрачно между двата площада –единият пред, а другият зад "Сан Петронио". Но това е само лицето на фасадата. На първия й етаж се намира легендарната архигимназия, която векове наред е част от Болонския университет. Тук е анатомичният театър към някогашния медицински факултет, където за първи път в света започват да се извършват дисекции на трупове пред студентите. И то през 17-и век, и то под носа на Светата инквизиция. 

Ако това не ви стига, повъртете се край кулите Гаризенда и Асинели, удивете се на теракотените оплаквачки в църквата "Санта Мария дела Вита", потърсете мумията на Св. Катерина, поахкайте до вертикално изпълнения подземен паркинг, който е наблизо, и си поемете дъх – видели сте толкова много.

Туристическите справочници са единодушни, че Верона е изтънчена, ведра и романтична, но при нашата среща бе мокра, пълна с туристи /сигурно и те бяха чели онази прогноза за слънчево време/ и за да бъда откровена – наистина романтична, въпреки споходилата ни дъждовна реалност.

Както често се оказва, в джоба си малшансът носи и доза шанс – стига силно да го пожелаеш. Може би затова и успяхме да влезем на Арена ди Верона в ден, в който би трябвало да бъде затворено. Близо 20-те хиляди каменни места на амфитеатъра блестяха чисти и хлъзгави под липсващото небе. Заразени от ентусиазма на околните японци, пощъкахме нагоре-надолу, изкачихме се до най-високия ред и се насладихме на гледката към окъпания град.

Пешеходната "Мацини" е застлана с гладки бели плочи. Без да е твърде широка, сякаш отеснява, когато минувачите оредеят. Незнайно защо миришеше на море. Не така солено като на брега или претенциозно като от ароматизатор - далечен адриатически полъх, който придаваше допълнителна чистоплътност и финес на мига и караше витрините да искрят.

Също както водата, стичаща се по стъклото, деформира силуетите отсреща, така изненадата и сълзите на облаците размиха контурите на сградите и привнесоха усещане за приказен декор  на площад "Ербе". Венециански лъв бе разперил крила на върха на колоната точно пред палацо Мафей. Разположените в перпендикулярна близост фасади рязко сменяха епохата със сочните си рисунки. Изправената върху фонтана вече пети век Веронската Богородица продължаваше да твърди, че той е средновековен шедьовър. Някъде встрани иззад арката с реброто, източила ръст, доминираше кулата Ламберти – най-високият акцент наоколо. Ако това беше куклен дом, всеки би разбрал, че след време момиченцето, което го е подредило, ще бъде нещо повече от художничка.

Признавам, не бях подготвена за срещата с мита Жулиета. Пък и бях позабравила колко плътна може да бъде тълпата. Поне увлечена от околните, успях да ползвам като GPS инерцията на нейния ентусиазъм. След бутането в здрачния проход, който води до дворчето с култовото балконче, осъзнах: "Човек трябва да си носи допълнително сакче толерантност, защото тук лактите на всеки имат право." Един е дошъл да погали бронзовата статуя на Жулиета, друг - да пъхне в някоя вакантна цепнатинка листче с любовното си желание, трети - да снима любимата, щастливо кацнала на освеженото балконче. И всичко това - за късмет в любовта. Противно на всяка логика – благословия за щастие, очаквана от измислена героиня, загубила живота си заради най-трагичната измислена любов в историята. Какви ли странности не генерират напразните усилия на любовта понякога…

Не понякога, а винаги в италианските църкви има хора. Не туристи, а вярващи, чието сдържано присъствие приземява любопитството на новодошлия и събужда респект към чуждия избор. Под белите куполи, поръбени с тухли колони оформят остри готически арки. Небето влиза през витражите, за да може слънцето да се изтърколи на пода. Фасадите на църквите не подготвят за разкоша, който чака вътре. Не правят изключение нито "Света Анастасия"- най-голямата църква във Верона, чиито стени са тапицирани с барелефи от теракота, нито катедралата на града на пл."Дуомо". Тук сред десетките статуи са и тези на Роланд и Оливър – двама от легендарните пълководци на Карл Велики, любимци на средновековното изкуство.

Малък кокетен град, наричан "Венеция на континента", необременен от тежестта на класическата италианска слава, по-скоро подминаван, отколкото обсаждан от туристите. Обещаващо начало за едно приятно запознанство. Но изглежда "анти" Фортуна чу за "Венеция" и се сети за "водата".

