Откъс от бестселъра на Колъм Маккан "Нека големият свят се върти"

Колъм Маккан е роден през 1965 г. в Дъблин, Ирландия. Автор е на пет романа и два сборника с разкази, преведени на над 30 езика. Носител е на много литературни награди и отличия. Живее в Ню Йорк и преподава литература и творческо писане в Хънтър Колидж в града. |
Всички животи, които можехме да изживеем, всички хора, които никога няма да познаваме, никога няма да бъдем – те са навсякъде. Такъв е светът. (Александър Хемон, "Проектът Лазар")
Който го видя, притихна. На Чърч стрийт. Либърти. Кортланд. Уест стрийт. Фултън. Веси. Беше тишина, заслушана в себе си – страховита и красива. Отначало някои решиха, че сигурно е игра на светлината, нещо, свързано с времето, случайно паднали сенки. На други им се видя като перфектната градска шега – спираш и сочиш нагоре, докато се съберат хора и започнат да вдигат глави, да кимат утвърдително, а в един момент се оказва, че всички са се вторачили нагоре в едно голямо нищо, все едно чакат края на импровизация на Лени Брус. Но колкото повече гледаха, толкова повече се убеждаваха. Човек стоеше на самия ръб на сградата – черен силует на фона на сивото утро. Може би мияч на прозорци. Или строителен работник. Или самоубиец. Там горе, на височина сто и десет етажа, абсолютно неподвижен, тъмна запетайка върху облачното небе.
Виждаше се само под определен ъгъл, така че зяпачите трябваше да спрат в края на някоя улица, за да намерят пролука между сградите или да се измъкнат от сенките в търсене на незапречена от корнизи, водоливници, перила и покривни ръбове гледка. Все още никой не обръщаше внимание на тъмната линия под краката му, опъната от кула до кула. Това,което ги задържаше с протегнати вратове, разкъсвани между гибелното обещание и разочарованието от обикновеното, беше човешка фигура.
Ето я дилемата на зяпачите: не искаха да губят време заради едното нищо, заради някакъв идиот, застанал на ръба на бездната между двете кули, но и не им се щеше да изпуснат момента, ако се подхлъзне или го арестуват, или полети с разперени ръце.
Градът около зяпачите продължаваше да произвежда ежедневните си шумове. Клаксони. Боклукчийски камиони. Сирени на фериботи. Бученето от метрото. Автобус М22 сви към тротоара, наби спирачки и издиша в една дупка. Литнала опаковка от бонбон обърса пожарен кран. Затръшваха се врати на таксита. Боклуци се боричкаха в затънтените краища на пасажите. Маратонки балансираха върху лепкави петна. Кожени куфарчета се отъркваха в крачоли на панталони. Няколко връхчета на чадъри издрънчаха по плочките. Въртящи се врати изхвърляха четвъртинки разговор на улицата. Но зяпачите биха могли да попият всички звуци, да ги компресират до единен шум, без да са чули кой знае колко: дори някои да ругаеха, го правеха тихичко, почтително.
Трупаха се на малки групи край светофара на Чърч и Дей, под тентата на бръснарницата "При Сам", пред входа на музикалния магазин "Чарлис аудио"; компактна маса зрители при парапета на параклиса "Сейнт Пол"; нахалници с лакти си проправяха път до прозорците на Улуърт билдинг. Адвокати. Оператори на асансьори. Доктори. Чистачи. Готвачи. Търговци на диаманти. Продавачи на риба. Проститутки в джинси. Всеки от тях успокоен от присъствието на останалите. Стенографи. Търговци. Разносвачи. Мошеници. Кон Ед. Ма Бел. Уолстрийт. Шлосер в микробуса си на ъгъла наДей и Бродуей. Куриер с велосипед, опрян върху лампа на Уест. Червендалест пияница, излязъл за сутрешно питие. Зяпаха фигурата от ферибота при Стейтън айланд. От складовете в района на Мийтпакинг на запад. От новоиздигнатите сгради при Батъри парк. От количките със закуски надолу по Бродуей. От площада отвъд. От самите кули. Разбира се, имаше и такива, които не обръщаха внимание на суетнята, не позволяваха да бъдат закачани. Беше 7:47 сутринта и се чувстваха прекалено скапани за друго, освен бюро, писалка и телефон. Изпълзяваха от метростанции, слизаха от лимузини, скачаха от градски автобуси, пресичаха улицата набързо и целеустремено. Нов ден, нова печал. Но докато минаваха покрай развълнуваните туфи от хора, забавяха крачка. Някои направо спираха, вдигаха рамене, обръщаха се равнодушно, отиваха до ъгъла, бутаха се в застаналите с гръб към тях зяпачи, повдигаха се на пръсти, за да надзърнат над тълпата, и накрая оповестяваха присъствието си с по някое: "Леле!", "Брех, да му се не види!" или "Боже Господи!".
Мъжът горе си оставаше неподвижен, но в загадъчното му поведение нещо клокочеше. Беше прекрачил парапета на наблюдателната платформа на Южната кула – всеки момент
можеше просто да полети.
Под него самотен гълъб се спусна от покрива на Федералната администрация, сякаш в очакване на падането. Движението улови погледа на някои от зяпачите и те проследиха сивото пърхане на фона на застиналата дребна фигура.
