Известният с "непоправимия" си език и силно его италиански режисьор Нани Морети - председател на международно жури на 65-тото издание на кинофестивала в Кан, не направи компромис с вкуса си към филми "с автори, а не със звезден прах". Така, в списъка на обявените в неделната вечер награди се озоваха заглавия с акцент върху общочовешки теми, социални проблеми и оригинален филмов език.

Авторството на безспорния фаворит Михаел Ханеке, щастливо награден за "Любов" с втората си "Златната палма", е в интерпретацията на привързаността между двама души като чувство, при което границите на т.нар. нормалност се размиват. Героят на Жан-Луи Трентинян, комуто съдбата е отредила да се грижи за обездвижената си съпруга (Еманюел Рива), прави не това, което счита за редно, а онова, което счита за необходимо.

Не следва уплашените съвети на дъщеря си (Изабел Юпер) да отведе умиращата си съпруга в болница, а предпочита да поеме цялата отговорност за грижите към любимия човек. Истинската кулминация на избора му е в съзнателното отнемане на живота на същия този човек. В прекрасния филм на Ханеке предизвиканата смърт е изразът на истинската любов.

Новият регламент на фестивала в Кан, който действа от тази година, не позволява на журито да дава повече от една награда на един филм. Единственото разрешено изключение е комбинирането на наградата за "най-добър сценарий" с актьорските отличия. В този смисъл журито използва "вратичката" и "натовари" "Отвъд хълмовете" на румънеца Кристиян Мунджиу точно с тези награди. Кристина Флутур и Космина Стратан станаха "най-добри актриси", а самият филм бе оценен като драматургическия успех на фестивала.

Така, две никому неизвестни дебютантки бяха предпочетени пред феноменалните Никол Кидман и Марион Котияр, а самият филм изпревари френските заглавия, най-лансираното от които беше "Ръжда и кости" (De rouille et d’os) на Жак Одиар. Явно, тежката драма за лъжовната грижовност към вярващите и спекулациите с тяхната доверчивост от страна на православната църква е срещнала пълното разбиране на Нани Морети, който в "Имаме папа" показа саркастичното си отношение към религията като карикатура на самата себе си.  

 Наградата за "най-добър актьор" на датчанина Мадс Микелсон в "Ловът" на Томас Винтерберг изразява симпатия към великолепната актьорска игра, но и отчитане на проблематиката на филма. По-конкретно критиката към лесните обществени избори, които само привидно защищават ценностите на (действителния) морал.

От друга страна, изборът на "Реалити" на Матео Гароне за тазгодишната "Голяма награда" очевидно подчертава радостта на Морети от справедливо иронизирания телевизионен свят, с чиито, банални измерения прочутият италианец не се е солидаризирал никога. Филмът, в който, макар и косвено, духът на Берлускони продължава да витае в обществото на "малките хора" на Италия, явно е бил задължителен избор на Морети. А също: логично използване на "правото" на възмездие, най-вече срещу диктата на посредствеността в страната му през последните десетилетия.

Наградата за режисура, която отиде при Карлос Рейгадас от Мексико за прелестно-енигматичния му Post Tenebras Lux пък демонстрира подкрепа на киното на нестандартната символика, извираща от дълбините на колективното съзнание и древните културни наследства.

Какво, все пак, остава след тазгодишния Кан? Без съмнение, усещането за устойчивост на мислещото и търсещо кино, далеч от лесни тематични и естетически решения. И едно топло внимание към екзотичните страни, към които от перспективата на Кан се числят както Мексико, така и Румъния.

Над всичко обаче остана да витае ехото от фразата на Жан-Луи Трентинян, който цитирайки Жак Превер на сцената на прочутата зала "Люмиер" каза: "Да пробваме да сме щастливи, дори да е само заради примера" (...който ще дадем...).