Две са българските църкви, станали масово-известни със своите стенописи: Боянската църква, защитена от ЮНЕСКО заради своите стенописи, изрисувани в ренесансов стил, но предхождащи италианския Ренесанс, както и църквата на баба Ванга в месността Рупите – "Св. Петка", която нашумя покрай неканоничните стенописи на Светлин Русев и отказа на Българската православна църква да я освети. Скоро попаднах обаче на една църква, практически неизвестна, но изключително привлекателна поради необичайните си за православна църква "сецесионови" стенописи.

Църквата се намира в село Българи, на петнайсетина километра от Царево; пътят не е перфектен, но странджанските дъбови гори и меките хълмове, по които се вие платното, правят шофирането дотам приятно.

Селото, за което се говори, че е било заселено от прабългари, е доста замряло; оживява се за по няколко дни по време на събора и нестинарските игри. Около Българи има аязмо и миниатюрни параклиси, както и останки от крепост. В самото село симпатична възрастна госпожа с ярко-червена коса е устроила импровизирана етнографска експозиция в над-100 годишната си бащина къща.

Най-любопитното, обаче, е местната църква "Св. Св. Константин и Елена", опожарявана в миналото и възстановена в началото на ХХ век. За разлика от другите български църкви в тази има икони, които могат да бъдат определени като изписани в стил сецесион.

Сецесионът е "на мода" в Европа през последното десетилетие на ХIХ и първото на ХХ век. В България той намира изражение и по-късно в оформлението на доста сгради, между които Софийската баня, Халите, Синодалната палата, църквата "Св. Седмочисленици" и много други, както и в творчеството на художници, най-известният от които е Иван Милев. Българският сецесион си поставя модернизаторска цел, но същевременно се стреми към утвърждаване на младата държава чрез изтъкване на български средновековни елементи; затова течението е известно като Национално-романтичен сецесион.

В село Българи виждаме по-скоро "обикновен" сецесион. От малък надпис научаваме, че "живописии"-те на дърво (както е написал художникът) върху олтарната преграда, са дело на "Ставро отъ Ложинградъ" ( Лозенград?) и са завършени през 1911 година. Именно в тези икони забелязах много от характерните за стила сецесион елементи.

Шрифтът, с който са изписани имената на светците или изографисаното събитие, не е обичайният каноничен шрифт; много по-заоблени са буквите и силно напомнят на шрифта, използван в сецесионови плакати от същия период. Самите икони са рамкирани от червен кант, с пресечена арка отгоре, напомняща за характерната за сецесиона камшиковидна крива. Цветовете са ярки като особено в сцената "Рождество Христово" щедро е използвана златна боя за отбелязване на контурите – определено отклонение от каноничните стенописи и напомнящо "Хигия" на Густав Климт.

В същото време рисунките са "плоски", но не като статичните православни икони, а пълни с енергия, уловено движение и разточителна декоративност. Саломе (жената с подноса, облечена в жълто) в иконата, показваща обезглавяването на Св. Йоан Кръстител, по-скоро напомня за фаталната жена от Бел епок, отколкото библейска личност. Дрехите и телата са изрисувани само с два нюанса на даден цвят, в подчертано декоративен, почти плакатен стил. Крилата на архангела, държащ главата на Св. Йоан, са с характерната камшиковидна крива, а такава се получава и над тях, от видимите части от кръглия златист фон – Зограф Ставро умело вкарва тези характерни за сецесиона елементи без истински да нарушава канона.

Централна икона на Исус Христос може да се нарече канонична, макар че е в по-необичайната и повлияна от Запада разновидност, в която Христос е с корона и седи на трон (Спас в силите), обграден от ангели. По-каноничният й вид улеснява сравнението между нея и останалите сцени и подчертава разликите. Все пак, дори и Исус не е изцяло "спасен" от сецесиона. Короната е украсена твърде декоративно, включително и с вече познатите меки или камшиковидни криви, както и с много звезди като драматично скупчени слънца.

В останалите сцени навсякъде са загатнати и типичните вълнообразни мотиви под формата на развяти плащеници, като на Св. Димитър, развятата дреха на Саломе, и най-отчетливо – облаците над Св. Димитър.

Разбира се, могат да се споменат още много характерни черти на сецесиона, които личат в иконите на Ставро от Лозенград. Те са, все пак, достатъчно близки до канона: може би, за да бъдат преглътнати от църквата, а може би художникът е искал да постигне точно ефекта на подобно съчетание. Важното е, че в новоосвободена България е работил зограф, който "в крак с времето" е изографисал олтара в църквата на село Българи, вдъхновен от най-новото течение в изобразителното изкуство.

Би било интересно да се проучи дали в България има още подобни икони - на Ставро, или на други зографи. Макар и несравнимо далеч в отношението си към сецесиона от ролята на Боянската църква спрямо Ренесанса, тази иконопис ми се струва по своему уникална в провинциалния си стремеж да съчетае традицията с модерността. Най-точна оценка могат да й дадат специалистите, но за летовниците по Южното Черноморие едно кратко пътуване до село Българи би било приятно отклонение от монотонността на курортното ежедневие.