Спомняте ли си онези дни на еуфория, когато за Белоградчишките скали разбраха /макар и вирутално/ и далеч отвъд геграфските граници на България? Тогава, когато този  феномен се бореше да се нареди сред седемте природни чудеса на съвременния свят? Не беше много отдавна - през 2009 година. Първоначалният ентусиазъм на всички си каза думата и скалите дори в един момент поведоха класацията в своята категория, което си е постижение като се има предвид, че това се случи в компанията на Гранд Каньон. Жителите на северозападния град тогава бяха обзети от ентусиазъм, че ще посрещат тълпи туристи след години на непрекъснато обезлюдяване на града и безработица. И така в Белоградчик изникнали 54 къщи за гости.

 

Сигурно си спомняте и онова лято, когато в знак на подкрепа за българската кандидатура чуждестранните дипломати направиха масов поход, за да видят природното чудо на съвременния свят. Последваха ги и тълпи туристи - българи и чужденци откъде ли не. Оказа се, че просто инфраструктурата не може да поеме такъв поток - нито в центъра на града има къде да паркират толкова автомобили, да не говорим пък за подножието на скалите. 

С днешна дата инфраструктурата си е тази, която е била преди с изключение на това, че пътят до входа на туристическата забележителрност е с асфалт без дупки. Обаче потокът от желаещи да посетят чудното място не е чак толкова голям. Това е повод за радост за онези от нас, които мразят тълпите. На самите скали обаче има значително количество посетители през почивните дни. Въпреки поспадналия интерес както казват местните на фона на близо двестате хиляди гости през пиковата за момента 2009-та година. 

За местните ситуацията обаче определено не е добра.

 

"Когато скалите взеха да участват в класацията, кметът ни събра и каза да се подготвим за много туристи, хората направиха къщи за гости, приготвиха се, обаче този интерес вече го няма. Лятото е малко по-добре и по празниците - като се съберат няколко почивни дни, но иначе сме зле", разказва местна жена, която има къща за гости и която не е сред най-големите оптимисти на света. 

За разлика от други места, където е проблематично в последния момент да си търсиш място за подслон, тук не стоят така нещата. Заведенията за хранене не са ужасно много, а ако се случите на това място през уикенда и искате да закусите - може и да не може. Тъй като производителите на баници и други подобни ухаещи обаятелно сутрин теста, са в почивка в събота и неделя. В понеделеник, когато няма туристи - има закуски.

С или без закуска обаче първото място, което веднага трябва да се посети, са скалите. Независимо дали това по някакво стечение на обстоятелствата е първият ви път там или поредният. 

 

Тръгваме по пътя нагоре. Пред входа минаваме през сергиите на местни и от малко по-далече художници, ползвали различни техники, за да покажат своя поглед към природния феномен. Вътре, в началото още, погледът се натъква на обрулена от времето вятърна мелница и дървена къща от друго време и други географски ширини. Декори от филми, снимани тук. Най-интересният екземпляр сред тях е от стиропор и много убедително представя църква. С химикал над вратата й, затворена с катинар, пише - "това е декор от филм". Авторът на този надпис седи на стълбите отдолу и продава леко размазани авторски брошури на местността. Не е много словоохотлив, а само колкото да подкани поелите пътя нагоре или вече надолу, да си купят от 5-левовата му стока. В случай на "излишни" въпроси обяснява, че вътре всичко си пише. Омръзнало му е да го питат за църквата, в чиято сянка седи, вместо да прочетат написаното от него с химикал. 

Пресният спомен за противоречивостта на тази странна среща напълно изчезва с напредването към най-високата точка, до която може да се стигне през платения вход до скалите. Слънчевото време помага да се види максимално много от 25-километровата долина, осеяна с червеникави скали в причудливи форми. Човек не може да се насити докато внимава да не падне, да се размине с хората и да снима всичко възможно наоколо. Времето губи всякакво значение, мястото е всичко.

