Какво щеше да се спести на човечеството, ако Адолф Хитлер не беше се отказал от пушенето! Като млад той е пушил по 40 цигари на ден, след което през 1919 година приключил с това, хвърляйки последния си пакет цигари в Дунава. Само така, хвали се по-късно той в "разговор около масата", е могъл да се издигне до райхсканцлер и да започне с "възраждането на Германия". Той виждаше в пушенето порок на "нисшите раси" – и отмъщението на червенокожия за това, че бледоликият му е дал ракията и така го е погубил. С голямо удоволствие би забранил на всички съотечественици, а също и на всички войници, пушенето. Но все пак решил да не го прави. Разрешил на войниците да пушат до "крайната победа", след това обаче трябвало да се сложи край. По-късно разбрал, че тази негова отстъпчивост е била голяма грешка. Защото различни изследвания потвърждавали, че тютюнът отслабвал борбените сили, издръжливостта, та дори и способността на германските войници да стрелят точно.

Това, че Хитлер отказал цигарите, се отразило зле на света. А това, че не е водил достатъчно последователна борба срещу пушачите, е било добре за света. Защото иначе германските войници щяха по-дълго време да маршируват, по-точно да стрелят и вероятно да завоюват на фюрера си световното господство.

Ако смятате, че това е малоумна аргументация, имате право. И все пак не е толкова малоумна, колкото са някои от дискусиите в интернет относно пушенето. Нямах никаква представа какво се случваше там на най-ниското равнище. Едва когато за пръв път реших публично да се изкажа по темата пушене, научих за това. Случи се през пролетта на 2009 година.

Тогава можеше да се прочете за самозвани "шерифи срещу пушенето". Според мен това са хора, които някога биха станали "блокварт" (събирателно име за редови членове на Националсоциалистическата партия) и от които преди 70 години би трябвало да се страхуваш, ако слушаш вражески станции. Те са обикаляли (и все още обикалят) всички заведения, за да наклеветят всеки гостилничар. Донасяли са за всеки, който не е спазвал тогавашните нови закони, които регулирали пушенето в ресторантите и заведенията. Тези факти и други подобни неща ме подтикнаха да напиша едно малко есе – признавам си, едно полемично есе. Когато на 5 май то излезе в рубриката "Спектрум" на виенския всеки­дневник Ди Пресе под заглавие "Часът на фанатика", се разрази такава буря от читателски писма и интернет постинги, каквато рядко вестникът бе преживявал.

От самото начало това, което бях написал, се дискутираше повърхностно. Почти всички изказвания ми се струваха стандартни и предварително изфабрикувани. Те можеха да се използват във всяка дискусия за пушенето и навярно се използваха. Някои от "постващите" в началото се занимаваха по-обстойно с аргументите ми – някои силно ги подкрепяха, а други силно ги отхвърляха, както си му е редът. Също така се даваха и оценки. Някой бе написал, че това е "долнопробна журналистика", а пък друг смяташе, че съм "кандидат за наградата "Пулицър". Някой пък питаше: "Колко трябва да си пристрастен, че да напишеш толкова много простотии?". Друг пък предположи, че моето произведение ще стане някога "култова статия".

Скоро след това се появи предположението, че съм купен от тютюневата промишленост. "Колко всъщност плаща тютюневата промишленост, за да се публикува такъв идиотизъм?", "Тютюневата мафия свърши цялата работа на господин Виперсберг".

След това дойдоха призивите за цензура: "Честно казано, малко е съмнително да се даде възможност на човек с такова душевно поведение да публикува текстове в медия с толкова съществено влияние".

На някои от "постващите" им направи естествено впечатление, че определени изказвания напълно потвърждават моята теза (например, че за много от акти­вистите антипушачи не става дума за защита на непушачите, а за удоволствието да забраняваш).

