-  Да. Филмът е смешен. В България ще е тъжен може би. Повечето хора в чужбина не са чували историята. Дори хора, които се интересуват от политика и международни отношения. Поне не знаят цялата история. Симеон направи големите заглавия в медиите едва, когато спечели изборите. Но това си остана някаква локална новина, която е влязла и е излязла, минала и заминала.

- Не.  Доколкото аз знам, няколко филма са се готвели за Симеон, даже някои хора май са ги и снимали. Има доста телевизионни неща правени за него, но в общи линии са по-хроникьорски. Такъв голям филм досега не е правен.

- Да. В речника знаеш ли какво пише срещу документални филми? Пише дълъг репортаж. Аз не мисля, че правя дълъг репортаж. Аз мисля, че правя много дълги и много скучни репортажи (усмихва се). Филмът е с дължина 90 минути, което си е точно пълнометражен филм.

- В момента текат разговори да се пусне с голямо разпространение. Предишните ми филми бяха с по-ъндърграунд разпространение, докато сега продуцентите ще се борят да излезе като по-голям филм. Доколкото ми е известно първо по кината ще тръгне филмът за Стоичков (документалния филм от 2012 г. "Стоичков" на режисьора Борислав Колев – бел.р.), който се очаква да генерира интерес, след което да се пробва и "Момчето, което беше цар".

- Да, не са. Виж, аз не съм от режисьорите, които се занимават с разпространение. Не мисля, че това е работа на режисьора. Моята работа е да правя филми. Аз не бих жертвал филма си, аз съм от друго поколение... Това въобще е цял един друг разговор, който ще е много скучен, ако тръгнем да го водим.

- Това е истинската петолъчка, която ние сумати време търсихме. Сега е в музея на социалистическото изкуство. Като я намерихме, беше изпотрошена и изоставена в двора на Банята. Взехме я, качихме я на един камион и я разхождахме из София.

- Взехме нужното разрешение. Проблемът след това беше по-скоро в душите на хората...

- Царят участва по много начини във филма. Той е като един призрак, който върви из него, но чисто като материал, сниман с негово участие има само един кадър, който се появява в самия край на филма. За сметка на това има много архивни кадри, някои от които не са показвани досега.

Енигмата не може да се заснеме. Когато не можеш да заснемеш на картинка нещо като дух, като идея, като контекст, е много по-добре то да седи отдолу. То е като филмите на ужасите – покажеш ли чудовището и филмът свършва. Много по-интересно е да покажеш как някакви хора седят и гледат телевизия, а ти да знаеш, че има зомби в гардероба.

Неговото отсъствие е всъщност много силно присъствие, нека така да го кажа. Той присъства с много широкообхватен архив от кадри, събирани 3-4 години. В общи линии изровихме всеки един кадър, на който той някога през живота си е бил заснет. Оттам вече тръгват няколкото езика във филма – единият от тях е базиран на архива, но филмът не е архивен. Никъде във филма архив не е просто сложен и използван като такъв. От него са правени епизоди - той е сглобен по начин такъв, че да изглежда като кино.

Царят иначе присъства с гласа си. Той говори през голяма част от него. Присъства като един много задушевен разговор, който минава през филма.

- Филмът не се занимава с фактология и не е изровил нито един странен или непознат факт за царя. Аз се захванах с този проект заради несъществуването на царя в пространството. На мен това ми беше много интересно. Начините, по които той съществува, са чрез поданиците на виртуалното царство – всички, които го наричат цар, харесвайки го или не го харесвайки, приемайки го като такъв или изключвайки възможността за неговия портрет. Аз съм се занимавал с поданиците на виртуалното царство, каквото и да значи това...

- Това е термин, който дойде от това, че царят беше министър-председател в реалността, но имаше сайт като цар на България. Когато във вируталното пространство ти се чувстваш като цар, тогава значи има и вирутално царство. И в интернет всички са за или против едно нещо, но в крайна сметка всички сме поданици на едно вирутално царство.

-... Аз не мисля, че той самият може да си зададе този въпрос. Това го има доста във филма и ми е доста интересно като поглед към него, а именно, че това да бъдеш и да се родиш цар не е твое решение. Ти просто се раждаш в историята, а оттам нататък вече самата история решава какъв точно ти е отредено да бъдеш.

- Аз не се занимавам с реалности. Затова и не правя документални филми, тъй като реалността не ме интересува. Аз ги наричам nonfiction, защото използват истински истории и истински герои, но това е само началото. Оттам нататък вече се развива собствена история.

- Не точно. Аз предпочитам да мисля за моите филми като за романи, които се опитвам да екранизирам, но всяка една гледна точка в България има контекст. Въобще в Източна Европа е така. Ние тук сме толкова нагъчкани с минало, бъдеще, настояще, с илюзии, мечти и исторически хаос, че всяка една плочка значи нещо. Всяка една дупка на улицата за един значи много, за други нищо, за трети друго.