Час преди затварянето на вратите е сравнително най-спокойно откъм посетители и съответно най-реалистично човек в голяма степен да се усамоти с гледката. Е, все ще се намери група тинейджъри, която докато е заела най-доброто място за наблюдение,  обсъжда вечерното си меню и се чуди как е възможно долу в града да няма "Бъргър кинг".

 

Е, фаст фууд в интернационалния му вариант - няма. Пътеките, които водят до местните кръчми, понякога не извеждат дотам, закъдето сте тръгнали, но от местните хора веднага можете да получите съвет коя кръчма къде е.  

Като цяло обслужването на повечето места не е в стила "знаем как да се държим с клиентите". Но най-вероятната причина за това е неопитността на хората тук да посрещат гости. Може би туристическото постоянство ще има нужния ефект.

Някои съдържатели на къщи пък не са съвсем наясно, че в малкото дни, в които имат гости, е добре да са на разположение, а не да слагат час, след който няма да е много реалистично да питате или искате нещо.  Признава им се обаче, че се стараят.

Не е необичайно и да не заварите никой в туристическия информационен център или пък да попаднате на запъхтян човек, който току-що се връща от ... курбан. Веднага обаче е готов да извади съответните брошури, да даде съвет по кой от петте маршрута в околността е най-добре да се запътите, дава полезни съвети и контакти. Вземайте всичко, може после да не го видите!:)

Особено важни са телефоните на хората, които предоставят транспортни услуги, ако искате, например да ви закарат до пещерата "Магурата". Всеки тук работи с един-двама от хората с таксита и ви насочва към тях. "Да кажете, че аз съм ви дал телефона!". Казваме като решаваме да отидем до пещерата, която е на 30-на километра от града. Услугата по транспортирането е с предварителна резервация и струва не особено приличната сума от 40 лева. В отговор на повдигнатите ни вежди, съдържателят на къщата за гости посочва, че даже цените са "много тънки". Удивлението ни е предадено по веригата и изведнъж се оказваме в компания с още двама души. "Така ще ви е по-изгодно",  обяснява таксиметровият шофьор. 

Той е от онези хора, които играят ролята на хотелиер, гид, такси и анализатор на местните нрави и политическа конюнктура.

Освен че кара с бясна скорост през цялото време сякаш някой го гони, смогва пътьом да надуе клаксона, за да поздрави други свои клиенти, които си копаят нивата недалеч от града, да нахока непохватния според него шофьор на предната кола и да махне на седящите пред крайпътна кръчма в съседно село негови познати. 

Докато минаваме покрай Рабишкото езеро, успява да ни разкаже лични случки в околностите на възрастното / на около 4 млн. години/ езеро. Като например тази, че със съпругата му си взели отпуск 1 месец от държавната работа преди години/без да уточнява периода/, за да събират сено за други хора в тази местност, в резултат на което изкарали 11 000 лева. Сегашната ситуация обаче не му харесва. "Аз си мислех, че от демокрацията ще излезе нещо, а то всичко е пълна порнография и пранье на пари", заключава философски. 

Пътьом успява да излее гнева си по адрес на кмета, който освен всичките други грехове има и този, че измислил историята, която вече е в брошурите, че на дъното на езерото живее чудовище, подобно на това от Лох нес. Шофьорът ни не е единственият, който избълва змии и гущери само при споменававнето на чудовището. Местните категорично не приемат тази измислица и не виждат полза от нея за развитието на туризма.

 

Силно разтресени по местната инфраструктура стигаме до "Магурата" и получаваме разпореждания, че ще бъдем чакани на входа. Влизаме на приближаващия кръгъл час с огромна група. 12-градусовият хлад вътре действа ободряващо. Траещата около час разходка с гид е от типичните - хем научаваш особеностите за тази пещера в сравнение с другите в България, хем те подлагат на типичните гидовски трикове - да познаете на какво прилича ей, онзи там сталактит, и печелите уикенд за двама и прочие. Освен всички тези скални образувания, които наистина си заслужава човек да види, тук има и малка концертна зала, в която понякога свири видинската филхармония.

