- Ами дизайнът му е много хубав. Тук снимахме навремето един американски филм в един от апартаментите. Приятно е. А и аз обичам хотелите. Дават ти усещането, че си на път.

 

- Да, много често даже.

- Там е работата, че и аз бях изненадан. Не съм готов да коментирам. Вечерта на премиерата на филма с него се видяхме отвън и той ми каза, че по-рано е обявил намеренията си, а аз не бях гледал сайтове и медии, защото не бях вкъщи. Така че не знам как да коментирам. Нямам мнение реално по въпроса, тъй като не знам конкретни факти и подробности. Става въпрос за взаимоотношения между продуцент и разпространител, а аз в случая съм просто актьор. Най-добре е той самият да коментира.

Доколкото познавам Людмил, а аз сега за първи път работих с него по този филм, той е много принципен човек. Мотивиран е, методичен. Това е негова кауза, която явно е важна за него.

- Снимките продължиха около месец. Случихме на страхотно време. Людмил Тодоров е много организиран режисьор, има много опит и всичко протича много лесно. Няма лутане, няма промени в последния момент, няма чудене какво точно иска. Спомените ми са много приятни. Хубаво време, пътувания с колите, силна музика. В къщата, в която спяхме, имаше даже джакузи, така че всеки бързаше да се прибере и да изпревари другите, за да се възползва (смее се).

- Аз го гледах за първи път на премиерата. Реакциите бяха много истински. Хората се смяха като на чиста комедия, не като на нагласена – чисто човешка, истинска история. А и обстановката във филма е много пасторална, дори италианска на моменти.

- Ами гледал съм всички нови български филми. Не се бях замислял за това. Май има нещо такова. Позабравена е тази част. Няма в последно време филми, ситуирани на село. Но не знам дали има нужда. Защо не? Аз харесвам такива филми. Ще видим сега каква ще е реакцията на филма ("Миграцията на паламуда" - бел.ред.).

- Мисля, че филмът все пак ще стигне до кината. Просто трябва да се мине през някакви борби преди това. Според мен Людмил има желание за това, но първо трябва да се реши този проблем с кината по някакъв начин. Аз нямам нищо против този негов ход.

-  Пътувам. Наскоро бях в Прага. Сега пътувам доста покрай документалния филм, който направих - "Манчестър Юнайтед от Свищов". Той в момента е на етап участие по фестивали.

С БНТ почти приключихме преговорите да го излъчат. Иначе разпространението по кината в България се оказа трудно. Притесняват се с какво да го комбинират и от разни други неща. От това, което аз наблюдавам, в момента на Запад в кината все повече се програмират документални филми и имат и много публика. Сигурен съм, че този филм може да има много публика. 

Работата е там, че го направих с телевизионен формат - 57 минути, за да може да се дава по телевизията. У нас имаше три прожекции на "София филм фест" и след това из страната. Сега може би ще има прожекция и на Софийския салон на изкуствата.

- Доста добри. Има средно по три-четири прожекции на фестивал, срещи с въпроси и отговори. Сега вече, като кандидатстваме за фестивал с него, той е по-познат. Казват, че го знаят, чували са за него. Не се налага толкова да обясняваме за какво е. Според мен се приема добре, но не искам сам да говоря за него.

- Не, мисля за игрален. Засега е съвсем в начална, идейна фаза. Не знам дори дали сега не е рано да коментирам историята или жанра. Ще бъде с участието на Тодор Колев и е по негова идея. Това е може би основното, което мога да кажа засега.

- Виждаме се много често. Влияем си много. Не мога да обясня откъде идва тази особеност. Мислил съм си на какво се дължи. Може би на периода. Бяха преломни години тогава, всичко се сменяше, ама пък по това време е имало и други, които са учили, но за тях не е било същото. Излиза, че не е само това.

Наистина много други хора коментират, че като клас сме много силни. Ние сме си много близки, но не знам как се е получило.

- Ами всяко време създава свои големи имена. Времето обаче ще ги отсее и ще ги покаже. Сега в момента няма как да ги назовем. Хората си коментират... Снощи в таксито, като се прибирах, шофьорът ми каза, че му е мъчно как си отиват такива големи имена, с които е свикнал, ама това е, такъв е животът.

Ние, по-младите актьори - цялото ни поколение, цялата ни енергия е насочена навън. Който каже, че е обратното, ще излъже. Всеки иска да е фактор в по-голяма среда, по-широко пространство, защото времето е друго. Не го казвам като нещо хубаво или като лошо нещо, просто времената са глобални и никой не се задоволява с това да се концентрира върху само едно нещо.

