Откъс от "Цената на безсмислието" на Георги Данаилов

В рубрика "Четиво" този уикенд ви представяме втори откъс от български автор. На фокус този път е новата книга "Цената на безсмислието" на писателя, сценарист и драматург Георги Данаилов. Публикуваме няколко откъса от книгата, лично подбрани от Данаилов за "Дневник". Междувременно неговата пиеса "Господин Балкански" направи премиерата си в Младежкия театър, като продължава да се играе паралелно в "Сатирата".
Някакво подобие на принципа на допълнителност по Бор важи и за Човека. Описваш ли лошите му качества, губят се добрите, описваш ли добрите, лошите ти убягват.
Първи февруари 2011 година.
Започва поредното преброяване на опечаленото българско население, а аз безразсъдно реших да пиша нова книга. Между другото опитах се да се преброя по интернет – нищо не излезе. Хората на моята възраст имат затруднение с компютрите. Ще се опитам пак, но не искам началото на последния ми опус да бъде на втори февруари. Някога този ден с глупави насмешки го свързваха с хомосексуалистите – аз нямам предубеждения. Отношението ми към тези хора винаги е било търпимо, сред тях имам добри приятели, мога да изброя и достатъчно гении с подобен нагон, още повече генетичната природа на явлението при хората и животните изглежда доказана, но аз не съм нито гений, нито гей. Понякога дори съжалявам, че съм толкова неподатлив към разнообразие. Нищо не може да се направи.
Второто ми преброяване по интернет бе успешно. Изпитах гордост, но като разбрах, че три милиона българи са го сторили, задоволството ми се изпари.
Настояват, че с възрастта човек става по-мъдър, защото знаел повече. В праисторическите времена това било оправданието да не се изтребват старците. Те представлявали нещо като информационна банка на племето. За днешното пощуряло време обаче имам малки възражения. Най-напред старческата скорост на забравянето е много по-голяма от младенческата. Знанието, което човечеството натрупва, става все по-обширно и поради това в цялостта си е по-недостъпно за отделната личност. Тя се оказва по-зависима от него, а старите хора с няколко блестящи изключения като Бертран Ръсел и Карл Поупър са все по-безпомощни.
Способни ли сте да поправите изгорелия плазмен телевизор? – Да заловите и премахнете някой напъхал се в компютъра ви вирус? – Десетки важни вещи ви казват: "Не ни докосвай – чеда на новата техника сме." Ако вашата кола, снабдена със съвременна електроника, неочаквано спре насред пътя, какво ви остава? Нищо освен да чакате милостта на пътна помощ... Един американец беше дошъл в България с желанието на всяка цена да си купи автомобил без компютър. Намери си едно запазено жигули, потегли радостно и скъса носач... Спре ли токът, целият ви дом умира, целият град умира, цялата държава, рибите в аквариума и те умират и се чува как стотици люде блъскат заседнали в асансьорите. Имам познати, които упорито отказват да притежават мобилен телефон, докато пет-шест годишните хлапета си жонглират с тях. Познавам хора, които още използват старата си пишеща машина не заради материална принуда, нито от сантиментални чувства, а заради страх от компютъра. Докато същите днешни хлапета се замерят с линкове, шринковесайтове и байти. Те надграждат, презареждат, свалят, качват, позиционират се във фейсбук или киснат в YOUTUBЕ.
Някои предполагат, че днес децата се раждат с гени на компютърен специалист - това ми изглежда невероятно, предполагам, че детският мозък просто не е обременен с прекомерно количество нужна и ненужна информация, която жужи в главите на възрастните. Половината от знанията, получени в училището, изобщо не са ни нужни. Да не говорим за дисциплините, които някога се наричаха идеологически. Всички трябваше да бъдем идеологически дисциплинирани. Един мой съученик беше научил имената на секретарите на компартиите по целия свят, включително и на починалите. И освен това можеше да изброи до десетия знак числото пи по следния начин - как е леко и бързо изчислено пи, всеки знае, щом желае. Запаметете тази фраза, заместете броя на буквите с цифри и готово.
Някогашната казарма беше принудителна школа за масово затъпяване: "Боец, мирно!" "Боец!... Ходом марш!" сам си командва унилият боец и тръгва, удряйки с все сили крак в земята "На-ляво!" И боецът завиваше надясно! По-късно той (въпросният боец) стана член-кореспондент на Академията на науките. Ако знаеше да завива наляво, можеше да стане и академик!