Скоро обаче дискусията в интернет съвсем се отдалечи от повода, който я предизвика, а именно моето есе. Или по-точно от момента, когато организирани пушачи активисти (такива ги има също) се намесиха в спора. Оттук насетне войнстващи непушачи и войн­стващи пушачи се ругаеха с ужасяващо брутални думи, обвиняваха се взаимно, че боравят с подправени числа и че се оставят да бъдат платени или от тютюневата промишленост, или от фармацевтичната индустрия... Последните разумни мнения просто потъваха в тези ругатни.

В моя текст бях изказал предположението, че ще се разгори борба на религиозна основа, един вид борба на вярата, което тук се потвърди зрелищно. Това бе един от случаите, в които по-добре да не се бях оказал прав.

Преди Коледа 2009 година се проведе втора полеми­ка в интернет. Тогава австрийският министър на здра­веопазването бе съобщил, че би искал да бъдат разгле­дани отново правилата, отнасящи се до пушенето в за­веденията, веднага след като спрат да действат преход­ните разпоредби, а именно след половин година. Бях поканен от редакцията на Ди Пресе да напиша коментар по темата (и за да има равновесие, бяха поканили да направи същото и лекар, специалист по белодробни за­болявания, който се бе обявил срещу пушенето). Моята малка статия бе със заглавие "Призив за разум". В нея се пледираше да се гледа на проблема по-спокойно и най-вече да не се забравя, че има съвсем разумни алтернативи на тоталната забрана за пушене навсякъде.

Към реакциите в интернет от вида, който вече познавах, се появиха за мен нови изказвания на хора, кои­то се занимаваха с моята личност. Един от тях, който сякаш ме познаваше, ми приписа заболяването COPD (хронично обструктивно белодробно заболяване) и твърдеше, че вследствие на пушенето вече не съм в състояние да изкача и едно стъпало, без да спра да си почина. Написа също, че се надява съвсем скоро да дръ­пна за последен път от последната си цигара. Фактът, че интернет, както нито една друга медия, те прикан­ва да разпространяваш лъжлива информация, защитен от анонимността на никнейма си, и по този начин да дискредитираш някого, когото мразиш, вече ми беше известен. Но когато самият ти за пръв път си засегнат от това, тогава усещането е особено. В такива случаи се сещам на какво биха били способни определени хора. Променените политически условия им позволяваха да се държат с другите така, както биха искали. Досега не ми се бе случвало това, което бе сполетяло други хора в интернет форумите. Обикновено ги наричат асо­циални и ги съветват да се изселят, или ги заплашват с въдворяване. Също така им казват, че всъщност би трябвало да бъдат изпратени в газови камери. Откъде, питам се, идва тази ужасяваща омраза, когато се об­съжда съвсем прост въпрос (Къде може да се пуши и къде не може?).

Приносът на агресивните пушачи за дискусията, не­зависимо дали е на границата на безумието, или отвъд нея, води до доста промени. Ако някои стигнат дотам, да твърдят, че преследваните пушачи били днешните евреи, то подобни сравнения са просто отвратителни. И какви ли не смели предположения възникват, като например кой би могъл да стои зад активистите срещу пушенето. Раждат се различни заговорнически теории от най-опустошителен вид. На мен, казвам си го, както си е, агресивните пушачи не са ми по-симпатични от агресивните непушачи. Има много глупави и крещящо глупави пушачи, както и такива непушачи (това важи и за пияници и трезвеници, за каращи коли или мотори, вярващи и атеисти, и т.н)

***

Интересно е също и това, че се наблюдава размяна на истински културни парадигми. Някога пушенето е било съвсем естествена част от всекидневната ни култура. Пушенето дори се е смятало за нещо екстравагантно. Снимки на пушещи жени са се превръщали в символ на започващата еманципация. Изображения на пушещи хора са се превръщали в икони. Бляскав пример за това: Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. Жан-Пол Белмондо във филма "Без дъх" – пушещият бунтар. Жан-Пол Сартър – интелектуалецът, пушещ цигара от цигара... Всъщност няма снимка на Сартър, на която той да е без цигара или лула. Когато преди няколко години бе организирана изложба в Париж в Националната библиотека по повод стогодишнината му, беше направен political correctness – или почти фалшификат – от една известна снимка на Борис Липницкий, като цигарата бе отстранена чрез ретуш от фотографията на Сартър.

