Ако, както Франсис Форд Копола твърди, всеки филм във своята същност е въпрос, който режисьорът задава на себе си и света, то на тазгодишното издание на Международния фестивал в Торонто творците питаха смело и интимно.

В същото време докато сценариите често избираха за фон исторически събития, драмите засягаха повече личния избор и трудността да намериш своя път. Отговорите също избягваха обобщения и лесно смилаеми решения. Може би затова за разлика от предишни години до края на форума, завършил в неделя, нямаше филм, който да доминира ясно в интереса на публиката. Дори голямата награда в Торонто за ливанската драма Where Do We Go Now? ("Накъде отиваме сега?") дойде повече от неочаквано.

Ако светът е заплашен от повторение на рецесията, то поне на пръв поглед в Торонто нямаше и следа от икономическите проблеми. Партитата бяха пищни, звездите и премиерите - в изобилие, а на прожекциите рядко оставаха празни места.

Торонто има славата на откривател на филми и таланти и първа задължителна стъпка към желания "Оскар". Тук зрителят буквално е в центъра на фестивала, защото за разлика от форумите в Кан, Венеция и Берлин голямата награда е тази на публиката. След всяка прожекция посетителите пускат талончета с оценки от едно до пет и така гласуването е израз на чистата емоция от гледането на филмите. Благодарение на тази система Торонто се утвърди като задаващ глобалните тенденции. Често нестандарният избор на публиката тук трасира пътя към масовите киносалони за цял ред необичайни проекти като "Хотел Руанда","Невероятната съдба на Амели Пулен", "Беднякът-милионер" и "Прешъс".

Затова въпреки кризата от година на година все повече звезди или просто амбициозни таланти се трупат тук с надеждата да спечелят любовта на публиката или просто да бъдат забелязани. Огромният брой творци пък привлича още повече журналисти, критици и зрители. Забележителният възход на фестивала в Торонто тази година бе повече от очевиден когато например домакините бяха принудени да обявят в някои от дните по цели пет премиери на вечер.

Джордж Клуни, който закъсня за официалната прожекция на "Мартенски иди", дори се пошегува, че Брад Пит все създава задръствания. Пит, избрал Торонто за представянето на личния си проект Moneyball (непреводим термин от бейзбола когато отборът продава известни играчи и купува неизвестни), трябваше да мине по червения килим час и половина преди колегата си. Струпването на фенове, фотографи или просто зяпачи обаче превърна центъра на канадската метрополия в невъобразим хаос, който за малко да дерайлира още по-бляскавата процесия на Клуни и сие.

Мнозинството показани филми в Торонто тази година се съсредоточиха върху на пръв поглед малки, но екзистенциални драми. Съвсем неслучайно един от наградените филми - италианско-френската продукция "Първият човек" на режисьора Джани Амелио, получил приза на международната критика (FIPRESCI), e по едноименното произведение на Албер Камю за търсенето на идентичност. Въпросите какво се случва с живота ни, какъв е правилният избор и въобще има ли такъв, какво е щастието и защо като че ли все ни избягва доминираха както холивудските, така и независимите продукции.

Наблюдателите коментираха липсата на епични исторически драми като умора от десетилетието след 9/11, когато на екрана се решаваха големите проблеми на човечеството. След две войни и глобална икономическа криза настроението сред кинотворците е, ако не на примирение, то поне на един по-мъдър и спокоен поглед. В крайна сметка нито светът може да бъде променен радикално, нито повечето от нас са супергерои. По-важно е как отделната личност решава моралните въпроси и историческите предизвикателства, които неминуемо нахлуват в живота.

Сред най-обсъжданите продукции на фестивала например бе тази на Стив Маккийн Shame ("Срам") където героят на Майкъл Фасбендър трябва да се справи със сексохолизма си, подхранван от почти неограниченото предлагане на секс в модерното общество. По същия начин момичето, мечтаещо да бъде кралица на красотата в мексиканския хит Miss Bala ("Мис Куршум") на Жерардо Наранио, също се оказва пионка в голямата нарковойна и трябва да намери изход. Даже Джордж Клуни определи в Торонто "Мартенски иди" не като политически трилър, а като морална притча.

В повечето филми, спечелили вниманието на публиката, актьорите буквално и преносно разголваха душите и телата си. Особено изпълнението на Фасбендър и откровено провокативните кадри в Shame предизвикаха много коментари в Торонто. Кира Найтли, чиято роля на руска интелектуалка, пациент и после любовница на психоаналитика Карл Юнг във филма А Dangerous Method ("Опасен метод") на Дейвид Кроненбърг раздели критиката, даже си призна, че гледа с неудобство някои сцени. "Когато видях филма за пръв път, си помислих "о боже, трябваше ли наистина да правя това?," заяви актрисата.

Интимният тон на много от творбите се дължеше и на неочаквано големия брой представени творби, дело на жени режисьори. Макар петнайсет процента от филмите да не е кой знае колко впечатляваща цифра, тя е истински скок в сравнение с 5,5% от 2010 г. По-важното е, че тези творби се оказаха едни от най-интересните във фестивалната програма.

Въпреки че може да се спори има ли разлика в това как представителите на двата пола разказват истории, в Торонто продукциите с жени начело се отличиха с искрения си и личен тон. Филмът на Сара Поли Take This Waltz ("Изтанцувай този валс") разказва за проблемите на съвременния брак, a Андрея Арнолд пък представи нова и още по-предизвикателна версия на "Брулени хълмове". Драмата за Холокоста на полякинята Агнешка Холанд In Darkness ("На тъмно") бе приета с овации. Даже Мадона заяви в Торонто амбициите да бъде взета насериозно като режисьор с драмата W.E. за скандалната любовница на Едуард VIII Уолис Симпсън. Това че попзвездата видимо се асоциира с героинята си даде по-интимен тон на иначе не особено добре приетата творба.

Ливанската драма Where Do We Go Now?, спечелила голямата награда на фестивала, освен че е дело на младата режисьорка Надин Лабаки, също се вписа в искрения и интимен тон на тазгодишния фестивал. Филмът разглежда религиозните противоречия на Близкия изток чрез съдбата на изолирано село. В него жените, християнки и мюсюлманки, прибягват до какво ли не (даже източноевропейски куртизанки) в опита си да разконцентрират мъжете от заплашващите да ескалират политически дрязги. Малката драма, разиграла се във филма на Лабаки, не променя хода на междуособиците в Бейрут, но пък героините й водят самоотвержено неравната си битка.        

В това настроение на малки човешки драми на фона на големи исторически събития успешно се вписа и българската продукция на "Момчето, което беше крал". Филмът разказва историята на Симеон Сакскубургготски, където бурната народна любов е сменена със също толкова интензивно разочарование след влизането му във властта. Творбата на Андрей Паунов се отказва от обобщения и по-скоро провокира мисли защо и как хората залитат от една политическа крайност в друга. Макар до болка познат сюжет за родната аудитория, продукцията явно докосна емоциите на фестивалната публика, която днес от другата страна на Атлантическия океан също се сблъсква с растящия популизъм и политическа дисфункционалност.

В крайна сметка, ако трите пълни зали за прожекциите на "Момчето, което беше крал" в Торонто показват нещо, то е, че ако оставим настрана политическата екзотика, въпросите, които си задаваме в България, интересуват и света. Само ни трябват талантливи режисьори, за да ги поставят смело и директно.