Калин Терзийски: Само големите чувства са важни
Калин Терзийски е един от най-активните български автори, но поводът за срещата с него не е (само) настоящият му роман ("Лудост") или следващият ("Войник"). Сборникът му с разкази от 2009 г. "Има ли кой да ви обича?" е сред дванадесетте лауреата на европейските награди за литература, ориентирани към обещаващи автори. Всяка година се избират дванадесет имена от Европа и така в продължение на три дни журито селектира автори от всяка една от 36-те държави на континента. Калин Терзийски е носителят на отличието за България.
"Книгата първо е преминала през българското жури, а после през международното", казва Терзийски за dnevnik.bg. "Според мен ги е впечатлило искреността, въпреки че сигурно всяка моя книга би ги впечатлила с това. Но може би са избрали нея заради по-голямата умереност. За разлика от "Любовта на 35-годишната жена", която е драстична книга. Тъй като малко или много всеки разказ завършва със смърт. Бях събрал една група разкази, които бяха абсурдни, странни, смешни, някои сюрреалисти, други пък странно-реалистични. След това събрах тези, които са реалистични, умерено тъжни, но въпреки това вдъхновени в "Има ли кой да ви обича?". Тези сборници са написани по едно и също време – в този период ми нарасна смелостта да пускам за издаване неща, които звучат по-крайно. Някой, който не е чел книгата, като прочете това, ще си каже, че става въпрос за гробовни истории за убийства или секс. Но не, тези истории звучат крайно искрено, и то по начин, по който няма традиция в България да се пише."
Един от най-близките до писателя разкази в "Има ли кой да ви обича?" е "Побоища". "Това е много покъртителна лична драма, свързана с ужасен скандал. А човек, за да пише такива неща, трябва да има повечко кураж."
Терзийски се надява, че освен с искреност разказите да се отличават и с интересен стил. Той го описва като крайно патетичен, но винаги с "доза шеговитост".
"Важна е способността да можеш да се шегуваш с най-ужасните и най-вълнуващите неща. Но не презрително, а със самоирония и лекота. Непрекъснатата ироничност понякога позволява и най-дълбокия патос, най-силното разтърсващо чувство. Не само си го позволявам, но и държа най-много на него."
"Има ли кой да ви обича?" излиза преди две години, а оттогава Калин Терзийски е издал четири заглавия – стихосбирката "Нови стихове съвсем в началото" (2010), книгите с разкази "Любовта на 35-годишната жена" (2010) и "Имен ден за добрия човек" (2011), романа "Алкохол" (2010) в съавторство с Деяна Драгоева, включен е и в сборника "Любовни упражнения" (2011). Но той не определя отличието като закъсняло. "Книгата просто е достигнала до правилните читатели за две години. Това се случва заради все още несъвършените комуникации, но това е важно за нас. Ако те станат толкова добри, че веднага, след като си помисля нещо, то да стане достояние на всички, няма да има нужна от издаване на книги. Според мен слабостта на комуникациите правят живота ни интересен."
Той възприема наградата като плод на 12-годишни усилия и натрупване на опит, който му е помогнал да достигне правилната публика. "Нещата стават бавно. Все едно съм пуснал капка мастило върху попивателна хартия, докато е стигнала донякъде. Всички процеси в културата са такива, въпреки че днес някои стават и мигновено. Може да станеш известен и за денонощие. Примерно сега съм два пъти по-известен, отколкото преди два дни", казва той и затова засвидетелстват честите обаждания по телефона му за нови уговорки. През същия ден той има още три разговора.
Според него пред новите писатели има все повече възможности да бъдат забелязани от Западна Европа. "Тези награди означават, че Европа иска да ни приеме и като хора със своя език и слово. Като страна, която има своите писатели. Нека за момент да си представим колко е предизвикателно. Европа не пуска само просещите роми или гастарбайтери, което не е предизвикателство – те си ровят по кофите. Друго е да пуснеш писателите с всичките им идеи."