Та като слязохме на гарата във Виченца, от шофьорите на таксита разбрахме, че хотелът, за който питаме, е наводнен, и никой не ходи натам. Съдбата проявяваше уродливото си чуство за хумор в най-неподходящия момент. Плътният ноемврийски мрак бе просто фон на водната пелена, която обвиваше и обливаше града. Трябваше да намерим къде да спим, преди което нямаше да бъде лошо и да хапнем.

Избрахме да потърсим в стария градски център, с надеждата, че хотели има и там някъде. Тротоарите блестяха, павираните гърбове на улиците сякаш им пригласяха с отразените си светлини. Нощта наближаваше, като същински зомбита крачехме в такт с тропота по чадърите си, а аз джваках все по-уверено с традиционно мокрите си обувки, докато в един момент улицата не свърши. Срещу нас бе водата. Реката бе пренебрегнала коритото си и се бе втурнала към къщите. Улуците на базиликата на Паладио пращяха непонятно, готови да се пръснат под напора на водата.

И тогава изведнъж забиха камбаните. Първо се чу гласът на голямата - ясен, мащабен, той сякаш успокоително редеше:" Ще се справи-и-м, справи-и-м, справи-и-м..." Край нас по улицата минаваха тежки машини, фучаха полицейски джипове, а камбаната не спираше. Изведнъж над града се извиси пискливият гласец на далечна нейна посестрима: "Дали ще успеем, -е-е-м, -е-ем?". Разговорът им продължи още известно време, докато постепенно не се разми в мрака…

На следващото утро само лек ръмеж напомняше за събитията от предишната вечер. Денят бе избутал в ъгъла призрачната хубост на града. Главният градски площад бе избягал от негатива на нощта. Сградите се оглеждаха в мокрите му плочи и го караха да изглежда дълбок. Колоните и арките, които оформяха монументалното здание в центъра, излъчваха присъщата за всеки фундамент стабилна монотонност. Всъщност това бе гигантски архитектурен похлупак, създаден през 16-и век от Андреа Паладио, за да запази от срутване базиликата, скрита отдолу. Стройно подредените дъги и подпори повече от 500 години оформяха нейния спасителен пояс.

За запознатите, Виченца е момичето на архитекта Паладио. Негов е Пиаца дей Синьори, Лоджа дел Капитаниато, дворецът Киерикати, вилите бижута, които красят околностите на града. Хармонията и елегантността, които бележат постройките му, го правят популярен и му носят признание още приживе. Вдъхновен от римската античност, той съчетава естетиката на пропорцията с функционалните изисквания на сградата. Така остава завинаги сред класиците със своя Театро Олимпико - най-старият покрит театър в света.

Точно на площада пред Театро Олимпико, срещу двореца Киерикати, бе оформен кризисен щаб. Полиция, доброволци, гражданска защита се готвеха да поемат поредната си задача. За огромно наше облекчение, портите към двора на тетъра бяха широко отворени. С най-бързата си стъпка се озовахме пред вратата и със съвсем оправдано нетърпение започнахме да звъним. Мъжът, който очевидно не очакаше точно нас, ни повали с една дума: "Closed." Дрезгавият глас на меланхолията продължи на завален английски:  "Big problem..." Зад гърба му се появи друг човек, който с нетърпящ възражение тон обясни, че театърът е наводнен и ...

Какво щяхме да видим, ако бяхме влезли? Срещу амфитеатрално разположените места за зрителите, на една сцена разстояние, позираха десетки статуи – едни застинали в ниши, други, завършващи с постаментите си поредната колона. И всички те бяха елементи от фасадата на истински 3D градски лабиринт, който кара сцената да изглежда неестествено дълбока. На фона на цялото пищно архитектурно откровение, един роял би изглеждал прозаично малък…, но само ако бяхме влезли.

… Сякаш за миг по площада се хлъзна лъч светлина. Тромавите тела на облаците започваха да се движат. Слънцето се мъчеше да пробие, сякаш за да вдъхне кураж на хората край прелялата река. Съвсем егоистично си помислих, че иска да поизсуши преживяванията ми и да ми напомни, че въпреки всичко Виченца си остава моя фаворитка. Съдбата най-сетне бе решила да се смили.