Холандският писател Рей Клуун гостува в София и Пловдив по повод представянето на новата си книга "Бог е лудост", която излиза в страната под знака на изд. "Жанет 45".

Името му нашумява в България с издаването на продалия почти милион копия по света роман "Отива една жена при лекаря" през 2009 г. В дебютната си книга, появила се в Холандия през 2003 г., той разказва за смъртта на първата си съпруга от рак на гърдата, опитите да избяга от промените в живота си чрез алкохол и изневери, и последните седмици от живота й, които се превръщат в най-щастливите им. С появата на романа в страната, започва и първият издателски сайт на български, посветен на книга.

Той написва нейното продължение "Без нея" през 2006 г. Преведена на български е и "Помощ, забремених жена си", описана от създателя й като "уводен курс във всичко, което не сте искали да знаете".

Преди смъртта на съпругата си Юдит 47-годишният Клуун никога не е планирал да работи като автор и отбягва определението "писател". В момента живее в Австралия с дъщеря си от първия си брак и втората си съпруга, от която има още две деца и с която се запознава още преди смъртта на Юдит – факт, който е отразен в "Отива една жена при лекаря" и провокирал нееднозначни реакции.

Рей Клуун е също така създател на пародиен сайт за запознанства за грозни хора.

За dnevnik.bg авторът разказа повече около кариерата си и новата си книга "Бог е лудост".

- Хаха, тази случка e много забавнa. Минаха осем години от издаването на "Отива една жена при лекаря" в Холандия, но все още има хора, които ми казват как тя ги е разплакала, колко я обожават.

Това вече не ме изненадва, но подобни отзиви продължават да бъдат много трогващи. Бях на (музикалния фестивал) Lowlands и едно момиче отиде при мен и каза, че има приятел, който е болен от дислексия (един от симптомите на болестта е неспособност за четене). Тя му прочела последните 20 страници от книгата в парк из Париж и двамата са се разплакали. Чудя се какво по-внушително като емоция може да преживее един автор? Да, всичките позитивни ревюта може да те поласкаят, но нищо не може да се сравнява с подобни преживявания. Това е уникално. Така че вече не ме изненадва, но ме прави винаги щастлив.

- Винаги ме е ядосвало, че в холандските медии, особено в по-елитарните предавания, токшоута и списания, се създава впечатлението, че е доказано, че няма по-висша сила. Ако човек трябва да погледне нещата от интелектуалната им страна, никой не би трябвало да заклеймява нещо на сто процента. Особено това, което нито може да докаже, нито да отрече със сигурност.

Текстът се получи твърде кратък за роман и твърде дълъг за статия. По същото време издател, който прави поредица от книги за духовността, ме попита дали мога да напиша книга, която да се превърне в най-доброто заглавие от серията за годината. Казах "ОК", въпреки че имах само 40-50 страници, но изглеждаше като подходящия начин да представя мислите, които се въртят из ума ми открай време.

- Моментът, в който пишеш, но не знаеш дали текстът някога ще види бял свят, е много абстрактен. Не мислиш дали хората ще го прочетат, а си просто сам пред компютъра. Това усещане продължава докато не намериш издател. Разбира се, малко е странно да пиша за тези неща. След като написах "Отива една жена при лекаря", дадох ръкописа на около двайсетина приятели, които знаеха през какво преминавам, но не с идеята те да променят нещо, а просто един вид споделяне.

Различно е, когато си вече издаден и имаш читатели, но докато човек пише, той не трябва да мисли твърде много за това, съзнанието трябва да е отворено. Трябва вниманието да е съсредоточено върху това, което се създава, а не върху бъдещите реакции и изказванее. Не винаги е лесно, но мисля, че на този етап се справям с това.

- Не страня от тях. Писателите, които казват, че не обръщат внимание на критиката, лъжат. Най-новата ми книга, която все още не е публикувана, получи страхотни ревюта в най-важните вестници и това може би ми се случва за първи път. Ласкаво се изказаха дори и критиците, които обикновено не харесват моите книги. И това ми харесва. Както дъщеря ми се радва, когато я похваля, че има 6-ца в училище.

А и когато някой се занимава с нещо креативно, той винаги е несигурен в себе си. И е чудесно, когато хора, особено тези от тях, които разбират от литература, ти кажат, че е страхотно. Означава, че трудът си е заслужавал. Същото е и с отзивите в Twitter и Facebook.

