Алеф. Лам. Мим. Имаше едно време къща, много стара къща, която хората наричаха "Къщата на джамията". Тя беше голяма, с трийсет и пет стаи. От векове там живееха кръвни

роднини, които служеха на джамията. Всяка стая имаше свое специално предназначение и име, което й подхождаше: Стаята с купола, Стаята за пушене на опиум, Стаята за разказване на истории, Стаята на килимите, Стаята за болни, Стаята на бабата, Библиотеката и Стаята на гарвана.

Къщата се намираше зад джамията. Бе допряна до нея. В единия ъгъл на вътрешния двор имаше каменна стълба, която водеше към плосък покрив, откъдето можеше да се влезе в джамията.

В средата на двора имаше хоуз – шестоъгълно каменно корито, където обитателите на къщата миеха лицето и ръцете си преди молитва.

По времето, за което разказваме, в къщата живееха семействата на трима братовчеди: Ага Джан – търговецът, който ръководеше градския пазар, Алсабери – имамът на къщата и духовен водач на джамията, и Ага Шоджа – моаззен (б.пр. персийско произношение на мюезин) и воез (мюсюлманско духовно лице) на джамията.

Беше петък сутрин в началото на пролетта. Слънцето напичаше приятно и в градината миришеше хубаво на земя. Дърветата се бяха разлистили. По растенията бяха наболи първите пъпки. Птички прелитаха от клон на клон и пееха възхвала на градината. Двете баби събираха остатъците от измръзналите през зимата растения, а децата се гонеха и се

криеха зад дебелите дървета.

Изпод старите стени бяха изпълзели множество мравки и покриваха плочите на пътеката край остарелия кедър като кафяв движещ се килим. Хиляди млади мравки, които виждаха за пръв път слънцето, усещаха топлината по гърбовете си и се блъскаха, напредвайки по своя път.

Котките на къщата лежаха край хоуза и отдалеч наблюдаваха учудено движещото се гъмжило. И децата спряха да играят, за да гледат чудото, което пъплеше по плочника. Птичките замлъкнаха. Спуснаха се надолу, накацаха по клонките на нара и проточиха шийки, за да следят хода на мравките.

- Бабо – провикнаха се децата, – ела да видиш!

Но бабите, които бяха заети с работата си в другия край на градината, като че не чуваха.

– Елате да видите – извика пак едно от момиченцата, – лазят милиони мравчици!

И бабите се приближиха.

– Никога не съм виждала такова нещо! – възкликна едната и смаяна закри уста с ръка.

– Никога не съм чувала за такова нещо – каза другата и направи същото.

С всяка секунда мравките се умножаваха и покриваха плочника, така че бе невъзможно да се стигне по него до входната врата.

Децата се затичаха към кабинета на Ага Джан от другата страна на двора.

– Ага Джан! Елате! Помощ! Мравките!

Ага Джан дръпна пердето и погледна навън.

– Какво има?

– Елате, молим ви! След малко няма да можем да излезем навън! Мравките пълзят към къщата, милиони мравки!

– Идвам.

Той наметна дългата аба върху раменете си, сложи си шапката и тръгна с децата. Ага Джан бе видял много неща в тази къща, но такова нещо не бе виждал никога.

– Това ми напомня за пророка Солеймон– каза той на децата. – Трябва да се е случило нещо необикновено, иначе нямаше да излязат навън така масово. Ако се вслушаме добре, ще ги чуем да си говорят, но за жалост не разбираме езика им. Пророкът Солеймон говорел с мравки, но аз не мога. Според мен те извършват нещо като ритуал или пък някаква пролетна промяна в мравуняка.

– Измислете нещо! – настоя Голебех, по-младата от двете баби. – Изпратете ги обратно в мравуняка, иначе след малко ще влязат в къщата.

Ага Джан коленичи в градината, сложи очилата си и започна да изучава отблизо мравките. Тогава се намеси и по-старата баба, Голбану:

– Прочетете сурата за Солеймон, в която той говори с мравките, дето покрили цялата долина, та Солеймон и войската му не можели да минат. Или вземете "Ал-Намл", сурата, в която пророкът говори с птицата ходход, донесла му любовно послание от царицата на Саба. Децата чакаха, любопитни да видят какво ще измисли Ага Джан.

– Прочетете "Ал-Намл" преди да е станало късно, и помолете мравките да се върнат обратно в мравуняка си.

Децата гледаха Ага Джан.

– Прочетете поне посланието, иначе мравките ще превземат къщата!

Настъпи тишина.

– Донесете Корана! – нареди Ага Джан. Шахбал, едно от момчетата, отиде бързо до хоуза, изми ръцете си, избърса ги с парче плат, простряно на въжето за пране, и изтича в кабинета на Ага Джан. Върна се с един стар екземпляр на Корана и го връчи на Ага Джан. Той запрелиства книгата, търсейки сурата "Ал-Намл". Спря на страница 377. Приведе се напред и зачете напевно:

Солеймон каза: Ваа хала яа айо ханнас елмана манег алтаир ваа хала яа айо ханнас ва ваарте солейман давуд ва хаале я айоханнас олемана мантхал теир ва отеина мен колле шееан енна хаза лахова алфазл алмобиен ваа хашре солейман джнуде мен алджен валенс вал теир фахме юзеун хатта еза ату ала ва елла ва даннамал халат намалато я айохаллнамал адхало масканаджом ла яхтаманаком солейман ва джаннахо ва хом ла яшарунваа.

Всички гледаха, всички мълчаха, всички чакаха да видят какво ще направят мравките. Ага Джан продължаваше монотонното си четене. Започна и да духа към мравките. Бабите донесоха два мангала, хвърлиха есфанд в току-що стъкнатия огън и във въздуха се появиха две облачета от благоуханен дим. Те коленичиха на земята до Ага Джан и задухаха дима към мравките, нареждайки:

– Солеймон, Солеймон, Солеймон, мравки, мравки, долината, попунякът, царицата на Саба, Саба, Саба, Саба, Солеймон, Солеймон, Солеймон, папуняк, мравки, мравки, мравки, мравки. Децата чакаха напрегнато да видят какво ще стане. Изведнъж мравките престанаха да се движат, като че ли слушаха, като че ли искаха да узнаят кой чете напевно и кой духа към тях този благоуханен дим.

- Хайде, отдръпнете се сега, деца! Те се връщат! Оставете ги на мира! – каза Голбану.

Децата се качиха на горния етаж и продължиха да наблюдават през прозорците дали мравките наистина се връщат. Много години по-късно Шахбал, който вече бе напуснал страната и живееше в чужбина, разказваше на своите приятели за този ден. Спомняше си как, след като прочели сурата, с очите си видял мравките, наредени в дълги, опънати като въжета кафяви редици, да изчезват в пукнатините на старите стени.