- Тук това е малко повече. Ние сме някак по-задълбани в това. Източноевропейската държава винаги има едно специфично усещане за обреченост, което винаги подсилва цветовете.

Тук има и носталгия към бъдещето. В България има голяма носталгия по светлото бъдеще. Има хора, които са разочаровани, очаквайки много дълго време да настане светлото бъдеще и в момента имат носталгия към очакването на самото бъдеще, защото тогава поне нещо са очаквали, а сега нищо не очакват. Носталгията е връщане назад във времето и единственият начин за някакви поколения тук да се връщат назад е да се връщат назад към социализма, каквото и да значи това.

Голяма част от историята с царя е също носталгия. Мисля, че той е много наясно с това и винаги се е опитвал да излезе от този носталгичен портрет. Това е валидно за всеки, който по някакъв начин е сложен в носталгична рамка, защото иска да излезе от нея и да е в бъдещето.

- Готините истории не са истории, които ти смилат и ти изплюват някаква евтина истина, а са онези, които те провокират да размишляваш.

- Аз не се интересувам от личности. Аз се интересувам от истории. Не мисля, че в България има и ще има политическа личност, чиято история да е достатъчно интересна, че да има смисъл да бъде разказана по този начин. Политици като тези в България има навсякъде и няма нищо уникално, което да бъде разказано извън политическия контекст, а мен политиката не ме интересува.

Бойко Борисов си върви в една класическа популистка линия, която я има в цяла Европа. Просто неговата история е с местен, балкански отенък.

Докато случаят на царя е едно невероятно стечение на обстоятелствата, заради което историята излиза извън политиката. В същото време тя е една класическа приказка, която прилича само на себе си и носи силни драматургични оръжия, които я правят приятна за разказване.  

- След филмите си обикновено мога да контролирам процеса на разговора, а след този филм много малко ми се говори, защото основната идея е да го гледаш и да си говориш със себе си, а не да слушаш моите глупости.

Много често се говори за формата... Не за това доколкото е документален и доколкото не е. Просто очакването е това да е една биография, да е един филм-портрет на една нация и филм, който се занимава с история - филм, който да може да ти синтезира някаква фактология и да те вкара в контекст.

Този филм прави точно обратното – той се разтваря и се разпилява, и изчезва, и те вкарва в някаква медитация. Ако има някаква провокация, то това е провокацията, защото не можеш лесно да излезеш от рамките, в които си свикнал да приемаш един такъв продукт, какъвто този филм не е. Това е просто един разговор.

В документалното кино като цяло се случват много различни неща, има много жанрови процеси, миксове. Много хора преминаха през документалното и отидоха в игралното по някакви свои начини – правят кино, което не може да бъде определено. Но обикновено хубавите неща не могат да бъдат лесно определяни.

- Аз правя филмите, които искам да правя. В момента размишлявам по въпроса какво ще правя. Занимавам се с няколко проекта, но предпочитам да оставя филмите да се случват без някакви предварителни очаквания за тях.

- Работя над един много голям анимационно-игрален проект, чийто сценарий в момента завършваме и който ще е много як. Напълно различен е от всичко, което съм правил досега. Той ще е един изключително кървав, мрачен и смешен cult филм с тъмна душа, но усмивка към света, ако мога така да се изразя.

Филмът се казва "Мексикански експрес" и е нашият (с един естонски аниматор) опит да превземем Холивуд през задния вход - с техните камъни по тяхната глава... Малко Серджо Леоне стана определението (усмихва се).

Като ме питаш за дистрибуцията, тук основният проблем е, че се дистрибутират холивудски филми. Затова ние почваме да правим холивудски филми, което ще е нещо като европейското отмъщение към Холивуд. Накрая ще стане така, че ще направим гроб и сами ще паднем в него (смее се).

- Честно казано всичко доста ми е доскучало. До някаква степен аз много се зарових в нашия сюрреализъм тук. Имам нужда от свеж въздух.

Когато се опитваш да правиш филми за душата на Източна Европа, се набутваш в много тъмни места и в един момент трябва да спреш и да започнеш да правиш нещо друго. Винаги е добре да знаеш кога да спреш малко по-рано, а не по-късно, отколкото е нужно.

Филмите, които направих, са една своеобразна трилогия в документацията на пост-източноевропейския абсурд, който за мен по някакъв начин свърши. Сега се опитвам да гледам други истории, други жанрове.

- Аз живея в сюрреализма. Аз не съм го избрал. Преди време хората са го писали, докато ние сега го живеем, просто нямаме избор.

- За съжаление, според мен в България скандалът е абсолютно невъзможен , защото оцелелият от прехода човек е абсолютно индиферентен. Аз очаквах, че "Проблемът с комарите" ще бъде един скандален филм, а всъщност се оказа един филм, от който никой не се интересува. Ако има някакъв смисъл да се прави nonfiction и да се разглежда и коментира историята и метафизиката на прехода и на цялото блато тук, трябва да има някакъв разговор.