Ето колко далеч сме отишли за няколко десетилетия. И си заслужава да се помисли докъде бихме могли да стигнем. Започнаха да наричат пушачите болни наркомани или безотговорни изчадия, които вредят на здравето на околните. На замъглената им от никотина воля трябваше да се помогне кога със сила, кога с драстични мерки в името на тяхното здраве и щастие. Това, както и много други неща в тази борба срещу пушачите, има своите религиозни измерения. Греховните хора, както казват християнската, католическата и протестантската църква – не могат от само себе си да станат блажени. На тях трябва да им се помогне.

Тези поразителни промени през последните десетилетия биха били немислими без феномена "здравна религия". Създаде се мировъзрение, което стана и мо­дерно. От една страна, то бе ориентирано към земния живот, а от друга, имаше всички атрибути на истинска­та религия. Когато днес някой в личен разговор говори за това, че е съгрешил, той едва ли има предвид нарушаване на Десетте Божи заповеди, а по-скоро за прекрачване на стриктните правила на здравната религия: ако някой каже, че вчера отново е съгрешил, то той има предвид, че е пил повече, или е ял повече тлъсто, отколкото е здравословно. Истинската религия за земния живот е тази, чиято единствена цел е да останеш колкото се може по-дълго време на земята. Привърженици на по-стари религии вярват все още във вечния живот. Днес всичките надежди – що за жалко банализиране – се възлагат на това, да се живее по възможност по-дълго. Такава здравна лудост не е имало никога досега в историята. Разумният или здравословният живот е бил винаги, или често, цел. Да подчиниш всичко друго на тази цел, за много от хората в различни времена би било безсмислено или дори престъпно. Само по себе си здравето не е ценност, но въпреки това върху него може да се изгради църква, от която са се раждали и секти, които са се формирали от най-радикалните активисти непушачи.

Те успяха да направят така, че днес феноменът употреба на тютюн – що за варварска позиция – се оценява само от здравословна гледна точка. Това е толкова безкултурно, колкото би било, ако при хранене се интересуваме само от съдържанието на мазнини в консумираната храна, или пък при виното или други спиртни напитки – от съдържанието на алкохола. Тютюнът (наричан от противниците си тежка отрова за нервите) стимулира и възбужда мисленето и фантазията. Много хора на изкуството и учени са се възползвали от тази възможност (както и от други стимуланти) и все още го правят. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че дори индиректно трябва да сме благодарни на пушенето и на пушачите за голяма част от нашата култура.

Активистите срещу пушенето постигнаха много успехи през последните десетилетия, а пушачите трябваше да се примирят с много ограничения, които малко или много приеха, скърцайки със зъби. Първо беше забранено да се пуши в самолетите, след това дойде забраната за пушене във всички обществени сгради. Пушенето в офисите или на други работни места беше толкова строго регламентирано, че можеше да се сметне и за забрана за тютюнопушене... Всичко това се мотивираше с аргумента за защита на непушачите, тоест нямаше възможност за много възражения. Не познавам и един пушач, който не би бил съгласен с това, че непушачите, ако го искат, следва да бъдат защитени от цигарения дим. След това се появиха административните мерки, които нямаха нищо общо с това.

Принудиха производителите да обозначават цигарените кутии с определени надписи (с дебел черен шрифт като некролози). Това според мен е нарушаване на естетическото възприятие. Никой не би приел, че това би имало каквото и да е стряскащо влияние освен чувството на досада. Ето една често разказвана история: Един човек отива да си купи цигари. Получава кутия с надпис, че пушенето водело до импотентност. Човекът върнал кутията, защото би предпочел да получи такава, на която пишело, че пушенето можело да бъде смъртоносно. Някои от надписите просто не са верни, като например този: "Пушенето причинява на вас и на околните значителни щети". Така формулираната информация е лъжа. Всички изследвания, дори тези, направени от антипушачи, свидетелстват единствено за това, че пушенето крие известен здравословен риск. Голяма част от пушачите не са претърпели значителни вреди. А въпросът за околните е най-спорният в дебата около пушенето.

