НА ТОЗИ СВЯТ НАИСТИНА СЪЩЕСТВУВАТ супермъже и супержени.

Напълно сериозен съм и можете да ме цитирате буквално. Исус Христос например е бил духовен супермъж, както и Мартин Лутер, и Ганди. Юлий Цезар също е бил свръхчовек. Както и Чингис хан, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн и Адолф Хитлер.

Помислете си за учени като Аристотел, Галилей, Албърт Айнщайн и Дж. Робърт Опенхаймер. Спомнете си художниците като Да Винчи, Микеланджело и моя любимец Винсент ван Гог, който бил толкова ненадминат, че накрая полудял. И преди всичко не забравяйте изключителните в атлетично отношение същества като Джим Торп, Бейб Дидриксън Закариас и Джес Оуенс; Лариса Латинина и Мохамед Али; Марк Шпиц и Джаки Джойнър-Керси.

С цялата си скромност трябва да включа и себе си в свръхчовешкия спектър – и то с основание, както скоро ще разберете.

Накратко, хората като мен са родени за велики неща. Ние се стремим към злополучието. Стремим се да завладяваме. Искаме да си пробием път през всички ограничения – духовни, политически, артистични, научни и физически. Опитваме се да поправим несправедливостите, когато всички шансове са срещу нас. И сме готови да страдаме заради величието, готови сме да вложим непреклонни усилия и безкрайни приготовления със страстта на мъченици – което според мен е изключителна черта за всяко човешко същество на моята възраст.

В момента трябва да призная, че определено се чувствам изключителен, застанал тук, в градината на сър Дентън Маршал – потънало в лицемерни разкаяния, покварено дърто копеле, най-голямото, което се е раждало на тази земя.

Погледнете го само как стои на колене с гръб към мен, а ножът ми е опрян в гърлото му.

Трепери. Тресе се така, сякаш върху главата му е паднал камък. Можете ли да го подушите? Страха? Обгръща го с миризма, гадна като тази на въздуха след избухването на бомба.

– Защо? – прошепва той.

– Защото ме разгневи, чудовище такова – изръмжавам му. Чувствам как дълбока ярост, по-дълбока от първичното, раз- цепва мозъка ми и кипи през всяка клетка. – Ти спомогна за съсипването на игрите, превърна ги в подигравка и мерзост.

От гърдите му се изтръгва вик:

– Какво?

Все още се прави на объркан.

– За какво говориш?

Хвърлям доказателствата в лицето му под формата на три изобличителни изречения, от които кожата на врата му посинява, а пулсиращата сънна артерия става противно морава.

– Не! – изломотва той. – Това... това не е вярно. Не можеш да го направиш. Да не си полудял?

– Да съм полудял ли? Аз? – питам. – Как ли не! Аз съм най-нормалният човек, когото познавам.

– Моля те – прошепва той. – Имай милост. На Бъдни вечер ще се женя.

Смехът ми е разяждащ като сярна киселина.

– В един друг живот, Дентън, изядох собствените си деца. Няма да получиш милост нито от мен, нито от сестрите ми.

Объркването и страхът му достигат връхната си точка. Вдигам поглед към нощното небе. Усещам как в главата ми се надигат бури и отново проумявам, че наистина съм по-висш, свръхчовек, надарен със сили на хиляди години.

– За всички истински олимпийци – заклевам се – това жертвоприношение ще отбележи началото на края на модерните игри.

А после дръпвам главата на стареца назад така, че вратът му се извива.

И преди да успее да изкрещи, яростно прокарвам острието през гърлото му с такава сила, че главата му се отделя от врата.