***

Ако говорим за събитията от 1991 година, тогава не ми беше лесно в психологически план, но нямах колебания. Аз несъмнено бях привърженик на запазването на СССР, но тогава този въпрос не бе на дневен ред. Ставаше дума за следното: "за" реформите или "против". Това, че назряват някакви събития, беше ясно. Но "Лебедово езеро" (излъчването на балета "Лебедово езеро" по телевизията винаги предвещаваше съобщение за "траурно" събитие, обикновено за смъртта на поредния генерален секретар – Н.Г.), както обикновено, ме хвана неподготвен.

Не възникнаха съмнения: ние сме част от екипа на Елцин и мястото ни е при "своите". Друг избор ще се нарече предателство. Нали знаете, човек не е икономическо същество, макар често да се опитва да обясни действията си с рационални, икономически причини. Любов, ненавист, съвест – ето заради какво осмислено си жертва живота.

Тогава живеехме във вила под наем на "Успенка", заедно с Льоня Невзлин, и много се страхувахме, че ако всичко тръгне "не както трябва", тогава ще дойде тълпа и ще има погром. Тогава дъщеря ми беше на четири месеца. Прегърнах ги двете на прощаване. Помогнах на жена ми да зареди пушката. Ако бяха дошли да правят погром – тя щеше да стреля, без да се замисля. Сжена ми си приличаме, само че тя е по-емоционална, по-твърда. Тя дори не се опита да ме спре, когато тръгвах. Щом трябва, значи трябва. За сметка на това катаджиите се опитаха. Хвърлих им книжката си. Подчинявам се на закона.

На родителите си не казах нищо. Но тяхното отношение към честта и безчестието сега е известно на цялата страна. Ако се бях оказал предател – щяха да ме прокълнат. Оказа се, че не съм имал голям избор. Семейството...

Итака, след час и половина стигнахме до Белия дом и останахме там до края, когато стана ясно: край, победа. След това отидохме да ядем сладолед. Смешно, нали? Ина мен, но неясно защо, ми се прииска именно сладолед.

Страшно беше, разбира си. Нали сме офицери, военни специалисти. Лично аз прекрасно си представях какво може да се случи. Каквото и се случи след това, през 1993 година. Танкове, щурм... Признавам си – не взех автомат в ръце. Бях готов да умра. Да убивам – не, сигурно, въпреки че ако се разсъждава трезво, едва ли щях да имам избор, ако беше започнал щурм.

Някои хора, които уважавах, се присъединиха към Комитета на извънредното положение. Други се дистанцираха. Като Герашченко например (през 1991 година председател на "Госбанк" на СССР– Н.Г.). От "тази страна" беше Елцин, когото познавах. Защо още беше "психологически тежко"... Познавах възможностите на "онази държава" и бях убеден: затворът за мен е най-лекият вариант. По-скоро ще ме убият.

Бях идеологически "раздвоен". От една страна, бях за реформите, от друга – разбирах, че партията е против и се чувствах като част от нея. Втази ситуация лагерът, в който се оказаха "своите", се превърна в критична точка за вземането на решение. Макар че ако се бях озовал в затвора, щях да смятам, че не е "за нищо".

Изобщо не вярвах в победата. Но честта ми е по-скъпа. Ана 21, когато всичко стана ясно, аз се върнах у дома от Белия дом, написах молба до моя Свердловски районен комитет на КПССи им пратих партийната си книжка. Написах им, че напускам, защото дори не са съумели да извършат преврат.

Усещате някаква хаотичност? Днес без съмнение бих могъл да го формулирам по-ясно. Апрез 1991 година отидох да защитавам моите хора, без изобщо да смятам, че са прави. Уви, истина е. Такива са гримасите на живота.

За сметка на това си спомням, когато властта започна да се предава от съюзните структури на руските (след разпадането на СССР през декември 1991 година – Н.Г.), тогава истински се уплаших. Виждах доколко нивото на "приемащите" е по-ниско от това на "предаващите". За мен, като за техничар, това бе кошмар.

Всъщност това се превърна и в кошмар за икономиката.

