Елена Алексиева, писател: Лесно писане няма, но има писане с лекота
След романите "Рицарят, дяволът, смъртта" и "Тя е тук" писателката Елена Алексиева съвсем наскоро издаде новата си книга "Нобелистът", определян като криминален роман за националните и личните комплекси, които стоят зад факта, че България е една от страните, които все още нямат Нобелов лауреат за литература.
"Дневник" разговаря с нея за криминалния жанр, комплексите, писането на проза и поезия, както и за нейните опити като драматург.
Наскоро излезе най-новата ви книга "Нобелистът", която се оказа криминален роман. Толкова лесно ли се пише един криминален роман, колкото се чете? Или тази лекота е само привидна?
- Струва ми се, че фактът, че този роман е криминален, по-скоро не е изненада. Моят интерес към този жанр не е нов и в немалка степен с него мога да свържа и предишния си роман "Тя е тук". Колкото до леснината и лекотата, аз бих ги разграничила. Лесно писане няма, но има писане с лекота, което пък винаги прави и четенето леко.
Криминалното писане по принцип е много сюжетно, което, от една страна, означава тъкмо това - леко. Защото когато си наясно със сюжета и се чувстваш достатъчно сигурен в него, за да му се довериш, той буквално те превежда от началото до края на целия процес на писане. Но, от друга страна, намислянето и разработването на достатъчно строен и убедителен сюжет може да бъде изключително трудна задача. В края на краищата сюжетът е гръбнак на целия роман, без него той просто няма да съществува.
Защо го наричате "комплексарски" роман? Дали е само заради факта, че няма българин, който да е Нобелов лауреат за литература?
- Нарекох го по този начин донякъде на шега, но и не съвсем. Говоря за комплекс по принцип, в смисъла на дефицит, който се преживява тежко. Този комплекс може да бъде както личен, така също и на времето, на обществото, в което човек живее, а и на цяла една нация. Затова и от някаква гледна точка цялото занимание с литература може да се разглежда едновременно като предизвикано от такива комплекси и като опит за справяне с тях. В най-високите си проявления литературата борави не с лични, а с исторически и национални комплекси.
Разбира се, остро преживяваната липса на български литературен нобелист е само един от комплексите, които движат романа, при това може би най-иронично представеният измежду тях. Но има и много други, по-сериозни, които се надявам читателите сами да открият. Освен това и в живота си, и в писането се придържам към идеята, че назоваването на собствените страхове и комплекси вече е наполовина справяне с тях. Както човек трябва да работи върху себе си, така и едно общество също би трябвало да работи върху себе си. И литературата е един от начините за това.
Има ли автобиографични моменти в тази книга?
- Автобиография има в абсолютно всяка книга. Но тя почти никога не е там, където на читателя му се ще да я открие. А и в литературата автобиографичното е най-маловажното.
Част от героите ви се колебаят и не са никак щастливи – доколкото това е авторово решение или просто светът, погледнат отстрани, наистина изглежда доста тъжно място?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не виждам как авторът може дотолкова да се откъсне от заобикалящия го свят, че да разграничи ясно между своите независими решения и тези, повлияни от същия този свят. Взаимовръзките са доста по-сложни и едва ли подлежат на обяснение. Аз се стремя да бъда реалист житейски, а също и в книгите си. Вероятно това придава на писането ми известен мрачноват оттенък, но действително така виждам героите си и тяхната среда. Също и себе си. Нямам предвид реализъм като художествен похват, разбира се, а като мисловна нагласа.
Освен автор на проза пишете и стихове, имате издадени две стихосбирки. Продължавате ли да пишете поезия?
- Пиша поезия извънредно рядко, повече като изключение, което потвърждава правилото, т.е. в случая водещият ми интерес към прозата. Понякога съжалявам, че загубих в толкова голяма степен афинитета си към поезията, но просто така се получи – беше естествен преход, а не съзнателно решение.
Някои издатели дори казват, че днес поезията трудно се продава дори и в 200 - 300 екземпляра. Това действа ли отрезвяващо?
- Най-малко пък има общо с тиражите на поетичните книги, които не само в България, а навсякъде по света са нищожни. И това е наистина тъжно. Но когато човек се захваща с писане, независимо дали на поезия или проза, той го прави поради непреодолима лична потребност – повече напук на обстоятелствата, отколкото с оглед на тях. Всякакви други мотиви биха били пагубни.
В последно време се занимавате с драматургията. Кога ще бъде премиерата на първата ви радиопиеса?
- Драматургията ме привлича с различния поне според мен поглед към човека, който дава. Струва ми се, че при нея в много по-голяма степен, отколкото в романа или разказа, човешкото може да бъде изнесено на показ в цялата му дълбочина, противоречивост, а често дори отблъскващост и маловажност.
В драматургията намирам по-голяма свобода, опит за отърваване от онези понякога излишни напластявания, които прозата търси и изисква, степен на оголване и възможност за незабавна реакция, каквито романът рядко допуска. Разбира се, опитът ми в тази посока все още е доста ограничен, а и има много, което трябва да науча за драматургичното писане, но то действително ме привлича силно.
Засега мога да се похваля само с една моя пиеса "Експериментът", която радиотеатърът на програма "Христо Ботев" ще постави и излъчи съвсем наскоро, на 23 януари. Неин редактор, а и двигател на целия проект беше Майя Динева, режисьор е Николай Ламбрев, а актьорите са Стоян Алексиев и Мария Каварджикова – изобщо един твърде респектиращ екип.
Имате ли тук специално място, където обичате да се завръщате?
- Не бих казала, че имам някакво определено място. Има различни места, на които в един или друг момент искам да бъда, защото знам, че там ще се чувствам добре, може би ще намеря покой, който ми е необходим тъкмо в този миг. Но по принцип не съм сантиментална нито към местата, нито към хората.
Кои са според вас книгите - събития за 2011 г.?
- Това е доста голям въпрос, на който предпочитам да дам личен отговор – книгите, които аз открих за себе си през изминалата година. Все пак съм просто читател, а не хроникьор, поставил си за задача да следи къде и какво излиза в хронологичен порядък. И така, моето голямо откритие беше тетралогията на Мишима The Sea of Fertility – цитирам английското заглавие, защото за съжаление той е много малко превеждан на български. В груб превод това е "Морето на плодовитостта". Удивителен шедьовър, едно от великите произведения на 20 век. Друга книга, която дълбоко ме развълнува и накара да мисля сериозно, е Twelve Minutes of Love: a tango story на Капка Касабова, излязла във Великобритания в края на миналата година. Виж, нея наистина се надявам съвсем скоро да видим и на български.
Кои книги бихте препоръчала?
- Ами те са толкова много, че не виждам откъде да започна. Като се почне примерно от Достоевски и Фокнър, та се стигне до Хенинг Манкел. И това е съвсем условно. Защото онова, което всъщност трябва да се препоръчва, е четенето. А изборът на книги е нещо лично, направо съкровено. Затова и препоръчването им може да става само лично, от един читател на друг. Защото всеки чете различно.