"Берлинале" 2012 харесва братята Тавиани
"Цезар трябва да умре" (Ceaser Must Die) на световноизвестните италиански ветерани Паоло и Виторио Тавиани стана първият и засега почти единствен филм, безусловно подкрепен и от публиката, и от международната критика на 62-ото издание на фестивала на световното кино "Берлинале" (9 - 19 февруари).
След световната премиера на филма в берлинския "Филмпаласт" представители на екипа, между които имаше и двама бивши затворници, лежали в най-строгото заведение за лишаване от свобода на Италия "Ребибия", се трогнаха до сълзи. Те благодариха на режисьорите, че са ги включили в уникален човешки експеримент, а именно поставянето на пиеса в затвора с мрачна слава, при това с "актьори", извършили тежки престъпления и получили сурови присъди.
"Цезар трябва да умре" всъщност е свободна адаптация на пиесата на Уилям Шекспир "Юлий Цезар", документален пример за драматизма на човешкото усилие в екстремни условия.
"След като се докоснах до изкуството, килията ми стана истински затвор", тази фраза от филма обобщава и неговото послание. Филмът, в който затворниците освобождават душите си чрез произнасянето на гениални реплики (правилно), бе възприет като "висок" пример на условност в изкуството, в който "докудрамата" е по-скоро опаковка, отколкото същност. Като допълнителен бонус за публиката остана удоволствието от проследяваната искрената изненада на режисьорите от щедрите аплаузи, с които италианският тандем бе награден.
Иначе не особено приятната "особеност" на тазгодишното "Берлинале" е масовото споделяне на неудовлетворение от качеството на официалния конкурс, който поне до момента не успява да спечели симпатиите на пресата.
За първи път изразът "още един скучен и вял филм" се произнася доста често тук. Сред т.нар. неубедителни филми първото място се падна на "Детински игри" (Childish Games) на испанския режисьор Антонио Чавариас - протяжна психодрама с елементи на трилър.
Малко по-добро, но съвсем не идеално, се оказа положението и на френския "Днес" (Today) на Ален Гоми, в който далечен Сенегал е видян през очите на завърнал се в родината си емигрант от Америка. А френският "Връщане вкъщи" (Coming Home) на Фредерик Видо е поредната история за отвлечено и държано в плен момиче, което някак трябва да се справи с травмите от дълбокия си душевен дискомфорт.
Китайският епос "Цветята на войната", показан в официалната програма, но извън конкурса, също не успя да спечели масово одобрение въпреки огромния авторитет, с който се ползва режисьорът Жанг Иму в Берлин. Филмът, в който се пресъздават трагични моменти от 1937 година, когато стотици хиляди обикновени хора са били избити от японски нашественици, е величав и поетичен, но наред с това и едностранчиво патетичен.
"Добрите" китайци прекалено често са показани като жертви, а "лошите" японци – като жестоки насилници. Като капак на всичко се явява и саможертвен американец, който от обикновен пияница се превръща в спасител на невинни ученички. Заснети сред внушителни декори, изключителните батални сцени впечатляват, но не вълнуват, поради което филмът остава най-вече амбициозна илюстрация на мощта на китайската филмова индустрия днес.
Малко по-различно стоят нещата с филипинеца Брианте Мендоса, в чийто филм "Пленена" режисьорът демонстрира поредното си упражнение по силово кино, което, както е известно, той владее отлично.
Действителните събития от 2001 година, когато привърженици на радикалния ислям пленяват група туристи, за да получат сериозни суми в замяна на освобождаването им, са показани в типичния за Мендоса режещ психосъспенс. Работата обаче се разваля от иначе прекрасната героиня на по принцип убедителната Изабел Юпер, превърната тук в доброволен работник за хуманитарни каузи.
Въпреки стотиците опасности в джунглата, където заедно с други пленници французойката живее над 200 дни, тя почти винаги успява да ги избегне освен едно ужилване от стършел. Безкомпромисният Мeндоса, когото фестивалът в Кан преди няколко години щедро извади от анонимност, този път се е пропукал, тъй като също е разделил героите си на жертви (най-вече християни) и на терористи (най-вече мюсюлмани).
По този начин изключителният кинематографизъм на Мендоса, успешно прилаган при типичните за него "дисекции на жестокостта", става заложник на изтъркани идеологически клишета, като това за добрите християни на Запада и лошите мюсюлмани на Изтока например.
Поради тази причина въпреки сериозните заявки, големият филм не се е случил докрай.
По-добре седят нещата в американския "Колата на Джейн Мансфилд" (Jayne Mansfield’s Car) на Били Боб Торнтън, който режисира начина на живот и последствията от него на две семейства от два различни географски свята през 1969 - едното от Щатите (Алабама), другото от Англия (Лондон).
Поводът за тяхното събиране е смъртта на жена с два брака и два живота, единият американски, другият английски. Погребението й става повод да излязат "на светло" трупани и прикривани травми от войните, водени от мъжете в двете семейства. Оказва се, че воювайки, всеки от тях е пропуснал важни моменти от "нормалността" на собствения си живот.
Филмите, които до този момент все пак успяват да защитят доброто име на "Берлинале", са "Сестра" (Sister) на френскоезичната швейцарка Урсула Майер и "Табу" на португалеца Мигел Гомес.
В първия режисьорката директно ни пренася в киното на братята Дарден: момче, почти дете, живее със сестра си, която се оказва негова майка, в панелка и краде скъпи ски атрибути от луксозен алпийски курорт. Нестабилната му родителка и хроничното безпаричие са го принудили да порасне твърде рано. За разлика от братята Дарден, които в подобна житейска ситуация биха вкарали типичното си "красиво" морализаторство, Майер внушава, че краденето от бедност няма как да не се превърне в страст.
"Табу" на все по-сериозно налагащият се на международната сцена Мигел Гомес също тласка към асоциации, само че с добре познатото и много обичано кино на гениалния Мануел де Оливейра. Същата крехка нежност и топло чувство за хумор, но "гарнирано" с похвати от нямото черно-бяло кино, снимано нарочно и на 35 и на 16 мм лента. Иначе по същество става дума за пропиляната фатална любов на една някога млада и богата жена, някъде в Африка, в някакъв момент от португалския колониален период. Прекрасна екзотика, в който отлично се вписва и един изискан "ретро" образ на Лисабон.
Свое място в по-добрата част на конкурса има и решения в стила на византийската миниатюра гръцки филм "Метеора" на Спирос Статулопулос. Филмът представяла своеобразен колаж от величествени кадри на уникалния православен манастир от 12 век със същото име, комбинирани с изрезкова анимация и документални моменти с автентични селяни и самобитни музиканти от околните села.
Действието на филма е "еретично", тъй като вкарва в плътска любов монах и монахиня. След душевните си мъки и терзания отдадената на Бога жена все пак прокарва символичен мост между своята килия и тази на възлюбения си, за да може той да мине по него и отново да падне в прегръдките й. Вярата в Бога не трябва да изключва любовта между хората, убеден е Статулопулос.
Вярата в истински доброто кино на официалната програма на тазгодишното "Берлинале" също не си е отишла съвсем. Може би до края на фестивала то все пак ще се появи...