- Не беше чак толкова трудно, но разбира се имаше моменти, в които ми беше емоционално трудно да напиша определени страници. Освобождаващо? Знам ли. Мисля, че така ми подейства писането в малките тефтерчета, а когато изграждах книгата беше като събиране на пъзел. А когато започнаха интервютата, отново и отново се връщах към този период от живота ми. Така че писането на романа е част от това освобождаване и със сигурно е имало голям ефект върху борбата ми да преживея случилото се.

- Не точно, тъй като вече не ги възприемам толкова вътрешно – все пак минаха 10 години, имам нов живот. Но когато съм в Холандия и давам интервюта, винаги, когато се започне да се говори за "Отива една жена при лекаря", спирам журналиста, тъй като вече съм дал стотици интервюта по темата само в Холандия. Хората може да искат да спорят за моралните ценности на романа, но аз приключих с тази тема. Сега съм в България за първи път, така че има смисъл да говоря отново за него пред новите читатели, които биха искали да знаят защо и как. А и все пак е част от работата ми.

Все още стоя зад тази книга, тя дойде в правилния момент за мен и е такава, каквато трябва да бъде. Така че не се страхувам да говоря за нея.

- Да и ги разрушава навсякъде, тъй като навсякъде хората имат определени прегради в мисленето си. Не съм забелязал публиката тук да реагира по-особено от тази в Холандия, Испания или Швеция. Според мен повече си приличаме, отколкото се различаваме. Културните ни разминавания са малка част от това, което сме.

Може би в страни като България темата за рака на гърдата е повече като табу, не се обсъжда, нито се препоръчва да се обсъжда. Всъщност не знам, не съм толкова надълбоко в отделните култури, но имам поглед върху моралните проблеми, страхове и надежди, свързани с болестта.

- Не, никога...

- О, да! Като че ли клоня повече към британските автори като Стоуни Барсънс и Ник Хорнби, както и някои холандски писатели. Но не бих казал, че съм повлиян от тях, а по-скоро повлиян от начинът, по който те предават посланията си към хората чрез книгите си. Или пък чувството си за хумор. Не е задължително това да се случва във формата на романа. В "Отива една жена при лекаря" и онези страници за баровете и излизането нощем – стилът им подхожда повече за списание. Понякога начинът на писането е много визуален, много кинематографичен. Има писатели, на които се възхищавам, но няма такива, на които бих искал да подражавам. Харесвам ги като читател, също както вие като читател се впечатлявате от определени книги.

- Не всичко в книгите ми е толкова автобиографично, колкото изглежда. Примерно "Помощ, забремених жена си" са просто истории, които написах от 1 л. ед. ч. Книгата, която предстои да бъде издадена, няма нищо общо с мен. Но винаги, когато пиша, избирам теми, които да са ми близки – любов, футбол, деца, нощен живот, надали мога някога да бъде мотивиран да напиша нещо за някой африкански крал от 7 век или за Средновековието.

Темата в новата книга е нощният живот в Амстердам, а сюжетът се развива през 1987 г. и разказва за момиче и момче и как те израстват чрез преживяванията си. Действието завършва в наши дни, така че може да се каже, че това е една история за важните неща от живота. Така че примерно тя не е автобиографична, но е свързана с нещо от моя собствен живот.

- Не и по същия начин! Креативността ми преди беше ориентирана в рекламата и маркетинга и ми харесваше до един момент, тъй като се стараех да действам по различен начин от другите компании. Както и в слушането на музика, но чисто като слушател, което също е страст. В "Отива една жена при лекаря" има доста цитати от песни, някои от които бяха подбрани още преди главите да бъдат написани. Но това не може да се сравни с това, което чувствам, когато пиша.

- Да, мисля, че наистина има. Тъй като и рекламата, и литературата те учат как да кажеш нещо запомнящо се за кратко време и по неповторим начин. Обожавам рекламата, смятам я за много идейна сфера, но не бих се захванал с това отново, тъй като винаги го има клиентът, който решава дали това е подходящо или не. А искам аз да съм този човек и сам да съдя себе си. Да представиш един продукт за 30 секунди или чрез билборд е интересен начин за комуникация. Литературата е различна, там разполагаш с много повече пространство. Но се чудиш дали да изкажеш мисълта си със сериозен тон или чрез шега. Предизвикателството да прокараш посланието до хората е подобно.