Стефан Николаев, художник: Светът става силно хигиенизиран за сметка на свободата
| Стефан Николаев беше първият, който се срещна с любителите на съвременно изкуство в събота в Софийската градска художествена галерия като част от поредицата, организирани от фондация "Отворени изкуства" и галерия "Сариев". 32-годишният художник е завършил Академията за изящни изкуства в Париж, където живее и работи. В центъра на френската столица с приятели създава стъклено пространство на име Glassbox, където представя творби на съвременното изкуство. През годините Glassbox се превръща в международна платформа и предизвиква голям интерес. Николаев, който работи и за парижката галерия Michel Rein, е участвал в около 100 различни проекта в света, оставайки свързан и с българското изкуство. Той беше един от българските участници във Венецианското биенале през 2007 г., където представи What goes up must come down с триметрова горяща запалка - аналогия с "вечния огън". |
Каква е разликата във възприемането на съвременното изкуство в България и във Франция?
- Дори в големи държави като Франция има хора, които се отнасят с недоверие към това изкуство – това не е ново. И все пак, пропорционално погледнато, в чужбина има повече любители, познавачи, музеи, списания, които правят това изкуство по-популярно. Тук все още сцената е малка. Има много силни художници и места, но много, много малко. А това, което се прави на държавни начала, е недостатъчно, за да може да има по-голяма видимост за това, което правят тези художници.
Всъщност това вече е едно доста старо изкуство - като начин на мислене и поведение е от края на XIX в. Това е изкуство, което се прави всекидневно. То е растежът на това, което е било. Важно е една творба да бъде ангажирана, да има отношение към деня, към обществото. Изкуството може да бъде пропаганда – на доброто, на злото, на важното, на маловажното...
Защото е един много по-интуитивен език, който лесно предава послания?
- Абсолютно. И така то става жертва на собствената си способност да комуникира. Ето днес маркетингът се нахвърля върху изкуството като върху носител на информация и емоции. И понеже художникът е продажен човек, в днешно време нещата са много разводнени. Но както казва Деймиън Хърст, по-добре е да не си беден, отколкото да си беден. По-хубаво е един автор да успява, по-хубаво е да живееш с изкуство, отколкото без изкуство.
Как дойде идеята за Glassbox?
- През 90-те нашумяха подобни арт пространства в цяла Великобритания. Glassbox беше един стъклен куб на градински етаж от една много съвременна сграда. Това беше нашият еквивалент на White Cube, но не толкова елитарен, защото е по-отворен, по-прозрачен. Дори когато не работи, винаги можеш да погледнеш в него, независимо дали си вътре или вън. Дори да е затворено, е отворено. Беше много хубава и силна инициатива, която имаше голям успех във Франция.
Защо сте толкова обсебен от цигарите?
- Пуша и този потомствен навик, който със сигурност не е полезен, лека-полека бива ограничен. Това е лека форма на отнемане на свобода, но ние в България сме се опарили, познаваме този неприятен лъх на събирането на свободата около нас. На Запад много хора не са го изпитали и се оставят лесно да бъдат контролирани. Човек трябва сам да избере – да пуши или не. Лека-полека става много тесен кръгът на свободата с това следене с камери, с ACTA и с всички други опити за контрол. Правата на човека са градени с години и накрая за няколко часа с някоя алинея може нещата коренно да се променят. Светът става силно хигиенизиран. Каубоят на "Марлборо" от свободен мъж се превръща в търсен престъпник.
Това ли имате предвид с What goes up must come down?
- Да, което отива много нагоре, така или иначе се опрашава и отива надолу. Запалките на Dupont, цигарите, пурите тогава бяха лукс. Сега са маргинализирани. Тази запалка е монумент на онова минало, което беше по-свободно, по-непосредствено, по-нехигиенизирано, по-некадрирано. Днес всичко трябва да бъде под контрол, трябва да има ред, чистота и респект.
Разкажете ни за първата си изложба в България – "Балкантон".
- Интересното в нея беше едно видео на базата на песни от 70-те и 80-те, които са кавър версии на оригинали на Bee Gees или Imagination. Оказва се, че емоционално погледната, масовата култура в Европа е била една и съща. Докато тук хората са се целували на "Ненужен" на братя Аргирови, на Запад са се целували на оригинала Illusion на групата Imagination. Оказва се, че изкуството някак е успяло да мине под тухлите на стената, преоблечено като българско. Правено е без никакви права, което е някакво пиратство, но какво от това? Така или иначе, това ни е давало малък допир до общото кълбо, от което сме били откъснати. Това е най-хубавото, което можем да си пожелаем за изкуството.
