... Вече се канеше да каже нещо по-мило на новата си познайница, когато отгоре се чу шум от пристигаща кола. Ослушаха се, шумът приближаваше. Спогледаха се, по-дребната жена изглеждаше уплашена, по-висо­ката – объркана.

Двигателят изгасна. След няколко секунди се чу нов шум. Изсипаха се камъни, беше по пустата пътека, по която двете бяха слезли преди малко.

– Скрий се вътре – каза по-възрастната на по-млада­та с внезапно твърд и решителен глас и другата я пос­луша.

Влезe в пещерата и се притаи в една от многоброй­ните ниши, близо до отвора. Там извади мобилния те­лефон и установи, че няма покритие. Измъкна и вто­рия, който принадлежеше на испанеца. Също не хва­щаше никакъв сигнал.

Стъпките по сипея станаха по-ясни и след още ня­колко изтърколени камъчета някой тежко скочи на пло­щадката на скалната тераса.

– Виж ти, къде си била! – каза мъжки глас.

– Че къде другаде да съм.

– Празник e и можеше да си в нечие чуждо, топло легълце – мъжкият глас беше предизвикателно любе­зен.

– Не е твоя работа! – отряза го жената.

– Моя е, защото въпросното легло, между другото, се полага на сестра ми. Настъпи мълчание.

– Не знаех – трудно се отрониха думите от пресъх­налото гърло на жената.

– Сега, като научи, ще спреш ли да размяташ някакви снимки, които могат да помрачат семейното ѝ щастие? Както виждаш, нищо не остава скрито-покрито за мен. А и ужасно мразя мазни типове като оня с камерите.

Жената мълчеше, явно заплахата, насочена към Тони, беше добила по-широка публичност, отколкото ѝ се искаше.

– Не, нали? – заговори пак мъжът.

– Така си и ми­слех. Ти си дребна, попрехвърлила годинките женица, без нищо зад гърба си. Ще играеш докрай. Или всичко, или нищо, познах ли? Жената пак не проговаряше.

– И знаеш ли, в отчаянието си ще вземеш да под­палиш не само къщата на сестра ми, но ще изгориш и други работи, ще лумнат като факла много, много пари. Може и до сина ми да стигне огънят… но аз няма да го позволя. Едва се чуха няколко преобърнали се камъчета под нечии подметки.

– Не можеш да ме спреш! – най-после отвърна же­ната дрезгаво.

– Там е работата, че мога. – Чуха се стъпки по ка­менистата земя, малко по-далеч се посипаха дребни камъчета.

– Не, не си способен да го направиш – още по-хрип­ливо се чу женският глас, отдалечил се от отвора на пещерата.

– Напротив, способен съм и затова съм дошъл. Праз­ник е и студентите купонясват, видях ги. Горе е само твоята кола. Сами сме.

– Снимките не са тук – съобщи жената и още камъ­чета се изтърколиха.

– Тях лесно ще намеря. По-важното е, че тук има нещо, което ми трябва повече и от тях. Виждам го ей там, опаковано в сандъче, приготвила си го. Благодаря. Така ще ми е по-лесно. Не мислиш ли?

Последваха нови тежки стъпки.

Приглушените гласове на двамата си размениха още няколко реплики, които не достигнаха до Ирина.

Настъпи мълчание. Тишината беше гробовна. Раз­къса я силен вик, който отекна в скалите и накрая се стопи. Жената в пещерата можеше да си представи как дребното тяло се разбива в дъното на пропастта. Тя за­таи дъх. Тежките стъпки приближаваха входа. Ирина захапа юмруците си. Без да си дава сметка, беше заби­ла нокти в дланите и ги стискаше до кръв. Мъжът влезе и спря до сандъка.

... Младата жена съзря профила на мъжа, ясно очер­тан на фона на нахлуващата слънчева светлина. Позна­ваше го, последно го бе видяла на партито за рождения му ден, но сега хапеше юмруците си, готова да ги глът­не, само и само да не издаде звук и да доживее до собст­веното си парти, до собствения си рожден ден.