"Има ли кой да ви обича?" ще бъде преведена на два езика. Дали няма да се окаже, че в някои страни тя ще бъде по-добре промотирана, отколкото в България? "Напълно възможно е това да се случи."
Чрез разказите си Калин Терзийски се опитва да припомни и едно позабравено чувство. "Иска ми се да върна старата слава на добрия патос. Имаше го във фантастика, в поезио-прозата и прозата на писателите пияници като Буковски и Ерофеев. Нормалните, по-съвременните писатели, са много равнодушни, дистанцирани, стерилни от могъщи чувства. Все пак са още далеч от смъртта, а само когато умираш, чувстваш страховити неща."
Въпреки патоса той не смята, че стилът му е твърде мрачен. "Няма чувство на обреченост. Когато човек усеща смъртта, той може да си позволи силни чувства. Иначе е равнодушен и умерен. Примерно моловете са място, където няма смърт и хората са много тихички, кротки, подредени, пластмасови, безчувствени. Сигурно е приятно за жълтата хлебарка булгара германика, каквато е съвременният човек", казва авторът с усмивка, без да променя замисления си и спокоен тон.
Според него литературата днес е време на разказване на малки истории. "А аз искам да върна голямата история. Искам революции, смърт, живот, грамаден патос. Не искам животът да е консуматорско преживяване, а изпълнено с големи чувства, само те са важни."
Именно това желание за разказване на големи истории е в основата на неговия предстоящ роман "Войник". "Тази сутрин написах още една глава и все едно съм пренесъл един от онези камъни, с които е построена Хеопсовата пирамида. Те са малки, ръбати и освен това е горещо. Трудно е да се напише такава книга, тъй като пиша и за много други хора."
Подобно на предишните му разказни и романи, "Войник" също ще бъде автобиографичен. "Не мога да си измислям герои, при положение че имам купища живи образи. Но това също е трудно, тъй като започваш да се съобразяваш с живия човек. Трябва да се извърши голяма психологична работа, за да не си мислиш как той ще се почувства. Текстът трябва да е като летящ камион. Но целта не е да убиеш хората, а да си толкова добър, че да остане литература. В "Алкохол" писах за всички и всичко, и почти няма никой засегнат. Защото, като се види такъв камион, такава скорост, хората не могат да попречат на случващото се, не могат да се обидят. Когато се види, че едно изкуство е голямо, не може да му се попречи. Затова се мъча като грешен дявол да превърна "Войник" в голямо изкуство, тъй като иначе ще е обидна излагация. Едно парче кърваво месо, накацано от мухи, може да стане изкуство само ако го вдигнеш на сто метра от пиедестала."
Той определя темата на романа като противна дори за него. "Действието се развива по време на Студената война и моите години в казармата. Бях граничар от 1988 до 1990 г. През това време падна желязната завеса и аз бях от едната й страна – между Югославия и България. Тогава Югославия беше полусоциалистическа и ни приемаше с големи подозрения. През първата година те бяха врагове, втората не се знаеше какви са, а след това започна война там. Беше много сложно. Сриваха се строеве, системи. Вече тези неща са изключително изсмукани, превърнати в клишета, натикани в банализми, един словесен тор. Това е като музика, която е била чалга, а аз ще се опитам да я превърна в симфонична."
Терзийски определя "Войник" и като "музикална книга", тъй като сриването на тоталитарния строй е съпътствано от музика. "Отвсякъде звучеше нещо. По площадите, навсякъде. The Beatles, Rolling Stones, The Doors, Led Zeppelin – това озвучаваше сриването на строя. И от цялата баналност, изсмукана от вестници, от слаби журналисти, от слаби писатели, от всякакви дъвкачи темата е толкова замърсена, че не можеш да си представиш. "
"Това, което пиша, не е някаква тиня, не са просто казармени истории с бирено-наденичкови шеги на дебели мъже с петна по потниците. Смятам за глупава и линията на някакви седесари, които говорят как комунизмът е осакатил духовно хората. Няма и поетизъм на младостта. Тези неща не са литература, а сантиментални глупости."
