Салман Рушди: Писателите губят влияние на Запад

Британският автор Салман Рушди вярва, че литературата е загубила голяма част от влиянието си на Запад, и че филмови звезди като Джордж Клуни и Анджелина Джоли са заели мястото на писателите Сюзън Зонтаг и Норман Мейлър в борбата за решаване на големите проблеми.
"Имам чувството, че хората смятат литературата за по-маловажна", казва той пред "Ройтерс" в дълго интервю, проведено в книжарница Waterstone в центъра на Лондон.
Рушди, който спечели наградата "Букър" през 1981 г. за "Среднощни деца", току-що публикува автобиографията си Joseph Anton: A Memoir с подробности около иранската фатва срещу него от 1989 г. Религиозният декрет принуждава писателя да живее 10 години в нелегалност, припомня "Ройтерс". Въпреки че смята "Арабската пролет" за провал, авторът не губи надежда за свободата на мюсюлманските общества.
С автобиографията си 65-годишният писател най-сетне е твърдо решен да остави фатвата зад гърба си.
Думите му са топли, когато говори за по-големия си син Зафар, който е бил само на девет години, когато е обявена прословутата смъртна присъда срещу Рушди, но тонът му става суров, когато разговорът се насочва към известни фигури като Рупърт Мърдок, принца на Уелс и автора на трилъри Джон льо Каре, който по думите му не го е подкрепил в най-тежките години.
Писателят е разтревожен от все по-слабото социално влияние на литературата: "Ако се вгледате в Америка например, писателите от предишното поколение като Сюзън Зонтаг, Норман Мейлър и Гор Видал имаха сериозен обществен глас. Сега няма почти никакви писатели. Вместо това филмови звезди като Джордж Клуни или Анджелина Джоли могат да се изказват по обществените въпроси и хората ги слушат по начина, по който някога са слушали Мейлър и Зонтаг. Това е промяна."
Все пак сподред него положението в авторитарните държави е различно и литература е запазила част от влиянието си: "По тези места тя продължава да е от значение, което си личи по стъпките, предприемани срещу писателите", отбелязва той, като споменава Китай като една от тези страни.

Фатва и свобода на словото
По-ясно от почти всеки друг Рушди обобщава един от най-належащите проблеми, пред които са изправени днешните лидери - напрежението между свободата на словото и желанието да се избегне посегателството върху вярата на хората.
Писателят не смята, че романът му "Сатанински строфи", предизвикал фатвата, е бил чак толкова обиден към мюсюлманите. Той е готов да защити и най-провокативното право на индивида да изрази мнението си.
Автобиографията на Рушди "Джоузеф Антон" (псевдонимът на писателя в годините на нелегалност, вдъхновен от Джоузеф Конрад и Антон Чехов), излиза от печат едновременно с американския филм подигравка с пророка Мохамед - Innocence of Muslims (2012). Това предизвика бунтове в мюсюлманския свят, водещи до множество смъртни случаи, пише "Ройтерс".
"Ясно е, че трябва да защитаваш неща, с които не си съгласен", отвръща той на въпроса дали смята, че филмът е трябвало да бъде цензуриран по някакъв начин.
"Какво е свободата на словото, ако важи само за хората, с които спориш? Често в споровете за свободното слово се оказва, че защитаваш неща, които наистина не харесваш. Гледал съм филма и е отчайващ. Толкова е некомпетентен, че се чудя как някой може да се разстрои от него."
Според него това е "индустрия на възмущението", в която хората умишлено нападат вярващите.
През последните седмици част на тази "индустрия" отново го сочи с пръст, след като полуофициална иранска фондация вдигна наградата за главата му на 3.3 млн. долара, пише "Ройтерс".
На въпроса дали се бои за живота си Рушди отвръща: "Светът е опасно място и никога не си 100 процента сигурен, но като цяло през последното десетилетие съм наистина добре."
Авторът все пак вижда надежда за по-добро разбирателство между мюсюлманските и немюсюлманските страни, но само в дългосрочен план.

"По-малко оптимистичен съм в краткосрочен план, защото мисля, че в момента температурата е много висока, но в средносрочен и дългосрочен мисля, че това ще се промени."
"В страните, в които ислямският радикализъм е най-силен, е и най-отричан. Нито иранците са очаровани от режима на аятоласите, нито афганистанците са били влюбени в талибаните."
Бремето на сина
Някои части от автобиографията са силно интимни. Рушди говори за смъртта на близки приятели и на членове на семейството си, включително за двете си жена Клариса и Мариан, като последната е описана като умопобъркана.
Той посочва онези, които според него са го предали, но в интервюто отрича това да е разчистване на сметки.
По-големият му син Зафар, който вижда баща си рядко през първите няколко години, заема важно място в книгата.
"В известен смисъл неговата задача беше по-тежка, защото и той трябваше да порасне", казва писателят. "Беше на девет години, когато всичко започна. Сега е на 21, така че това е особена атмосфера, в която да израснеш, докато криеш адреса на баща си от приятелите си."
Според Рушди това е можело лесно да го изкара извън релси, но вместо това той е израснал като един "ведър, добродушен, зрял и много по-спокоен от мен" човек. "Той е невъзмутимият глас на спокойствието и разума."
Писателят споделя, че е бил притеснен, когато се е родил вторият му син Милан. "Помислих си: ето че даваме живот на още едно дете в този кошмар и какво ще правим? Как ще ходи на училище? Нима трябва да почне да лъже още на две? В крайна сметка реших, че е акт на оптимизъм да имаш дете. Това е начин да кажеш: след това все пак ще има живот."
Рушди споделя, че ако имаше избор, не би преживял фатвата отново, въпреки че тя му спечели такава слава и отвори врати за много борци за правда от президент Бил Клинтън до Боно от U2, припомня "Ройтерс".

"Предпочитам да не се беше случвало", разкрива той. "Но като се има предвид, че вече е факт, съм готов да използвам този опит, за да кажа какво мисля за случващото се. Ако на 13 февруари 1989 г. ми бяхте предложили на 14 февруари [да не обявят фатвата], щях да кажа "Да", защото бях напълно доволен от живота си такъв, какъвто е. Имах добър живот като писател, вече бях написал няколко успешни книги. Много повече ми се иска да си върна 40-те години. Бях на 41, когато всичко започна и това десетилетие, което би трябвало да е разцветът на живота ми, се превърна в кошмар."
Перуката
"Джоуозеф Антон" е много лична изповед за живота на Рушди в нелегалност, за взаимоотношенията, които разцъфват и умират, за ефектните партита, на които търка рамене с богатите и известните, както и за годините на отчаяние и безсилие, пише "Ройтерс".
Книгата е трагична и забавна, а понякога и двете.
Рушди си спомня как се е наложило да се скрие в тоалетната, за да не го хване чистачката. Пазачите му предположили да се маскира с перука, но когато излязъл, негов приятел се провикнал: "Ето го това копеле Рушди с перука."
Авторът се надява "Джоузеф Антон" да му помогне да преодолее миналото си и по-специално фатвата: "Мисля, че е като да драснеш линия под нея, разбирате ли?"
С широка усмивка заключва: "Ако публикувам други книги и някой отново ме разпитва за тази история, мога просто да го ударя в главата с 600-те страници."
Цитат: "Това десетилетие, което би трябвало да е разцветът на живота ми, се превърна в кошмар."