През последните, да кажем, десетина години единственото, което ме интересува, са контакти с мои колеги от света, от киното, музиката, театъра и това ми е много по-важно от, да кажем, колко посетен ще бъде филмът, какви ще са продажбите, колко почитатели ще има. Това ми беше важно, когато бях на двайсет и няколко години, сега просто не ми е. Преживял съм го, бил съм и пред пълни стадиони, театри, но това е минало. Всеки от това поколение го е минал, но то не е достатъчно и не може да продължава 50 години. Човек с времето поставя по-големи изисквания към самия себе си.

- Това беше причината да отида там. Тук също има добри преподаватели, но аз имах нужда да се срещна с хора от света, имах нужда от това. В един момент аз работя в най-добрия театър в България, с най-добрите режисьори, с хубави роли, с много продажби, но в следващия миг си казваш - ОК, добре и какво от това? Винаги ще има по-големи неща, които можеш да направиш. В противен случай ще си обикаляш 50 години България по културни мероприятия и това трябва да ти е достатъчно. За мен не е.

- Да, в последно време време работя предимно по чужди продукции. Миналата зима правих един норвежки филм, това лято - един словенски, в Чехия имам два игрални филма и пет документални. Предстои, живот и здраве, един израелски филм. Повечето са копродукции. Последните години повечето ми контакти са реално с чужденци, с които поддържаме връзка по скайп - хора от Норвегия, Аржентина, Венецуела, Мексико...

- Ами не. Важна е и картината, разбира се. Много е различно. Словенският филм State of Shock (ще го прожектират сега на предстоящия "София филм фест") беше готов, монтиран. Говорих с режисьора, с продуцента. Филмът (с българско заглавие "Шоково състояние" - бел.ред.) всъщност е копродукция от всички балкански държави. Не бих го нарекъл балкански, а по-скоро югославски като усещане.

Монтажист на филма е човекът, монтирал всички филми на Кустурица, така че имах късмета да работя с него. Връзката монтажист - композитор е много силна. Той е известен с това, че е много взискателен, придирчив, сприхав. Връщал е на няколко пъти Брегович, заради което всички много трепереха как ще го оцени. В крайна сметка се създаде много готина атмосфера.

- Принципно при мен е предимство, че освен като композитор аз съм учил и режисура и знам, че монтажът е първата музика на филма. Когато монтажистът работи по филма, това вече е музика, това вече е ритъм. Музиката идва само като допълнение - като нещо, което подсилва, допълва или пък дава съвсем друг смисъл. Композиторът обаче е длъжен да се съобразява най-вече с монтажа. Не всички го правят, разбира се. Има хора, които искат да доминират, да се покажат чрез мелодията, хармонията... Аз не държа на това, аз просто съм актьор.

- Аз съм актьор. Това ми е основният занаят, това ми е центърът. Със сигурност едното отнема от енергията на другото. В момента съм оставил настрана писането на песни, защото нямам време за тях.

- Ами не, няма особен смисъл. Коя телевизия ще ги излъчва? Правихме един клип към българската версия на парчето към "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", която е заедно с Рут Колева. Едното радио каза, че парчето е страхотно, обаче било R'n'B формат, другите казаха, че са хард рок формат, денс формат и песента никъде не влизаше във формата.

Това е повсеместно. Не само българската музика, световната музика през последните десет години влиза във формат. Това десетилетие е пълна дупка откъм музика. Сега се правят постоянно кавър версии на стари парчета. След петдесет години няма да се направи нито една кавър версия на сегашно парче. Те са лишени от смисъл и това всеки го знае. Не е нещо, което аз сега заявявам и съм открил.

- Ами да - в системата, във финансирането, в режисирането, може би и в енергията на кинотворците.

- Ами да, но зависи как се представя. Работата е там, че у нас все още липсват добри сценаристи. Има много добри актьори, много добри режисьори, но сценаристите все още не са достатъчно добри, а това е 50 процента от филма. Това е голям проблем.

Сега, за този нов филм, по който работим, съм говорил с един сценарист от Хърватия, един от Чехия, както и с един англичанин, който очаквам евентуално да се включи. Търся сценарен екип отвън, защото тук не знам кого точно мога да ползвам. 

В театъра има сценаристи. Яна (Яна Борисова - писател, драматург и сценарист на пиеси като "Малка пиеса за детска стая" и "Приятнострашно", бел.ред.) например е прекрасна. Като играя в нейните пиеси, имам чувството, че съм Хю Грант. Много е английско, много е леко и приятно. Обаче театърът е различен от киното. Яна в момента полага големи усилия точно в тази посока. Работи по сценарии, ходи на уъркшопове и съм сигурен, че тя ще стане много добър филмов сценарист и ще работим заедно.

