През 80-те, когато Чехословакия е отрязана от Запада заради Желязната завеса, Теодор е изключен от чешката филмова индустрия, тогава марионетка в ръцете на комунистите. В крайна сметка той успява да се прехвърли на американския пазар и да прави филми с приятеля си Милош Форман, който е заменил Чехия за Щатите. Двамата работят заедно във "Валмонт" и "Народът срещу Лари Флинт", но "Амадеус" е най-големият им успех. Той събира осем оскара и превръща Теодор в икона сред модните дизайнери.

Чешката победа в най-престижните филмови на­гради лесно може да се възприеме като своеобразен знак за края на Студената война. Но тогава, в средата на 80-те, тоталитарният режим има склонността да наказва гражданите, които постигат успех зад гра­ница, и Теодор се превръща в неприятна мишена.

Теодор Пищек: Не, не ме е насочвал. Беше жизнено­важно. Изпитвах любов. Нямах образование в сфера­та. Единственият опит, който имах, беше обучени­ето в Художествената академия, където единстве­ните известни костюми бяха от стари картини.

За мен това беше креативна работа. Винаги бях един от хората, които първи виждаха сценария, за­щото все пак оттам се разбира дали съответният образ ще бъде адвокат или нещо подобно. Много кос­тюмни дизайнери имат някаква основна представа за това какво са носели хората по времето, в което се развива историята, и просто обличат героите, но всъщност съвсем не е толкова лесно.

- Точно там започнаха проблемите. Единственото, което ме спаси, беше един определен магазин, кой­то посещаваха само жените на висшите партийни функционери. Пражкото студио "Барандов" имаше невероятно влияние и можеше да уреди някои от дизайнерите си да пазаруват там за различни филми. Там успях да срещна всички дами от комунистиче­ската партия. Винаги трябваше да чакам да привър­шат и чак тогава ме пускаха. Първият филм, по кой­то работих без подобни ограничения, беше "Амадеус".

- В "Барандов" имаше няколко режисьори, които члену­ваха в комунистическата партия, и когато хората започнаха да говорят, че Форман идва в Прага, за да снима "Амадеус", те написаха писмо до Централния комитет, което гласеше, че те, съвестните кино­дейци, са против това той да снима тук. Но тъй като през 80-те икономиката беше много слаба, пар­тията усети, че е по-добре да направи малко долари, отколкото да слуша шайка комунисти от "Барандов". Направиха среща с Форман и продуцента, на която да се споразумеят как ще протекат снимките.

- Всеки по-важен в екипа си имаше лично ченге, което да му върви по петите, но истината е, че нещата се стекоха по съвсем различен начин. Мъжът, който трябваше да отговаря за Форман, всяка сутрин ид­ваше и срещу 20 долара изплюваше всички заповеди, които са му дали, за какво точно трябва да отгова­ря в дадения ден, както и за какво трябва Форман да внимава. Това ченге щеше да поеме и куршум заради Форман. Но той спазваше споразумението с кому­нистическата партия. Затова и не отиде на сре­щата с [дисидента и драматург] Вацлав Хавел, тъй като беше обещал, че няма.

- Имат огромен проблем с това. Когато главният дизай­нер на продукцията долетя за среща, объркваше романска­та култура с римската. Но тъй като искаха да отразят достоверно атмосферата от времето на Моцарт, имаха желание да наемат някого от Прага, която е свързана с Моцарт. Затова и Форман се обърна към мен.

- Имах много възможности, но просто не можех да си пред­ставя да остана там, тъй като имах семейство в Чехо­словакия. За пример – аз не съм моден дизайнер, но Нина Хайд, моден редактор във Washington Post, изглежда, се беше влюбила в мен. През 1984 бях там по времето на пролет­но-летните модни ревюта и Нина ме влачеше по всички известни салони из модните улици на Ню Йорк. Винаги имахме места на първия ред и аз коментирах ревютата за Washington Post. "Амадеус" имаше такъв ефект върху Америка, какъвто дори не можете да си представите. Филмът по­влия на модата и помогна на всички тези класически еле­менти да излязат по улицата. Когато се разхождах, имах чувството, че хората навън са облечени в мои костюми.

- Не можах да повярвам на очите си, когато видях на улица­та момче с бял чорапогащник и жабо. Два дни преди да се кача на самолета за вкъщи [след като "Амадеус" приключи], получих предложение от американска марка да направя следващата им колекция. Стар съм и не помня марката, но беше нещо като американския "Диор"... Опитвах се да накарам консулството да удължи визата ми, но те ня­маха подобно намерение, въпреки че имах подкрепата на Washington Post. Форман винаги казваше: "Наслаждавайте се, копелета. Няма да продължи дълго." Но такива момен­ти бяха в повече за европейския разум.

- Никой не говореше с мен. На летището бяха само жена ми и децата ми.

- Не, но жена ми режисираше в сту­дио "Барандов" и [Мирослав] Мюлер, комунистическият секретар на културата, отишъл и я питал колко точно пари изкарвам. Това беше единствената официална реакция. После, естествено, директорите на "Барандов" отхвърлиха и мен, и филма и ме изключиха от местната филмо­ва сцена. Решиха, че никой не трябва дори да говори за мен или "Амадеус". Чувстваха, че не съм един от тях. [Лудвик] Томан, директор драматур­гия на студио "Барандов", оказваше голямо влияние тогава. Беше свързан с полицията, вероятно и с КГБ, и подаде това заявление, според което режисьорите не трябва да ме добли­жават.

- Не, те всъщност не можеха нищо да ми направят, тъй като си бяха при­брали в джоба няколко милиона дола­ра от филм, който група американци снимаха в Чехословакия. Бяха нещо като капиталисти, що се отнасяше до това, не преследваха хора, от кои­то печелеха пари. Освен това щяха да предизвикат търкания в международ­ните отношения. Никой не искаше това да се случи.

- Voice of America излъчи обширен [ра­дио] материал относно изложбата ми в същото време, в което тук имаше колективна изложба на група арти­сти, включително и аз. Ден по-късно разбрах, че всичките ми картини са били свалени и обърнати към стена­та. Просто не беше модерно да си успял.

- Дори кучетата не лаеха по мен. Мо­жеш ли да си представиш подобен шок? В един момент си тотално известен, в следващия си абсолютно прокълнат. След оскарите имаше ома­рени партита, където хората плаща­ха, за да влязат, да могат да седят на една маса с мен и да ядат омар. После някакво момиче ме покани в Далас. Отидох, а тя продължаваше да се дър­жи с мен като с кралска особа. Заведе ме в градината зад огромната си къща, за да ми показва рододендроновите храсти. Във всеки един от тях има­ше екран, на който течаха лупове от "Амадеус". Или по-точно казано, момен­тът, в който се казваше: "Костюмен дизайнер – Теодор Пищек" в надписи­те, отново и отново. Изведнъж 150 души започнаха да ме аплодират в градината.

Имам много подобни истории. Имах чувството, че участвам в нещо, което не се случва наистина, въпре­ки че в Америка станах известен по начин, по който никой дотогава не е бил. В нощта на оскарите седях на един ред с Кърк Дъглас и Даяна Рос. Кърк се обърна към мен и каза: "Знаеш ли какво? Защо днес ти да не бъдеш отпред?"