Птицата се стрелваше от стряха към стряха и тогава хората забелязаха, че към тях са се присъединили и други по про- зорците на офисите – щори се вдигаха, стъкла с мъка биваха
избутвани нагоре. Мярнаха се чифт лакти, маншет на риза или ръкавели, а после се прибави и глава, и две странни наглед ръце над нея, които надигнаха рамката още по-високо. От прозорците на околните небостъргачи надничаха мъжепо ризи, жени в светли блузи, трепкащи като привидения върху стъклата.
Още по-високо метеорологичен хеликоптер изпълни пирует със спускане към Хъдсън – летният ден и бездруго щеше да бъде облачен и хладен – и перките заотмерваха ритъм над складовете на Уест сайд. В началото тръгна някак на верев, странично прозорче се приплъзна, все едно машината се мъчеше да си поеме въздух. Лещи на бинокъл изпълниха отвора. Уловиха бърз отблясък. След миг хеликоптерът елегантно възстанови стойката си и закръжи в небесната шир. Някакви ченгета на западната магистрала включиха бурканите и полетяха към изходите, за да придадат на утрото допълнителен магнетизъм.
Въздухът около зяпачите се нагнети със заряд и сега, след като сирените бяха оповестили официално началото на деня, хората се разприказваха; започваха да губят търпение, да изпитват безпокойство и да се обръщат едни към други с въпроси: дали ще скочи, дали ще мине на пръсти по перваза, там ли работи, да не е някой самотник, или е примамка, с уни- форма ли е, някой да има бинокъл? Съвършено непознати се докосваха един друг с лакти. Тук-там се чуха ругатни, хората започнаха да шушукат, че имало осуетен обир, че бил изкусен крадец, че взел заложници, бил арабин, евреин, кипърец, човек на ИРА, не, било рекламна акция, търговски трик: Пийте Кока-Кола, Яжте фритос, Пушете Парламент, Пръскайте се с лизол, Обичайте Исус. Не, не, бил демонстрант и ей сега щял да опъне транспарант, който да се развее на бриза от ръба на кулата като огромно небесно пране: НИКСЪН – ВЪН ВЕДНАГА! ПОМНИ ВИЕТНАМ, САМ! НЕЗАВИСИМОСТ ЗА ИНДОКИТАЙ!, а след това някой спомена, че може да е парапланерист или парашутист и другите се разсмяха, но въжето под краката му ги объркваше – и слуховете тръгнаха пак, сблъсък на ругатни и шепот, усилен от приближаващитесирени, при което сърцата им блъскаха още по-силно, а хеликоптерът намери удобно място от западната страна на кулите, докато долу във фоайето ченгетата тичаха по мраморния под и полицаи под прикритие вадеха значките си изпод ризите, и пожарните коли паркираха отпред на площада, и стъклата заблестяха в червено и синьо; пристигна и тежкотоварен кран, тлъстите му колела отскачаха от бордюра, някой се засмя, когато кранът се килна странично, а шофьорът заби поглед в небето, все едно кошницата би могла да извърви целия дълъг и тъжен път до горе; и пазачите крещяха в радиостанциите си, и цялата августовска сутрин се обърна с хастара навън, и зяпачите стояха като пуснали корени, никакво мърдане засега, гласовете се въздигнаха до кресчендо, какви ли не акценти, Вавилон, докато един дребен червенокос мъж от Хоум тайтъл гаранти къмпани на Чърч стрийт вдигна прозореца на кабинета си, сложи лакти на перваза, провеси се навън, пое дълбоко въздух и изрева: "Направи го, смотаняко!".
Зяпачите сякаш си поеха дъх, притихнали за миг, преди смехът им да залее тишината, почит пред непочтителността на човека, защото тайно всеки си мислеше точно това: "Направи го, за бога! Направи го!" – и порой от гласове се отприщи, възгласи и отговори, сякаш ромолеше по целия път от перваза на прозореца до тротоара долу, по протежението на напуканите плочки до ъгъла на Фултън, през квартала до Бродуей, където започваше да криволичи по Джон, завиваше около Насау и още нататък – падащо домино от смях, но с особен тон в него, копнеж, благоговение; и много от наблюдателите потрепериха при мисълта, че каквото и да говорят, наистина искат да станат свидетели на голямото падане, да видят неговата дъга по целия път до долу, да се изгуби от поглед, да размаха отчаяно ръце, да се разбие на земята, та да получи малко заряд тази сряда, да придобие значимост, само една милисекунда пропадане щеше да ги направи семейство,докато останалите – онези, които искаха мъжът да остане, да удържи, да се слее с ръба – кипяха от ненавист към викачите, искаха непознатият да се спаси, да пристъпи назад и да се отпусне в полицейските прегръдки, не в небесните.
Хората се оживиха.
Без дъх.
Правилата бяха установени.
Направи го, смотаняко!
Недей!
Високо горе имаше раздвижване. С тъмните дрехи всяко трепване личеше. Той се изви, полуприведен, все едно изследваше обувките си, като полуизтрита черта от молив.
Стойка на гмуркач. Зяпачите застинаха, замлъкнаха. Дори тези, които искаха да скочи, почувстваха вакуум във въздуха. Отстъпиха назад и изстенаха. Тяло се носеше в пространството. Изчезна. Напрàви го. Някои зашепнаха молитва. Стиснаха очи. Очакване за удар. Тялото се появи, подскочи, завъртя се, подмятано от вятъра.
И сред тълпата прозвуча вик, женски глас:
– Боже, това било риза, най-обикновена риза!