Впечатлението от тези надписи е само едно: човек обезобразява иначе приятно направени ежедневни предмети, някои от които дори са били дизайнерски произведения. Това, че агресивните непушачи не признават този естетически аргумент само защото е "само" естетически, би могло да ни доведе до предположението, че те са безкултурна банда, за което говорят и други неща.

Пушачите приеха ограниченията дотолкова, доколкото те можеха да бъдат обосновани със защитата на непушачите. Откакто стана известно, че това е само претекст за преследване на пушачите, те започнаха да се бранят. И това, изглежда, бе моментът, когато дискусията от рационална премина в ирационална. Това, че става дума за преследване на пушачите, стана ясно, когато се отправи искане за тотална забрана на пушенето във всички заведения.

Тъкмо в онези заведения, които са тясно свързани с употребата на тютюн, откакто се пуши в Европа, не можеше вече да се пуши!

Откакто в края на XVIвек в Англия става популярно пушенето благодарение на сър Уолтър Рейли първо сред благородниците, а по-късно благодарение на завърналите се от колонията Вирджиния и в буржоазните среди, пушачите се срещали във винарни или бирарии, за да се насладят на тютюна. Те имали и подходяща причина за това: заведенията са за общуване, а пушачите са били, и все още са, общи­телни хора. На места, където хората се срещали, за да пийнат по чашка заедно, сега пушели заедно. Това не е случайност. Алкохолът и тютюнът като ободряващи средства си пасват и се допълват един друг по начин, който за мнозина носи много наслада. Същото важи и за кафето, съчетано с тютюн. Естествено може да се каже, че всеки трябва да се наслаждава на каквото си иска, но сам за себе си вкъщи. Но защо всъщност трябва да го прави? Освен това звучи много асоциално. Има (дори и това от етимологична гледна точка да не може да бъде доказано) тясна връзка между "наслаждаване" и "сдружение". Не на всички, но на определени неща човек обича да се наслаждава в компания. Ето защо в нашата култура заведенията, кафенетата и тютюно­пушенето са едно неделимо цяло. Това не го разбира онзи, за когото удоволствието и радостта от живота по принцип са подозрителни. Когато пие алкохол, мисли само за чернодробна цироза или за делириум тременс. Когато пуши, мисли за рак на белия дроб и за инфаркт, а когато пие кафе – за високо кръвно налягане и сърцебиене.

В някои държави населението учудващо лесно позволи да се забрани тютюнопушенето в заведенията. Това много ме озадачи относно ирландците и италиянците. Ирландците са вдигали народни въстания по много по-незначителни причини. Що се отнася до италианците, на тях им беше разрешено да пушат навсякъде, дори и в киносалоните. Преди десетина години в един италиански бар поисках пепелник. Отговориха ми с красноречив жест, който трябваше да означава: на пода няма ли достатъчно място? Това, че испанците биха се съпротивлявали срещу твърде религиозни забрани, би следвало да се очаква. Същото важи и за французите. Но съпротивата там беше по-ограничена, отколкото при германците, на които им се приписва манталитет на подчинение, или пък при австрийците, които не са особено революционно настроени. На старите предразсъдъци, които се отнасят до характера на народите, изглежда, вече не може да се разчита. Естествено не знам как е протекла дискусията в Англия, Ирландия или в Италия. Но в немскоговорещите страни правеше впечатление, че се стигна твърде далеч в съпротивата срещу опекунството. Тук, благодарение преди всичко на стриктното отхвърляне на съществуващи и добре функциониращи алтернативи, се създаде проблем, който в действителност не съществуваше в тази форма. Наяве излезе чистото удоволствие от това, да издаваш каквито и да е забрани.