Пътят с кола до Словения отнема близо 10 часа от София, ако се изстреляте директно натам, без да си давате прекалено дълги паузи по пътя през Сърбия и Хърватия. Колата е препоръчително средство за транспорт там, ако смятате да пообиколите, каквито бяха и нашите намерения - така че е удобна опция и дори е за препоръчване, тъй като пътищата в Словения са супер добри, удобни и лесно и бързо можеш да достигнеш до различни точки, особено ако отседнеш някъде по средата. Освен това седмичната винетка е 15 евро, което улеснява допълнително ситуацията с ползването на магистрала.

Един от другите големи плюсове на всяка една дестинация в Словения е, че тя е красива още преди да бъде достигната. Самото пътуване е като разходка в природонаучен и исторически музей едновременно. Местната природа и начинът, по който хората са се вписали в нея, често те кара да си мислиш, че онези слогани за живот в хармония с природата не са толкова преувеличени, колкото ни се струват понякога в нашата градска среда.

За мен лично по-голямата част от едноседмичното ни пътешествие бе като участие в модерна разработка на приказката за Хензел и Гретел с преобладаващо участие на дракони, или поне това повтарях през повечето време.

Наша отправна точка и домакин в Словения бе село Мотник, което някои от местните обичат да наричат на шега центъра на Вселената. То се намира на около 20 км от третия по големина град в страната - Целе (Celje), който пък от своя страна е на близо 60 км от другите два големи града - Марибор на североизток и столицата Любляна на югозапад.

Мотник е едно от многото малки селца, които може да откриете да тежат на мястото си в почти цялата страна, и то от дълги години. Ако погледнете картата, ще видите, че рядко има участъци от нея без точка с име на населено място. Така живеят масово хората в Словения - на спокойствие, сред природата, в къща с двор и рядко с ограда, но задължително с козолец - традиционна открита дървена постройка, която служи като навес за събиране на дърва и всякакви други пособия. Ако работят в града, пътуването дотам обикновено отнема по-малко, отколкото в София ви отнема през деня да стигнете с кола от "Люлин" до "Дружба" например.

Колкото и учудващо да звучи, в Мотник има музей на носорога, който всъщност представлява една малка стая с парче от челюст на носорог, датирана от епохата на динозаврите. Заедно с кратка история и снимка на откривателите има и два макета на носорози и три палми.

Разказаха ни, че макар и нещо толкова дребно, това е голяма гордост за селото и дори преди време цяла делегация от няколко автобуса е посетила зоопарк в Австрия, за да купи носорог и да разбере как да се грижи за него.

Това все още не се е случило, но от думите на нашия домакин Матеуш изглеждаше така сякаш никой не се е отказал окончателно от идеята. Предупреди ни, че не е изключено да чуем и за фестивал на носорога в Мотник след време, тъй като има планове и за такъв, макар над надписите "Мотнишка туристична пот" (мотнишка туристическа пътека) в селото да бе изобразен охлюв. Оказа се, че това е другият голям символ на селото и е свързан с една стара легенда за огромен охлюв, който давал мляко и бил окован на огромни вериги, но избягал. Днес следите му можело да се открият в цялата страна... Наистина се оказа така.

Там се намира един от известните курорти - Порторож, но за любителите на красиви малки градчета в стар венециански стил Пиран е за предпочитане. Може да пиете кафе на централния площад пред статуята на италианския цигулар Джузепе Тартини и да си поръчате специфичния за града ликьор от жужола (никой не успя да ни обясни какво точно представлява като растение), след което да се гмурнете в малките омайни тесни улички, да се качите до крепостта или пък да се насладите на красивата крайморска гледка. Гарантирано ще ви се прииска да останете за повече или да се върнете отново, както се зарекохме и ние.

На връщане се отбихме набързо и до Триест - италианския град, за който словенците все още казват "Тръст е наш". По тъмно отпихме глътка италианско кафе, като обърнахме внимание и на прословутия италиански сладолед, след което потеглихме обратно към Мотник.