Но според писателя, ако човек се пази от всички пътеки, той няма да има накъде да тръгне. "Смятам да тръгна през всички пътеки. В литературата трябва да има свобода – искам да ползвам статии от Google, в същото време да пиша поезия, в друго постмодернизъм с притчи и странни исторически препратки, както и най-суров реализъм, какъвто обичам. Това е предизвикателство – трябва да направя нещо, което и аз не знам как се прави. Искам да направя невиждано чудо – може да се окаже пълен боклук, но съм длъжен да експериментирам с крайно напрежение на силите."
Дали "замърсената" тема за падането на социализма и прехода, която днес толкова много осезаемо присъства в българското кино и литература, е начин да се погледне по по-изчистен начин върху тези събития? "Всяко ново произведение може да е принос в тълкуването на тези събития, но те заплашват свободния въздух с клишета и празни злоби без ясен поглед, макар че яснота никога не може да има", смята Терзийски. "Човек може да е честен единствено със себе си, когато пише.
А дали не е опасно тези времена да се романтизират? "Няма как да се избегне романтизирането, тъй като тези, които ги описват, тогава са били млади. Ако ти започнеш да пишеш за тези времена, ще яхнеш вълната на писалите преди теб. Или ще направим нещо, което е наопаки нарочно. Не малко хора са се опитвали да пишат за революции равно и без патос, но в България това не е много популярно. Българинът е страхлив в писането, подлизурко е и никой не е написал нещо безпристрастно за Априлското въстание примерно. Но и да се покаже такъв стил на писане, той ще бъде единствено антитеза на другото."
Подобно на любимите си автори от вълната на битниците, Калин Терзийски пише в спонтанния стил на Керуак и Гинзбърг.
"Обичам това натрупване на изречения, следването на потока на съзнанието, въпреки че това е малко претенциозно. Харесвам битническото писане с всичките му свободни асоциации и натрупвания на образи и мисли. Пиша така, но след това редактирам, за да излизат мислите ясни."
Както "Алкохол", така и "Войник" е създаден в помощта на Деяна Драгоева. Той сравнява нейната работа с тази на драматург в театъра. Но кога страничният поглед върху нещата е необходим и кога разсейва?
"При мен е крайно необходим. Много е важно да има някой, който да следи това, което се случва. Когато пиша, правя и много други неща. Примерно легендата гласи, че Керуак е предавал едни стометрови листа – такъв материал винаги има нужда от много редакция. Все пак се старая да й предавам възможно най-завършен текст. Тя винаги е първият читател и винаги има много остър и критичен поглед. Понякога дребните грешки карат нещата да звучат отвратително. Все пак словото трябва да е песен."
Въпреки че е все по-активен в прозата, Калин Терзийски се определя като поет и "това трябва да се отбелязва навсякъде". Едното не идва инстинктивно от другото. "Прозата я пиша като поезия – тя се излива и звучи, както звучи музиката. Ако не звучи така – значи нещо не е наред."
Терзийски е също така сценарист, а последната продукция, в която имаше участие, беше "Пълна лудница" с Владимир Априлов и Емил Йотовски, като авторът на "Алкохол" измисля и името. Той излезе от проекта преди година след несъгласия с продуцентите за насоката, в която да върви комедийното предаване.
В момента той работи по документален филм, посветен на рака на гърдата. "Той ще бъде част от една кампания. Това е последната ми сценаристка работа и тя беше сравнително кратко. Понякога от писане няма време за писане."
Въпреки развитието на ситуацията с "Пълна лудница" той казва, че телевизията не му липсва. "Това е голяма месомелачка. Там си като черноработник, даряваш както кръвта си, така и мозъка си, на края оставаш без него. Но работата там страшно учи на стил на писане, трябва да си страшно устойчив, за да не станеш пълно лайно. Само добрият стил може да устои да не се развали от телевизията, от баналностите. Ставаш много схватлив, тъй като трябва да измислиш нещо смешно или остроумно за часове. Действа като естествен подбор за по-добрите идеи."
"Може да остане оригинален този, който е наистина оригинален", завършва Терзийски.