Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата й – тези нейните фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите й се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.

Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.

Сметката беше платена и Рамон-Мария вече ставаше от масата, когато отдалеч някакъв глас изкънтя като камбана, произнасяйки името му. Една сияеща физиономия от ъглова маса в дъното на салона бе вперила поглед в него и го поздравяваше. Беше Жил-Еудалд, който оживено ръкомахаше и се готвеше да тръгне към Рамон-Мария, като бършеше устни със салфетка. Той се обърна към Мария-Еухения; обясни й, че ръкомахащият е негов познат (след като го каза, веднага осъзна колко очевидно бе това), но не знаеше дали да я покани да го придружи до масата, или да изчака онзи да се приближи до тях. Междувременно видя, че жената с Жил-Еудалд остана на мястото си, и това му даде повод да постъпи по същия начин. Извини се на Мария-Еухения и се

упъти към познатия си. Срещнаха се по средата и се спряха между две маси (на едната седяха мъж и жена, които, сплели ръце, се гледаха безмълвно в очите; на другата – двама едри мъже, които дискутираха високо на тема недвижими имоти).

Рамон-Мария и Жил-Еудалд се здрависаха. Явно подразнени от близостта на Рамон-Мария и Жил-Еудалд до масата им, двамата с недвижимите имоти поотместиха столовете си. Жил-Еудалд хвана Рамон-Мария за лакътя и го поведе към своята маса в ъгъла, над която се спускаше от тавана медно котле с цветя. Рамон-Мария се здрависа с жената, а тя в отговор (очевидно здрависването не беше достатъчно) го придърпа надолу, така че да си разменят целувки. Получиха се целувки във въздуха на сантиметри от бузата.

– Понапълнял ли е? – зададе на Жил-Еудалд въпрос жената. – Или така ми се струва? Вижда ми се променен.

– Вие сте отслабнали, затова така ви се струва – послъга Рамон-Мария, който току-що бе разпознал жената пред себе си.

Тя разтегна устни в знак на благодарност. И отбеляза, че не са се виждали от сумати време. Наистина отдавна не се бяха виждали. Рамон-Мария изследваше с поглед Жил-Еудалд: очилата му бяха леко запотени, а на главата му (в момента го забелязваше) имаше повече коса отпреди. Винаги ли бе имал толкова коса? Или носеше перука? А може и да си бе присадил коса? Двамата поканиха Рамон-Мария да се присъедини към тях. Той обаче им посочи масата си и отклони поканата: чакат го, няма как. Жил-Еудалд и госпожата (Катерина: отведнъж се сети за името й) току поглеждаха към Мария-Еухения, която вече беше на изхода и си обличаше палтото, обслужвана от гардеробиерката. Май не трябваше да я оставя сама, помисли си Рамон-Мария, редно беше да я вземе със себе си; а сега трябваше да е на изхода с нея и да даде бакшиш на гардеробиерката. Жил-Еудалд обаче искаше да узнае как вървят нещата при Рамон-Мария, как върви животът му. И жената от своя страна му зададе въпрос – дали често посещава този ресторант. Не дочака отговор, а побърза да разясни, че те двамата с Жил-Еудалд били сред честите посетители, като отбеляза веднага след това превъзходните качества на някои ястия. Жил-Еудалд се поинтересува от състоянието на Рамон-Мария и дали е успял да се съвземе; имаше предвид финансово. А в гърлото на Рамон-Мария се надигна поредният жлъчен пристъп и се наложи да отговори на познатия си само с едно "пхъ". Не, според Жил-Еудалд, Рамон-Мария съвсем нямаше вид на човек, съвзел се напълно след финансовия удар. Рамон-Мария реагира единствено с поклащане на глава, без да го вълнува как точно ще се изтълкува жестът му – като потвърждение или като отрицание.

Лицето на Жил-Еудалд доби трагичен израз (жената, на чието лице дотогава блуждаеше неутрална усмивка, последва приятеля си и скри усмивката); колко жалко, че се бе случило така, изрази съчувствие той към Рамон-Мария, лош късмет, непредвидим, непонятен; започна да го уверява, че през всичките години, прекарани на борсата, плачевна ситуация като онази не била се случвала. Сетне сложи ръка на рамото му и му напомни, че други са се оказали дори по-ощетени от него, както и това, че самият той, Жил-Еудалд, едва започвал да надига глава. Сетне обясни, че има друг адрес; извади портфейла си, измъкна отвътре визитна картичка от едно тесте и му я подаде. Рамон-Мария тутакси забеляза, че новият адрес на Жил-Еудалд беше по-тузарски от предишния. Пъхна визитката в джоба на сакото си. Катерина в това време посочи Мария-Еухения, която, горкичката, както изтърси тя, отдавна стояла и чакала приятеля си да приключи разговора; по-добре нека я повика да се присъедини към тях, посъветва го тя. Но Рамон-Мария се извини: време беше да си тръгват. Подаде ръка и на двамата, размени още една-две формални целувки с госпожата и се завърна при Мария-Еухения. Тя наистина стоеше на изхода и го чакаше на сладки приказки с гардеробиерката, която държеше в ръка палтото на Рамон-Мария.

Щом ги доближи, двете мигом млъкнаха. Гардеробиерката му подържа палтото; Мария-Еухения го хвана под ръка. Толкова накриво бе облякъл палтото си, че една от подплънките на раменете му се беше подгънала и разместила. Опита се да я намести с ръка, но безуспешно; избута я настрани с такъв замах, че без малко да изгуби равновесие и да се строполи на земята. Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.

За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.

Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?

– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.

Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите й не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните й... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да й предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.

– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.

Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса "у вас или у нас". Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.

Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.

Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите й наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците й бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха. Тя закачи палтото си на закачалката. Докато затваряше вратата, Рамон-Мария осъзна, че опиянението, в което се намираше, никак няма да улесни нещата.