Тогава изобщо не мислех за банката, за Центъра на НТТМ. Вмоите очи те се превърнаха в абсолютна дреболия. Да живея или да умра, ще се запази ли държавата, какво ще стане с ядреното оръжие, с храните, с горивото, с отоплението. Такива бяха проблемите, които се решаваха и донякъде, в малка степен, с мое участие. Ааз бях на двайсет и осем години.

Всъщност именно тогава усетих, че пазарът е добър механизъм, но в някои ситуации той ще струва живота на милиони, ще струва съществуването на моята страна, на моя свят, затова е нужна държавата. Но държавата трябва да има добри професионалисти управляващи, които са длъжни да работят извън идеологията, по-точно независимо от идеологията. Тоест те са длъжни да изпълнят дълга си, без значение какво мислят за властта, а властта е длъжна да ги търпи независимо от личните отношения. Всичко останало е отвъд и след изпълнението на дълга.

Затова много години по-късно, в края на 2003 година, аз не оставих ЮКОС. (Вотговор на "атаката" от страна на властта са предлагали на Ходорковски да спре производството, което е можело да предизвика вълнения не само в Нефтеюганск, но и в други региони, които "се хранеха" от компанията ЮКОС– Н.Г.)

***

За мен "разкошът на човешкото общуване" е приоритет, а и изобщо съм доста прям човек. Византия – това не е за мен, не обичам да лъжа и не умея. Вежливост – това да. Дори по отношение на врага. Но хората винаги усещат доколко наистина ги уважавам. Ааз съм и упорит. Общо взето, в общуването с правителството можех само да разваля нещо. Затова и не се пъхах. Особено когато дойде Путин.

Аруската традиция проблемите да се решават в банята? На мен лично не ми се е случвало. Трудно ми е да си представя как ръководител на голяма компания се среща с федерален чиновник от съответстващия му ранг в банята и решава там някакви въпроси.

Може би сега нещо се е променило, но преди десет години тази стилистика бе присъща на "малиновите сака"*, бившите бандити и съратниците им дребни бюрократи.

Събиранията в банята – това е традиция, разбира се, но с приятели. При нас в селото също имаше руска баня, където от време на време се събирахме, за да починем. Но винаги съм предпочитал работните съвещания, дори със "своите", дори неформалните, да се провеждат "по протокола", за да не възниква двусмисленост.

Що се отнася до чиновниците и тяхната корумпираност, то онези, които си имаха работа с нас, по днешни мерки бяха "пуритани". Ас другите, с лапачите – прекъсвахме връзките. Ипричината беше проста: от 1998 година "държахме курс" към международните стандарти за прозрачност. За да ни повярват, се наложи да станем "по-свети от римския папа". Преди 1998 година "в обръщение" бяха други интереси, а не директен, тъп подкуп. Макар че всяка година ни беше известно какво става на "корупционния пазар". Затова толкова уверено говорих на Путин през 2003 година. А се отказах да оспорвам думите "вие сами започнахте всичко това", защото не се усещах като "идеално чист". Но ако си говорим открито – ние бяхме "по-чисти" от болшинството и ние наистина, за разлика от мнозина, късахме отношенията, когато хората започваха да губят граници. Тоест когато хората очевидно искаха за себе си, а не за политически или подобни цели. Няма да твърдя, че никога никой от нашите не е пъхал нищо никому "в джоба". Със сигурност е имало и такива неща, но явно не е ставало дума за такива суми, за които се решава на ниво ръководство на компанията.

Несъмнено аз имах голям обем от информация. Аз несъмнено знаех какво говоря на Путин и какво рискувам (през февруари 2003 година по време на срещата на Путин с бизнесмени, когато Ходорковски говори за корупцията – Н.Г.). Въпреки че се оказа, че не разбирам докрай психологическия тип на хората от спецслужбите – това не е моето поприще. Това беше добре преценен риск с не докрай осъзнати последствия. Ето какво противоречие се получава.

Не знам дали си струва да го казвам, но като "апаратчик" Медведев бе по-силен от мен още през 2003 година, когато се срещнахме, а да не говорим за Волошин.

За да осъзная как могат да се внедряват добри закони, поне в сферата на отраслите, ми бе необходим много голям опит, който придобих, докато се изкачвах по стъпалата на производствено-управленската стълбица. Преди 2001–2002 година щях да върша същите гадости, както и онези, които седяха там.