***
За сто години Човечеството осъществи смайващ технически напредък, много по-голям от всичките му постижения от каменната ера насам. Парна машина, параход, локомотив, електричество и така нататък, лазер, компютър, интернет, посещение на Луната, произведоха се деца в епруветка, клонираха се агнета, но в края на краищата боя се, че всички тези чудеса го хванаха за гушата? Потокът от информация плисна, заля го и започна да го дави. Така любопитният Чирак на Великия магьосник отприщи омагьосаните води и те се нахвърлиха да го погълнат. Спомняте ли си прочутата анимация на Уолт Дисни по симфоничната поема на Пол Дюка. Добре, че се появи Магьосника и оправи нещата. В приказките спасителите магьосници пристигат навреме. В човешката история обаче разписанието им е неизвестно.
Първият компютър, който видях, беше голям колкото къща, днешните трябва да ги разглеждаш с лупа. И колкото се смаляваше това чудодейно нещо, толкова по се навираше в живота ни, тъй ловко и неусетно, че изведнъж се оказахме оплетени и увиснали в електронните му паяжини.
Компютърът обсеби детството. Посегна на детската жизнерадост и изобретателност. Вече един скъсан чехъл не може да се превърне в джудже, една тресчица в кораб. Слава Богу, през тази люта зима имаше толкова много сняг, че видях някои заблудени дечица да си правят снежен човек? Бузите им бяха зачервени като праскови и ръцете премръзнали. Снежният човек е творчество, въображение, радост. Всичко това го заменя екранът и снежинките му са дигитални, цифрови! И приказките, филмчетата, компютърните анимации и игри, колкото и да са измайсторени, са полуфабрикати, електронна дограма за детското въображение.Те му избират и налагат възторзите и страховете, те му рисуват виртуалните чудовища...
Преди два века и половина Жан Жак Русо отрече научния прогрес, усъмни се в ползата от изкуствата, изпитваше носталгия към благородното дивачество и шикалкавеше за човекоядството. След него се заредиха голям брой скептици и песимисти, Шопенхауер, Ницше, Шпенглер, който предсказа залеза на западната цивилизация. И както обикновено се случва, още от времето на Йоан Богослова сроковете за гибелта не се определяха, нито се изясняваше колко пагубна може да бъде ролята на прогреса. По-късно се появиха личности като Сент Екзюпери, Албер Камю, които също не виждаха зарите на светлото човешко бъдеще! Сент Екзюпери написа най-хубавата и най-четената приказка за Малкия принц, изпълнена със свещена тъга. Емил Чоран беше строго-категоричен, когато ставаше дума за утрешния ден: "Някога аз мислех, че човечеството загива. Сега мисля, че то трябва да загине!"
***
Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията. Разхождали се Жан-Жак Русо и Волтер и по едно време Жан-Жак рекъл: "Много е тежък човешкия живот." " В сравнение с какво? – попитал го Волтер. Радвал съм се, когато ми хрумне някоя остроумна мисъл, харесвал съм някоя реплика от пиесите ми, Но припомня ли си: "Животът е бродеща сянка, жалък актьор, който се пъчи и перчи, докле е на сцената, а сетне от него ни звук, той е приказка, разказана от един идиот, пълна с врява и безумство и означаваща нищо." Казвам си: малкият, сега разбираш ли защо Толстой не е могъл да търпи Шекспир. Той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен, и неговата развратна "Кройцерова соната".
Разбирам само, че желанието да си единствен, неповторим, връх на всички върхове капи на всички капи е могъщ подтик, който лесно прераства в пагубен стремеж. То създава измамен възторг, опиянение, завист и омраза. И аз се осмелявам да мисля, че това е стара болест на цивилизацията, която вече е станала хронична.
"След Бетовен не трябва да се пише повече музика!" Чувал съм подобни възторжени глупости. Един далечен роднина пък казваше афористично: "Музиката свършва с Бах и започва със Стравински!" Ефектен израз! Само че музиката не може да бъде окована, волята да бъде създавана надделява цялото й величие в миналото. Мъчил съм се да си обясня появата й в света на загубеното човечество, навярно за него е помагала птичата песен, биенето на човешките сърца, разбиването на вълните в скалистите брегове, смехът на децата, стоновете на болка. Не съм сигурен и затова сега ще си пусна едно импромтю от Шуберт, който боготворял Бетовен, но не дръзвал да се срещне с него и никога не узнал, че в края на живота си глухият композитор вдъхновено свирел на своето пияно композициите на Франц Шуберт. Музиката е може би единственото, за жалост не достатъчно, извинение за съществуването на човечеството.
