Валери Йорданов: В българското кино трябва да има по-малко страх

След успешни представяния на европейските фестивали на 25 октомври "Кецове" ще направи премиерата си в София, на която ще присъства останалата очарована от филма Джералдин Чаплин. Това е дебютна продукция като за режисьорския тандем Валери Йорданов и Иван Владимиров. Йорданов е и в актьорския състав, включващ още Иван Бърнев, Филип Аврамов, Васил Драганов, Ина Николова и Иво Аръков. Героите им бягат от агресията на града и се насочват към Черноморието, но не след дълго тя отново ги настига.
Пред dnevnik.bg с неслизаща от лицето си усмивка Валери Йорданов разказа повече около трудното създаване на "Кецове" и очертаващото му се позитивно бъдеще.
Освен режисьор на филма, вие сте автор и на историята. Имахте ли колебания дали вие трябва да се заемате с режисурата или бяхте сигурен, че това е филмът, с който да направите дебюта си зад камерата?
Още в момента, в който пишех сценария знаех, че аз ще бъда режисьорът. Не обичам малките предизвикателства. Образно казано, затова и ходя на лов за хищници в планината. Не обичам да е просто забавление. Мисля, че когато човек създава нещо, прави музика или пише история, той трябва да го направи от-до. Дори и с риска да не издържи емоционално.
Значи зад една по-лека история като тази в "Кецове" стоят и по-тъмни усещания?
Не бих описал сюжета като лек. И в никакъв случай като комедия. Хората, които го гледаха, така и не успяха да определят какъв жанр е. Вътре има много смешно, но и много драматични неща. Не е направен просто да носи забавление. Иван Владимиров пристигна от Брюксел, където филмът откри Фестивала на българската култура. Залата е била препълнена, имало е хора, които не са могли да влязат. След прожекцията е имало страшно много въпроси към него, а едно момче му казало, че ще дойде до България, за да го гледа пак. Всички са били много развълнувани. Така че това не е филм, с който просто да се забавляваш и да си убиеш времето.
Основен проблем във филма е бягството от града, какво е накарало героите да го оставят, нещата, които ги потискат и срещу които се борят. Интересно е, че приятели стават хора, които не се очаква да си бъдат близки.

Тази смесица на стилове ли впечатли публиката на европейските фестивали?
Мисля, че най-вече откровеността. Не сме търсили определен стил нито при написването на сценария, нито при реализацията на филма. Целта беше историята да е истинска, вярна, безкромисна. Веселите моменти са всъщност част от стремежа да не е фалшиво. Да бъде като в реалния живот.
Иначе филмът ще бъде представен през ноември в Манхайм, където е най-старият немски кинофестивал и конкуренция на този в Берлин - там са избрани 12 филма от 750. А през декември "Кецове" ще има прожекция Ню Йорк. Предстои ни и фестивала в Маракеш, Мароко, където директор на комисията е Емир Костурица.

Как се почувствахте като режисьор? Имаше ли трудности, за които не бяхте подготвен?
Единственото нещо, което беше изненада, беше колко много отговорности поема режисьорът. В случая подготовката за филма продължи години. Трудност беше сблъсъкът между желанието на хората да разкажат определени неща и невъзможността то да се случи тук. Понякога трябва да преиначиш нещо от чисто материални съображения. Примерно снимаме епизод на някаква улица, но наемът е прекалено висок. Налагаше ни се да снимаме много бързо, понякога 1-2 дубъла, тъй като лентата е скъпа, лабораторията също. От друга страна това ни стабилизира, накара ни да сме всяка секунда и всеки ден във форма.
Значи трудностите повече допринесоха за естествеността на филма, отколкото отнеха от чара му?
Допринесоха, да. Когато имаш малко време – не се колебаеш. Действаш бързо. Пак ще направя сравнение с планината – имаш минути да действаш и по най-правилния начин.
В едно от описанията на сюжета на филма прочетох за "борбеността на новото поколение". Това също ли е сред основните теми на "Кецове"?
Да, донякъде. Надявам се, че действително тази борбеност я има, че все още някой би рискувал живота си за друг, че би защитил каузата си. Иска ми се да го вярвам. Не говоря за самоубийствения инат, който е нещо много глупаво, а за идеята, в която човек вярва и е в готов да впрегне себе си, за да я реализира.
Какво днес притиска един човек, докато той се опитва да реализира идеите си?
Примерно комерса, всичко, което се продава и същевременно лансира шарени, некачествени и фалшиви неща. Те давят, в тях може да изгуби вкуса си, а е твърде възможно той да го е имал, докато е бил под възпитанието на родителите си. Всичко черно, което ни залива от пресата и новините...та ние сме забравили как да се радваме! Забравили сме как да се радваме на нормалните моменти в живота ни. Примерно да се събудиш и да направиш закуска на любимия човек. Събуждаме се и слушаме за трагедии.
Може ли да се каже героите в "Кецове" бягат точно от тази агресия в ежедневието?
Да, това е едно от нещата, които ги има във филма, но те не са показани с размахване на пръст. Една история трябва да върви като едно хубаво парче – не знаеш защо го харесваш, но продължаваш да го слушам. Примерно аз не знам какво ме привлича в Дебюси, но мога да слушам нещо негово 20 пъти. И всеки път поражда различни чувства. Не защото е създадено да покаже колко добър е композиторът или колко виртуозно свири на инструмента, а защото е истинско.