Резюмирайки – да, направихме грешка, но грешката се заключаваше не в това, че ние не заехме местата на тогавашната бюрокрация, а в това, че не съумяхме, или по-точно не опитахме да се преборим за укрепването на демократичните механизми и техните "носители". Макар да не съм сигурен, че дори днес мога да кажа как трябваше да се направи това на практика, в онова време и в онези условия. Смешно е, че преди няколко години мислех, че знам. Асега отново не съм сигурен. Да – можехме да опитаме. Дали щяхме да успеем – не съм сигурен.

 

***

През август 1991 година Брудно и Дубов заминават за Америка. Ходорковски и Невзлин остават "да движат нещата". През това време в Москва стана преврат. На 19 август службите, включително шефът на КГБ, министрите на вътрешните работи и на отбраната и няколко висши партийни функционери организираха Държавен комитет на извънредното положение, блокираха Горбачов със семейството му в Форос и всъщност провалиха подписването на нов Съюзен договор между бившите съветски републики, предвидено за 20 август. Новият договор трябваше да отмени договора за образуването на СССРи да го замени със Съюз на независимите държави, някакво подобие на федерация. Към този момент редица бивши съветски републики практически бяха заявили, че се отделят, сред тях бяха Литва, Латвия и Естония, както и Молдавия, Грузия, Армения. Процесът на съгласуване на новия договор бе много проточен. Противниците на договора, които се събраха в Държавния комитет на извънредното положение, смятаха, че спасяват страната от разпадане. Ще избързам и ще кажа, че всъщност августовските събития в Москва ускориха процеса на разпадане на СССР.

В Москва се появиха танкове. Беше въведен комендантски час, бяха закрити някои печатни издания. На 19 август от сутринта по телевизията пуснаха "Лебедово езеро" на Чайковски, което никога не е предвещавало нищо добро, след това на екрана се появиха членовете на Комитета на извънредното положение, начело с вицепрезидента Генадий Янаев, чиито ръце видимо трепереха. На мен лично ми бе неудобно да гледам това, неизвестно защо не ме беше страх, а ми беше неприятно.

Единственият противовес на тези "спасители на отечеството" бе правителството на Руската федерация, начело с президента Борис Елцин. Центърът на съпротивата се намираше в сградата на правителството, което вече не помня откога се нарича просто Белия дом.

За мен всичко беше много просто: има отвратителни партийни клечки с треперещи ръце, които се опитват да спрат перестройката и страната да поеме обратен курс. При това ме порази качеството на преврата: в цялата страна и в Москва работеха телефоните и факсовете, летищата, гарите, градският транспорт. Нито за секунда не изпитах симпатия към превратаджиите. Снадежда гледах към Елцин и екипа му и няколко пъти ходих при колеги журналисти в Белия дом.

За Ходорковски всичко е било по-сложно. Той все пак е бил държавник и е бил член на партията. Хората от другата страна на барикадите не са му чужди. Той познава някои от тях лично и както казва Невзлин – "не всички те бяха говна". Доста реалната перспектива за разпадането на страната едва ли не го е обезпокоила. Той се притеснява, че Съюзът ще рухне. Харесва му голямата и силна страна. Аи на бизнеса, който е като част от голямата страна. Всъщност онова, което казват от Комитета на извънредното положение, му е било ясно и до някаква степен кореспондира със собствените му опасения за бъдещето на страната. Освен това не е докрай ясно какво искат превратаджиите: да накарат Горбачов да направи договора по-твърд или да се опитат да изиграят отново ситуацията с договора, но без него. От друга страна, към момента на преврата Ходорковски и Невзлин вече работят като консултанти на правителството на Синаев, тоест в екипа на Елцин. ИХодорковски вече лично познава Елцин. Така че хората, които отбраняват Белия дом, също не са му чужди. Тоест и от едната, и от другата страна има ако не приятели, то добри познати.

Както и цялата страна, Ходорковски и Невзлин разбират за преврата от телевизията. Изслушват "Лебедово езеро", качват се на колата и тръгват от вилата към града.

Невзлин казва, че от тях двамата Михаил е специалист по решенията, а той е специалист по съмненията. И в онзи августовски ден Ходорковски е взел решението. Той решил: отиваме в Белия дом да видим какво става.