Понякога със задоволство откривам, че най-големите музиканти от миналото рядко са изпитвали истинска завист помежду си. Моцарт и Хайдн са били сърдечни приятели, дори са пишели съвместни композиции и са спорили кого от двамата да обявят за автор. Зловещата мълва около Салиери и смъртта на Амадеус, така покъртително пресъздадена във филма на Милош Форман, не само не е доказана, ами двеста години след гибелта на Моцарт в Милано решили да се проведе истински сериозен съдебен процес, в който обвиняемият Салиери бил напълно оправдан. И своевременно. Най-после да си отдъхне човекът.
Да не говорим за "бандата", която властвала в музикалните среди през седемнайстия век и носела фамилното име Бах!
Шуман харесвал Шопен и дори назовал една пиеса от "Карнавала" с неговото име. Брамс бил сърдечно близък с Клара и Роберт. Лист открил Вагнер, а той успял дори да се ожени за дъщеря му... В Русия Балакирев, Мусоргски, Римски-Корсаков, Бородин и Цезар Кюи се обединяват в прословутата могъща петорка в името на възхода на руския музикален живот. Е, не може и без ревност. Чайковски яростно ругаел музиката на Брамс и се чудел какво му харесват, Дебюси се подигравал на "Пасторалната симфония" на Бетовен – не особено сполучливо. Стравински пък обичал да се шегува с Вивалди, като казвал, че италианецът е композирал една-единствена мелодия и после я повторил двеста пъти.
Бележитата пианистка Мария Жоао Пиреш настоява, че музикантите преди всичко трябва да бъдат приятели, а не съперници. Тя се обявява против конкурсите, с които е препълнен днешният музикален свят. Те всъщност помрачават и огорчават живота на младите таланти. Те с мъка преживяват пораженията си, подозират журито в пристрастие, обезсърчени се явяват на втори, трети конкурс и така прекрасните творби на великите композитори се превръщат в техни ненавистни врагове. Противник на състезателното начало в изкуството бил и Глен Гулд, а Святослав Рихтер заплакал с глас, когато научил за преждевременната смърт на канадския пианист и повтарял: "Сега кой ще ни свири Бах!"
Така е - музиката не е състезание, тя е богослужение.
***
Съвременният свят обаче нехае за мнението на великите артисти и непрекъснато превръща всяко изкуство, всяка артистична дейност, всяко физическо усилие в състезание. Състезават се дечица, състезават се бебета, надпяват се хищни хубавици, надиграват се баби в сукмани. Надбягват се хора в инвалидни колички. У нас телевизиите започнаха да провеждат конкурси по западен образец, назовани сърцераздирателно "България търси таланти" и за да бъде глупостта по-впечатляваща, състезават се помежду си едновременно фокусници, акробати, танцьори, музиканти, певци и певици, деца и старци. Участниците дечица плачат от напрежение, внушават си, че са Мария Калас или Ела Фитцджералд, учат се да кокетничат, готови са да изпеят арии от "Валкюра" и унищожават едничкото красиво нещо, което имат – детството. Изобщо светът непрекъснато погрознява!
Животът на днешния човек почти във всички свои прояви се е превърнал в надпревара. И тази надпревара се поощрява и в училище, и в университета, и във фабрики, и в рудници. Всички задъхано бягат към финала, а финалът е смъртта, след нея нищото. Така никой не узнава дали е победител или победен. Изобщо кой е по-щастлив - посредственият, който до края си е вярвал, че е гений, или геният, който до смъртта си е вярвал тъжно в своята посредственост.
Естествено стремежът към първенство, надмощие и власт има корени в Светата еволюция. Най-силният елен, след като потроши рогата на съперниците си, ще обладава кошутите, най-якото и дръзко шимпанзе ще създаде харем, а останалите мъжки ще подсмърчат наоколо, ще тренират карате и ще очакват деня, когато вождът изнемощее и грохне. Това явление в света на някои бозайници може да бъде наречено "абсолютизъм на гените"… За щастлива или зла участ при по-голямата част от хората размножаването не се възлага на избрани мъжкари, то е далеч по-демократично, по-достъпно и това може би е една от причините за свърхнаселеността на планетата.
Само човеците настървено враждуват помежду си, водят войни, които наричат велики, световни, отечествени, измират от чума и холера, изобретяват оръжия, достатъчни да се унищожи животът на няколко земни кълба, създават революционни идеологии, в името на които падат милиони жертви, но за проклетия милионите жертви никога не са достатъчно доказателство за несъстоятелността на идеите. По света след всемирното изтребление, наречено Втора световна война, пак пропълзяват нацисти и комунисти - едните пеят Die Fahne Hoch, другите "Вий жертва паднахте". И все още очакват последния бой.