Преживявал съм големи възходи и падения и съм преминал през всички тях докрай. Но когато са толкова близко един до друг, че буквално се преплитат, започваш да се чувстваш отдалечен от останалите. Чувството е съвсем ново, изведнъж всичко, което ти е познато, вече изглежда чуждо, и усещането за стабилност е изчезнало. Като дете гледах с недоумение отстрани на много сцени, които за мен бяха огромни и величествени. Сега свирех на още по-голяма, с логото на групата ми, изрисувано под краката ми. Стадионите бяха претъпкани с фенове, чакащи да ни видят, където и по света да идехме. Изкарахме два албума в един ден, които дебютираха под номер едно и номер две. Не можеше да бъде по-добре. А зад сцената, зад всичко това, ние се разпадахме, както се разпада атомът в атомната бомба.

Като погледна назад сега, виждам откъде тръгна цялата работа, но по онова време не можех да бъда страничен наблюдател. Проблемът винаги е съществувал, но в периода след Appetite това положение наистина се затвърди: Аксел се превърна в Доктор Джекил и Мистър Хайд. Например по време на записите на албумите Illusion, когато той се затваряше в звукозаписното студио и започваше да предявява всякакви претенции, това не се нравеше на никого от нас, но все пак му позволявахме да го прави. Със сигурност не мислехме, че нещата могат да се влошат. По време на тези сесии позволявахме това да се случва въпреки собственото ни желание. Беше досадно и все пак забавно, но се залъгвахме, мислейки си, че ситуацията ще се оправи, след като излезе албумът. На мен ми беше много трудно, защото чувствах Аксел много близък, когато работехме заедно за осъществяването на обща цел, а след това, не след дълго, имах чувството, че помежду ни има някаква стена. Или много се обичахме, или много се мразехме.

Отношенията ни с него винаги са били нестабилни, до последния път, в който си говорихме, поради простата причина, че имаме съвсем различен поглед към живота и ситуациите, с които трябва да се справяме. Не му мисля лошото, знам, че неговата версия за събитията е също толкова достоверна, колкото и моята... просто е различна. Отне ми много време дори да започна да го разбирам – ако изобщо някога съм могъл, – камо ли да предполагам какво го накара да реагира по този начин. Исках да знам какво го прави щастлив, какво го ядосва, какво го вдъхновява в творчески план, всички тези неща са от съществено значение, когато твориш нещо в такава близост с другия. По-рано, в началото на познанството ни, нещата, които правеше, понякога ме изненадваха. Разбирахме се един друг, защото и двамата бяхме непокорни и анархистки настроени, но така и не разбрах защо позволяваше на бунтарството си така да му затруднява живота без реална причина. Разбирах хората, които отстояваха идеите си, и че това често поражда конфликти. Но Аксел стигаше до такава степен, че сам си вредеше, и това просто не можех да проумея. Прекарах много време в опити да си го обясня, докато не разбрах, че всъщност в действията му нямаше никакъв смисъл и логика. Бях привлечен от Аксел като всички останали, защото той е невероятен певец и изпълнител и е силно харизматичен за околните.

Освен това се възхищавах на факта, че има мнение за нещата, които защитава, и винаги го изразява съвсем открито. Той е брилянтен текстописец и напълно се вписва в клишето за неразбрания артист, така че веднага ме спечели, защото аз винаги съм бил на страната на онеправданите – а това беше основна част от неговата гениалност. Научих се да приемам и добрите, и лошите неща в приятелството ни, защото ситуацията около Аксел винаги беше сложна. Провеждахме много задълбочени лични разговори особено когато групата още прохождаше и ние живеехме заедно. Тогава имаше моменти, в които го обичах до смърт, когато беше страхотен и водехме сближаващи прочувствени разговори, които той провокираше. Беше много яко да опознавам човек като него, защото аз мога да карам години наред, без да казвам как се чувствам, но Аксел не е такъв, той имаше нужда от някого, на когото да си споделя чувствата. Говорехме си само двамата на спокойствие какво го тормози и за какво си мисли, когато остане на саме със себе си. Споделяше лични неща от миналото му, всичко, което го притесняваше, интересуваше, целите му за него самия и за групата, какво иска да прави с живота си. Вниква в душата на човек, на когото вече се възхищавах, и в тези моменти много го харесвах, защото беше човек, беше уязвим и аз имах чувството, че сме наистина свързани.

Обратната страна на Аксел, Мистър Хайд в Джекил, се проявяваше тъкмо когато сте станали много близки, а той правеше нещо в пълен разрез с представите ти. Едно от чудесните неща, свързани с групата ни, беше, че винаги се подкрепяхме независимо от ситуацията, но в крайна сметка това се оказа непосилна задача за Аксел. Той никога не направи нещо, директно насочено срещу мен, правеше неща, които застрашаваха цялата група и реномето сред колегите и феновете ни. Така и не можах да проумея защо. Но това нямаше кой знае какво значение, защото Аксел винаги обясняваше и имаше какво да каже, за да оправдае постъпките си. Колкото по-дълго се държеше така обаче, толкова по-малко започвах да му вярвам, защото човекът, с когото водех онези интимни разговори, не беше този, който извършваше немислими за мен неща. Беше противоречие, с което трудно можех да се справя. В някои от случаите реакциите на Аксел бяха вредни само за групата – отначало не бяха кой знае какво, обикновено си струваше да направим компромис в името на общото бъдеще. Изи винаги се отнасяше много спокойно с Аксел, а тогава аз прекарвах много време с Изи. И Дъф беше доста мек с него.

Стивън обаче откачаше, защото според него поведението на Аксел бе напълно безсмислено. Както казах по-горе, Стивън не го разбираше и нямаше способността да го разбира, така че реагираше първосигнално. Аз прекарвах много часове, опитвайки се да разбера Аксел и защо се държи така, ако искахме групата ни да успее, трябваше да го направим заедно, напук на всички и всичко. Трябваше да сме сплотени. Когато Аксел извършваше неща, които унижаваха другите, между нас се появяваше излишна дистанция. Мисля, че това отслаби основата на групата.

Ситуацията се менеше непрекъснато, между обединение и компромиси. Докато работехме над първия си албум, произшествията с Аксел не бяха толкова драматични. Но когато групата се разрасна, с нея се увеличиха и прищевките му. С времето ние свикнахме да го успокояваме. Ако не беше нещо кой знае колко важно, го оставяхме да вземе каквото иска, да чуе каквото иска. И така това му стана навик. Една от трудностите, свързани с него, бе, когато никой не се съгласяваше с него. Той се отплащаше тежко: хвърляше разни неща, чупеше, напускаше сградата или направо си отиваше вбесен и напускаше групата. В най-разгорещените моменти нямаше начин да се справиш с него, беше като разгневено дете. Чудех се доколко възпитанието му си е казало думата. Нямам правото да разкривам подробности, но доколкото знаех от Аксел, детството му е било много тежко.

Когато започнахме с групата, поведението му бе поносимо, защото всички се движехме в една посока и можехме да оправдаем компромисите, които се налагаше да правим. Когато две години по-късно се върнахме от турнето за представяне на Appetite и започнахме пак да се събираме и да работим заедно в Чикаго, видях как по-неблагоразумната му страна взема връх все повече и повече.