Ако документалното кино има някаква мисия, то тя е да отвори някакви процеси и разговори между обществото и собствената му история – да може то да се погледне отстрани. Този процес тук тепърва предстои. Филмът за царя е един разговор в бъдещето, един разговор, който предстои.

Аз се опитвам да правя филми от бъдещето, така че може да се наричат не документални, а научна фантастика. Много е скучно да водиш разговори в миналото, но за съжаление много тънем в миналото и си говорим едни и същи работи. Няма я обаче базата да почнем да си говорим за някакви неща от бъдещето с някакви нови думи и нови идеи. Някак си всичко ни е ясно. Момента, в който на едно общество всичко му е ясно, то има много голям проблем.

Това тук е народопсихология. На Балканите всичко им е ясно, затова последните войни в Европа са тук.

- Дълбоко се надявам, че тук ще се развие поколение, което ще бъде необременено от всички тези готови фрази, идеи и комплекси, което ще може да комуникира със себе си. Това е процес на порасване. В момента обществото тук е на ниво предучилищно образование, но в един момент, да се надяваме, ще влезе в Немска гимназия (това се водеше престижно преди).

Когато българинът разбере, че не е на три морета, България ще е на всичко океани. Тогава всички ще имат съвсем различно виждане за нещата и хората ще могат да съществуват адекватно.

Преходът не е един момент, в който едно общество се е сменило с друго. Това е един процес в мозъка и душите на хората, който продължава да се случва. Преходът е и разликата между поколенията. Моето поколение е различна планета от предходното. Надявам се, че следващото ще е направо в различна вселена.

- Не знам дали Земята ще изчезне, но се надявам, че ще бъде едно по-отворено, хомогенно, културно пространство, в което хората нямат да тънат в някакви закостенели националистически идеи, а ще се опитват да бъдат част от света и да комуникират с него.

Маргинализацията в България в момента е чисто икономическа и може би расте едно поколение, което няма възможността да пътува и да гледа, защото, за да влезеш в някаква стая, ти трябва да отвориш една врата.

Това, че ние сме една все по-периферна част на Европейския съюз провинциализира по някакъв начин нещата, но в същото време има много хора, които учат в Лондон, Париж, Ню Йорк, пътуват напред-назад и може би има едно ново виртуално царство, за което не е нужно географски да е в България, за да дава основите на едно ново общество.

Аз вярвам, че неминуемо в един момент тази планета ще бъде една държава, но кога ще стане това... не знам.

- Да. Има една теория на цивилизациите, според която в момента ние сме от тип нула, при който пространствата на планетата са разделени. След това следва тип едно - една цивилизация, която ще владее ресурсите на една планета. Следващата стъпка ще е една цивилизация, която ще владее ресурсите на една Слънчева система. След това ще има още по-голям обхват... Посоката е само една.

Мисля, че всичко това малко по малко се случва. Бъдещето е в Индия и Бразилия, може би и в Антарктика. В наши дни някакви островни държави си купуват ниви в Тайланд, защото скоро ще са под водата...

Не знам какво ще е бъдещето, но твърдят, че ще е доста влажно и че Гълфстрийм ще спре, така че сигурно ще е и хладно.

Това, което на мен ми прави впечатление, са например темите, които се обсъждат в медиите и пресата у нас, и това, което се случва в света, глобално... Това са два различни свята. Българинът си говори за топлофикация.

Човекът тук и сега е затънал в битовизъм повече отколкото беше социалистическият човек, защото тогава поне имаше една мечта – да избяга на Запад. Казват, че единственото по-лошо от социализма е това, което идва след него. Сега няма какво да те спре да пътуваш – можеш да отидеш пеша до Берлин. Всичко е въпрос на желание и лична мотивация.

- Не знам. Мисля, че основният страничен ефект от безкрайния преход е, че хората престават да мечтаят. Превръщат се просто в индиферентни индивиди, които тичат между няколкото монополни компании и се опитват да не се удавят. Но това не е само тук. Ние не сме най-зле.

Животът е суров навсякъде. Можеш да отидеш в Косово, да прекараш една седмица там и да видиш как след това ще целуваш земята в България. Това обаче също не е правилният подход – да отидеш да видиш къде е по-зле. Човек трябва да се стреми към нещо малко по-добро.

Може би основният проблем е, че в главите на хората все още има "тук" и "там", а такова пространство не съществува. Докато си мислиш, че ние сме едни, а другите "там" са други, ти сам се определяш като различен и живееш в гетото на собствената си различност. В момента, в който станеш гражданин на света, нещата се променят.

Наскоро имах гостенин от Лондон и го заведох в едно мазе-кръчма. В момента, в който собственикът чу, че говорим на английски, дойде, донесе ни по едно шкембе и каза: "Виж сега, има една лъжица и лъжицата е за чужденеца." Ей така мисли българинът.