През всичките години, в които съм работил като актьор, винаги съм се стремял към английската школа. Докато учех, модерен беше американският актьорски метод. За английската школа е характерно, че е без напълни, концентрирано е, овладяно, непреекспонирано, непреиграно и в същото време въздействащо. Затова ми харесват текстовете на Яна.

- Ние с него много се засичаме по фестивали, тъй като "Аве" се представя долу-горе паралелно с "Манчестър Юнайтед от Свищов". "Аве" е хубав филм.

Разбирам какво има предвид той, но ще си позволя да не съм съгласен с него. Добрият актьор (а има такива и то много) може да изиграе ролята така, че да изглежда документално и автентично, докато непрофесионалният не може да изиграе важни драматургично наситени епизоди, с каквито може да се справи професионалният. Това е занаят като всеки друг.

По принцип режисьорите имат един страх от комуникацията с актьорите. Особено в началото, когато са по-неопитни, това е задължително. Аз много добре знам за тези взаимоотношения. Когато отидох в Прага, някъде след първия или втория месец всички разбраха, че съм актьор и веднага ме заобградиха и почнаха да ме разпитват как се комуникира, как да подходят. Тази връзка е много важна, но всеки търси и намира сам ключа. Да си актьор, преди да си режисьор, е нещо повече от предимство, то е почти задължително според мен.

Клинт Истууд е много добър актьор, но накрая се оказа, че е още по-добър режисьор, което никой не очакваше... Аз за момента гледам на себе си като актьор, но ще видим след време...

- Kато човек с авторски права мисля, че трябва да има начин да се следи за това. Аз обаче идвам от такова поколение, че за мен личната свобода е най-висшето нещо в света. Ненавиждам хората да бъдат контролирани. В този смисъл мисля, че ACTA клони повече към контрол.

Камерите по улиците ме побъркват, махнах си "Фейсбук" профила преди около две години. Ненавиждам този тотален "Биг Брадър". Човешката свобода е най-важното и висше нещо. Ненавиждам да бъда следен, напътстван и вкарван в някакви рамки. Живял съм в такова време до 18-ата си годишнина и много добре знам за какво става въпрос. Преди просто беше с други средства.

Що се отнася до авторските права, наистина е нужно да се уважава творчеството на хората, но като човек държа преди всичко на свободата. Четох, че няколко страни са го отхвърлили, други дори не са го и подписвали, така че е въпрос на време един такъв противоконституционен документ да бъде отхвърлен напълно.

- Може би съм се умилил, защото това се случи в Стара Загора и си спомних как аз бях втрещен, когато като дете гледах "Междузведни войни". "Аватар" беше наистина нещо супер революционно и ново, беше първият подобен филм. Сега вече има много такива.

Сега вече и 15D да измислят, ако филмът няма хубава история, нищо няма да се случи. Дори на един VHS да е филмът, ако е добър, той ще остане добър. На фестивала в Сараево голямата награда в документалната секция взе филм, сниман със смартфон. Носителят няма никакво значение. Важна е историята и как е разказана.

- Ако трябва да бъда честен, когато бях на 14 години, бях малко по-отнесен, но всеки на тия години е бил такъв. Бях по-поетичен, но тогава това беше актуално. Мисля, че това отношение към поезията отпреди години никога няма да се върне такова, каквото беше.

Даже съм чувал, не съм го виждал, но е имало руски поети, които са четяли поезия пред пълни стадиони от по 20 хил. души. Всеки знае, че това в момента е немислимо, но се е случвало преди. 

Не съм човек, който изпитва носталгия по отминалите времена. Всеки обича годините, когато е бил млад, в която и епоха да е, и му се струват по-добри, просто защото тогава е бил млад, не заради друго. Това е нормално.

- Прекрасни са. Повече хора, с които работя и контактувам в момента, са на по 20 и няколко години. Страхотни са! Това е прекрасно поколение. Абсолютно целенасочени, наясно, информирани. Това, че външно не показват чувства, нищо не значи. Те вътре си ги имат. Малко по-прибрани са, по-предпазливи и по-сдържани, но вътрешно са много емоционални. 

- The Descendants ("Потомците" - бел.р.) - страхотен филм. Shame също. В Лондон гледах "Артистът" в едно старо кино в "Нотинг Хил", някакво винтидж кино от 20-те години. Обстановката беше толкова хубава, че всеки филм щеше да ми хареса там. Всичко изглеждаше някак сицилианско, стил Джузепе Торнаторе и ми хареса. Във филма има някои неща, които можеше и да са по-добри. Но идеята е страхотна.

В Лондон можеше да гледам и "Желязната лейди", но избрах "Артистът". Мисля, че като филм той не е толкова добър, но Мерил Стрийп със сигурност се справя блестящо в него. Все пак мисля, че The Descendants е по-добър.