Обаче залата с древните рисунки, открити тук, е затворена от поне 3 години за реставрация. Която още не е започнала. Местните разказват, че рисунките са били надраскани наоколо от посетители и май никога няма да може да се посещават вече, за да бъдат опазени. Като гледам, че на не една удобна повърхност в пещерата може да се прочете  "Гошо от Монтана" и "Влади и Мима бяха тук" не се учудвам. Даже не искам да ги отварят за посетители. Находчиви местни хора предлагат елементи от тях, изрисувани върху най-обикновени камъни - на входа и на изхода на пещерата.

На изхода има  и сергии за мед, вино и от там се открива гледка към Рабишкото езеро. 

Прибираме се в града. Като бонус шофьорът ни закарва на едно хълмисто място, където преди години е имало действащ малък хотел, а сега има действащо само заведение. Гледката към скалите е спираща дъха и размечтаваща. Без да слушаш сравненията, че ей онази там група е /импровизирам/ "овчарчето със стадото" или "девойката, която...".

И без да търсим аналогии - скалите са си сами по себе си чудо.

 

На другата сутрин отиваме да пием кафе в едно заведение, което е стъпило здраво в 21 век. За разлика от прекрасните стари градски къщи, потънали в забрава, прах и паяжини. И заключени с катинари.

Докато се събуждаме бавно на фона на птичия хор, гледката към стара, красива сграда се запречва от прииждащите местни младежи, които задължително пристигат с автомобили и със свирене на гумите. 

Насреща е прясно боядисана сграда на Художествената галерия, чиито часовник е снабден с камбана на покрива. Тя отбелязва звучно всеки кръгъл час. Обаче - заключено. Преглеждаме пак работното време - в него сме, натискаме звънеца - пак нищо. Връщаме се назад, за да влезем в историческия музей. Там от жената, която ни посреща, продава билетите и изнася беседа научаваме за местните занаяти, въстанието за земя по турско и обитателите на някогашната къща. На стената тук е окачен... таванът на местната джамия. Точно така. Джамията е уникална с това, че е единствената с дърворезба на тавана. Тоест е била, понеже таванът е преместен в музея. А тя е заключена с катинари. Няма кой да поеме поддръжката й, така че дърворезбата е спасена от евентуални поражения тук. 

"Съдържателката" му ни води и в художествената галерия, в чиито фонд има над 300 картини. Предупреждава полицията да изключи охранителната система. Точно срещу вратата почетното място заема картина на Майстора - Момичето с крушите. Намерена е преди време на прашен таван. Предполага се, че е горната част от цялото платно. Има картини на корейски, румънски и художници откъде ли не. Като свежи "петна" се открояват творбите на млад видински художник, който сам казвал "че не е намерил още стила си", цитиран от нашия гид. 

Излизаме пак навън. Докато преглеждаме пак брошурите установяваме, че има и по-адреналинест начин да се насладим на скалите. Предприемчиви хора предлагат срещу съответната сума разходка с джип из долината на скалите или пък с АТВ. Емоцията е гарантирана и изпълнена с прах.:)

 

Понеделник е! Ухае на топли закуски, а всички по стара местна традиция са тръгнали на пазар. Нищо, че супремаркетите бяха отворени и в събота, и в неделя. Въпреки, че денят е неработен, Белоградчик изглежда така, сякаш е началото на работната седмица. 

Скалите са напечени вече от полулятното слънце и приканват да бъдат видени от други пътеки и ъгли, сутринта и по залез. 

 

За тях все още може да се даде глас подкрепа, но не по интернет, а на номер 00442033470901. След като прзвучи сигнал трябва да се въведе кода 9905. Финалистите в състезанието за седемте природни чудеса на съвременния свят ще бъдат обявени на 11 ноември.