С голяма част от актьорите се познавате от много години. Беше ли трудно да им бъдете режисьор, все пак това предполага някаква дистанция в даден момент...
О, не, въобще. Иначе с Филип Аврамов се познаваме от 20 години, той ми е кръстник, аз съм негов кръщелник, но премина през всички кастинги, беше под въпрос до последно, въпреки че ролята беше писана за него. С Иван Бърнев се познаваме от първи курс, но всички, включително дебютантите преминаха през кастинги. Цялата група актьори във филма се разбирахме без да си говорим, не беше нужно да се повишава тон. Оставихме свободата да действа според себе си. С Иван (Бърнев) обсъждахме героите, примерно дали в реалния живот човек би казал определена реплика, стараехме се образите да са живи, да няма фалшиви моменти. Стараехме се повече в това, отколкото да следваме историята, както е написана.
Когато интервюирах Иван Бърнев по-рано тази година той каза, че не знае какво се случва с "Кецове". Имаше ли момент, в който не смятахте, че филмът някога ще бъде финализиран?
Да, когато се случи трагедията (през юни 2010 г. Валери Йорданов катастрофира след като получава хипогликимичен припадък, докато е зад волана, а двама човека са с тежки травми). Тогава спрях да монтирам. За щастие оживяха всички, другото е без значение.
Завършването на филма донесе ли някакво успокоение след всичко, което се случи?
Не, не мисля. Може би най-терапевтично ми действа писането и в момента работя по следващия проект, който не знам дали въобще може да се реализира тук, тъй като се очертават най-празните години в българското кино. Другото, което ми носи успокоение, са разходките с детето в парка.
В едно интервю казвате, че по всяка вероятност следващата продукция няма да бъде снимана в България...
Ще потърся по всякакъв начин да направя история тук, въпреки че ще бъде на принципа "Грабвайте телата!" и всеки да дойде с камера или каквото може. Което обаче е малко несериозно. Единият вариант е да направим филм, който да остане като едно добро упражнение, а другият да бъде оценен, както се случи с "Кецове". Възможно е да се направи копродукция и да се потърсят пари отвън, но това няма да бъде най-доброто развитие на ситуацията за мен.
Когато човек намери копродуценти, те поставят своите условия върху сценария, той се променя и вече не е това, което си планирал в началото.
Кои са примерите за това в българското кино, което напоследък доста залага на копродукции?
Не искам да казвам, за да не се обидят авторите, но според мен те са си развалили филмите, защото са се съобразили с копродуцентите. Те примерно казват, че този герой трябва да се казва примерно Едуард, а не Иван. Историята, която разказваш, става различна и обречена да бъде неистинска.

Напоследък българските филми все по-често участват на престижни европейски фестивали. Означава ли това, че то има потенциалът да трогне все повече хора от все повече страни или все още е някак локално?
Има го моментът, че все още е твърде локално. Но независимите филми, които съм гледал през последната година, английски, ирански, френски, са все на локални теми. Дори и да е историята на един човек и един ден от живота му, ако тя е разказана добре, тя става глобална. Според мен това е най-добрият начин да се прави кино.
Иначе при нас проблем е страхът. Има хора, които притежават вкус, качества, но заради страха, че нямат да има втори шанс, те се опитват да разкажат колкото се може повече в един единствен филм. Вкарват се повече теми, а с тях все по-големи изисквания към актьорите. Или пък страхът да не бъдеш оценен, да не бъдеш разбран. Мисля, че добрите творци, независимо от изкуството, докато са били живи не са се интересували особено от мнението на другите. Иначе става комерс, ресторант за бързо хранене.
Всеки млад режисьор има своите влияние и образци. Кои са вашите?
Обожавам филмите на Франсоа Трюфо, както и на Клинт Истууд – не го харесвам като актьор, но като режисьор е безпогрешен. Но най-голямо влияние ми оказват просто случките в живота. В "Кецове" има три кадъра, които само аз си знам какво означават. Но като го гледам с приятели вкъщи мисля, че и те се сещат. Това са неща, които съм видял и едно към едно "нарисувал" във филма. Автобиографичните моменти във филма са много.