Искахме да усетим и духа на големите словенски градове, затова не пропуснахме задължителните Марибор и Любляна. В Марибор се натъкнахме на най-старата лоза в света, която, освен че на възраст над 400 години си стои тихо и кротко зад малка оградка на крайречната алея, играе ролята и на посрещач в музей на виното.

Градът е също толкова тих и спокоен, или поне така ни се стори в неделния ден. Стъписа ни паметникът на чумата с различни светци, както и възможността да се заиграем с цяла армия от бели лебеди, гъски, патици и всякакви птици, които се закачаха и търсеха внимание от минувачите покрай реката, разделяща града на стара и нова част.

Любляна пък няколко дни ни плашеше с непроницаема мъгла, докато минавахме покрай нея по магистралата. Все пак я пробихме и се оказа, че страшно няма - мъглата бе само външна обвивка на приказната старинна столица с нейната красива стара градска част, стария пазар, замъка, реката и няколко каменни дракони - пазители на един от мостовете над нея.

Ако попаднете в Любляна за няколко часа както нас, ви препоръчвам да вдишате от старите улици, сградите и симпатичните фасади, които сякаш не са мръднали от векове. Ако носите катинар, закачете го на един от мостовете - има стотици с различни размери и послания, които изглеждаха като ритуал за заключване на любовта.

Ако пък ви стане студено, седнете на произволно кафене до реката и си поръчайте кухано, или по нашенски - греяно вино. И бялото, и червеното са ужасно вкусни и стоплят не само тялото, но и духа. Ако искате нещо за спомен или за подарък, потърсете магазин на "Пиранска сол" - изумително е какви неща, свързани със солта, може да откриете на едно място.

Решихме да пропуснем посещението на замъка в столицата, но пък да разгледаме открития пазар и рибните деликатеси, които са едно ниво по-близо до нивото на реката. Оттам си взехме живи миди - дяволски нокът, които се превърнаха в прекрасна вечеря, варени с бяло вино, точните подправки и малко стръкче любов.

Едно от последните места, които посетихме в Словения, бяха средновековният град Скофя Лока, на който отделихме малка и много бърза разходка из старата градска част, която определено си заслужаваше дори и само заради усещането, че се намираш насред декорите на филм с много кринолини, восък и епископи.

Оттам се втурнахме към едно планинско селце на име Кропа. Там ни заведоха разкази на посетили го вече за това как цялото село е като музей на кованото желязо, защото улиците, мостовете, вратите, оградите, дръжките, лампите, пощенските кутии и какво ли още не бяха действително от ковано желязо.

Всъщност в занаятчийското селце имаше и истински музей на кованото желязо, който успяхме да хванем малко преди да затвори в 15 ч. В него уредничката успя да ни изнесе програма с една изключително стара латерна, която тя нарече прадядото на компютъра и може би нещо като чичото на джубокса. Имаше репертоар от 8 мелодии, а пианото, чинелите и барабаните, които прилагаше в действие, стигаха като за цял оркестър. Излязохме с танцова стъпка и усещането, че сме внесли шумен смут в иначе доста спокойното селце. Опитахме и местни гозби в "Гостилницата на ковача", където като всичко в Кропа бе пълно с... ковано желязо.

Последния ден преди да потеглим отново към България, си обещахме да посветим отново на топлото крайбрежие. Не се върнахме в Пиран, а решихме да опитаме в Хърватия. Името Риека ни се стори примамливо, но ни посъветваха да предпочетем Опатия. Опатия моментално предизвика нашата симпатия, колкото и банално да звучи. Градчето е курортно и по това време на годината, макар и извън сезона, бе приятно оживено и пълно с прекрасни къщи в средиземноморски стил, малки крайморски градини, тераси и спомен от атмосферата и ваканциите на австрийските първенци от миналото.

Оказа се, че Риека не успя да ни спечели с нищо след гледките от Опатия, но все пак й отделихме оскъдните два ранни съботни часа за разходка, преди да потеглим отново към България. Сбогувахме се с топлото морско слънце и ясното небе, което бе последвано от близо 7-часова мъгла и монотонна магистрала. Това обаче не успя да свали блажените усмивки от приятната словенска "туристична пот" през ноември.