Тази пролет Светослав Овчаров представи документалния си филм за Тодор Живков "Човекът и народа" и базирания по истински случай "Зад кадър", който е вече по кината. В лентата, наградена от фестивали в Лос Анджелис и Кайро, Иван Бърнев играе герой, чийто прототип е операторът на "Осъдени души" и "Адаптация" Христо Тотев. Неговата съпруга и болен син заминават за Западен Берлин в края на 70-те, а той остава в София, където подозренията към него от страна на Държавна сигурност се увеличават до степен, в която на него му е забранено да замине при тях. Участват още Касиел Ноа Ашер, Валентин Ганев, Цветана Манева, Койна Русева.

Пред "Дневник" Светослав Овчаров, режисьор и сценарист на над 25 филма, разказва повече около създаването и темата на филма "Зад кадър".

- Това е проект, който е започнал много преди да се включа в него. Имаше написан един сценарий, който неуспешно кандидатства за Националния филмов център, след това аз написах нов вариант заедно със съавторите (Тотев и Руси Чанев) и спечелихме субсидия. Дойдоха и малко европейски пари, с което събрахме бюджета. Мисля, че от започването на проекта до завършването минаха 8-9 години.

А самият Тотев, след като е прочел досието си в Държавна сигурност, се е свързал с продуцентите от "Гала филм" Галина Тонева и Кирил Кирилов, които до голяма степен са инициаторите – те са усетили драматургичния и драматичния потенциал на ситуацията.

- Това е едно много обемисто досие, няколкостотин страници. Там се разкрива мотивацията на Държавна сигурност да започне да го следи. Сама по себе си това е абсурдна ситуация. От някакви незначителни и дребни детайли се правят генерални изводи, чрез които Тотев е обявен за резидент на западногерманското разузнаване в България, което е абсурдно – това е човек, който няма никакъв достъп до каквато и да е информация, свързана с националната сигурност. Той е просто филмов оператор. Но събития като получаване на един килограм кафе, риза и сандали чрез познати на семейството му германци за Държавна сигурност е доказателство, че той има съмнителни връзки с чужденци и участва в предаване на сведения за българската химическа промишленост.

Това е доказателство, че една система, която няма врагове, сама си създава такива. Държавната система е гигантска репресивна машина, която няма какво да върши и като няма шпиони, тя ги създава, изследва и "обезврежда". И зад това стоят огромно количество разрушени съдби. Действието във филма се развива през 70-те и 80-те, а не през 40-те, когато несъгласните са били убивани или вкарвани в лагер. Но един човек може да бъде унищожен и с други, нефизически начини, които обаче са не по-малко страшни. Противоборството между човека и системата са една част от това, за което става въпрос във филма.

- Не, но имаше запазени писма между тях от онова време, които при всички случаи са помогнали при изграждането на основата на "Зад кадър" и са важна отправна точка.

До голяма степен този филм доведе до изясняване на отношенията в това семейство. И той, и сина му, и бившата му съпруга могат най-сетне да седнат и разговарят нормално. Примерно за сина му, израстнал в Германия, този потиснически свят му е напълно непонятен. Но когато е видял на какво е бил подложен баща му, тези събития са му станали по-ясни. Все пак хората могат да си прощават, когато знаят по-голямата част от истината.

- Историята завършва с разпада на семейството, но има един финален епизод, в който старият оператор снима филма, а негов режисьор е офицерката на Държавна сигурност. Това е за мен същностният край – че това, което се е случвало във вчерашния ден, продължава и в днешния.

- Явна – не. Но след първите прожекции, веднага започна да се търси кой кой е, кои се крият зад образите на режисьора-доносник, но истината е, че няма такива конкретни исторически персонажи, които да посочим с пръст. Те са един вид събирателен образ на българската интелигенция, която беше разкъсвана от натиска на властта и желанието си за свобода, но правеше компромис след компромис. Нашият персонаж във филма е също такъв човек.

С отдалечаването на това време я има тенденцията то да се героизира и романтизира. Все едно някакви лоши комунисти преследваха един добър народ, който се съпротивляваше. Но няма такова нещо. След първоначалния период на превиване на обществото през 40-те и 50-те години, беше постигната една ситуация на нищонеставане, приета, както от тези, които управляваха, тази и тези, които бяха управлявани. След това се оказа, че имало много борци против комунизма, но аз не си ги спомням. Повече или по-малко, филмът се занимава с тази неприятна истина от това време.

Добре би било "Зад кадър" да се гледа от деца и родители. Бил съм свидетел как по-младите си казват, че това е невъзможно да се случи и би трябвало в такъв момент да могат да попитат родителите така ли е било наистина.

- Аз писах сценария с идеята за Иван, още тогава образът му беше в съзнанието ми. Това е третият филм, по който работим заедно и нямах никакви колебания при избора за главната роля. Иван е актьор от световна класа. Той се снима и по света и реакцията в САЩ за "Служих на английския крал" на Иржи Менцел беше невероятна – сравняваха го с Чаплин.

Подобно беше положението и за главна женска – работих с Касиел Ноа Ашер в предишния си филм "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа". Тя има голям драматургичен потенциал. Колегите обикновено я използват за екстремни роли, а тя има изключително събрана вътрешна енергия и това изглежда страхотна пред камера. Бяхме заедно на фестивала в Кайро, гледах реакцията на публиката, когато тя е пред екран и когато е сред тях, и видях, че тя има много мощно въздействие.

Гергана Плетньова, която снимах в предишния филм, и Красимир Доков играят двамата офицери от Държавна сигурност са също прекрасни актьори. Доков спечели награда за поддържаща роля в Лос Анджелис, което е сериозно признание. Той има изключително кинематографично поведение, много е силен като присъствие.

- Мисля, че в общото количество филми през последните 20 години в България, няма чак толкова много, които да се занимават с комунизма. Но щем-нещем, това е част от близкото ни минало.

Иначе постоянно чувам приказки защо не трябва да занимаваме хората с тези неща. А според мен трябва да се говори обратното. Вижте какво стана на изборите в Гърция – пронацистка партия влиза в парламента, казва на журналистите да станат, те стават. А това се случва на 200 километра оттук, а там никога не е имало комунистическа диктатура. Хората лесно възстановяват тези навици у себе си.

Трябва непрекъснато да се говори за времето на комунизма, иначе то отново ще почука на вратата ни.

- Тези два филма по случайност излязоха един след друг, но очевидно са някаква форма на размишление за национална съдба, защо сме на това положение, кой е виновен, какви са причините. За съжаление изводите не са оптимистични. Народите не се учат лесно от историческите си грешки, но това не ни пречи да продължаваме да ги посочваме, защото липсата на памет е развращаваща. Човек без памет е безпомощен, лесно манипулируем.

- В момента нямам документален проект и засега не смятам да се занимавам с исторически портрети. Но имам идея за игрален филм за Балканската война и се надявам да успея да събера необходимия бюджет. Балканската война е изключително събитие в българската история, което макар и за кратко време, демонстрира събиране на всички положителни качества на народа ни в една посока, които обаче се пропиляват много бързо и лесно. Съчетава се възторга от излитането и трагизма от дълбокото пропадане. Аз намирам в това много верен образ на българската история и въобще на Балканите.