Първият въпрос, който хората ми задават, когато научат за моята сексуална ориентация, е "Кога разбра, че си гей?" Дълго време не бях сигурен какво да им отговоря.

Кога наистина? В първи клас, в гимназията?

Днес, колкото повече се връщам назад във времето, толкова повече осъзнавам едно – няма момент в моя съзнателен живот, в който да не съм знаел, че си падам по момчета. По-правилният въпрос в случая е "Кога прие факта, че си гей?"

Филмите от началото на 90-те се бяха погрижили добре да оформят представата ми за любовта и да ми покажат, че тя не съществува между нищо друго освен между мъжа и жената. Опитвах да следвам примерите, които виждах, а това странно и непознато чувство, което изпитвах всеки път, когато се разминавах с хубаво момче по улицата, го прибирах на скришно място в едно прашно таванско чекмедже и отказвах да повярвам, че се отнася за мен.

Както обикновено обаче, всяка лъжа си има своя край. Моята умря през едно горещо лято – през ваканцията между 9 и 10 клас. С приятелите ми имахме навика да играем тенис на маса всеки ден поне по няколко часа. Мястото на срещата бе едно и също – площадката зад един спокоен сив блок в Младост 1.

Един ден обаче едно от момчетата от моя клас замина за море за две седмици. Без да разбирам защо, изпитах някаква липса. Срещите зад блока ми се сториха безинтересни. Улавях се, че мисля повече за него, отколкото за каквото и да било друго. Исках да му звънна, но не можех – тогава все още нямахме мобилни телефони.

В крайна сметка моят приятел се върна, нямах търпение да го видя! В деня на срещата ни усетих цяло ято пеперуди в стомаха си, а когато го зърнах, исках просто да го гушна.

Изведнъж всичко стана ясно като бял ден. Аз харесвам момчета. Харесвам него. Най-накрая можех да го призная пред себе си, защото чувството, което изпитвах към него, бе толкова нормално и истинско, че да убеди и мен самия. Да ме накара да се приема такъв какъвто съм. Първата крачка към моето разкриване вече бе направена. Самоосъзнаването. Най-трудното обаче тепърва предстоеше.

Никога няма да забравя онзи прословут ден, в който се разкрих за първи път. Прибирах се от училище. Навън валеше топъл летен дъжд, а аз току-що бях осъзнал, че момчето от моя клас, в което бях влюбен вече три месеца, няма да може да отвърне на чувствата ми.

Когато влязох вкъщи, подгизнал и преуморен, изтощен физически и емоционално, разочарован от живота и хората, имах нужда да се обърна към някого. А нямаше към кого. Никой не знаеше за мен. Никой.

Тогава я видях. Седеше сама в хола и гледаше някакъв филм. Не помня кой беше. Просто някакъв сериал. Нахлух в стаята, без въобще да съм го планирал, и изхлипах: "Како, аз съм… Аз, аз си падам по момчета, не по момичета." Бяха ми нужни около десетина минути, докато изговоря всичко, така че да ме разбере. За щастие отговорът беше точно това, което очаквах. Не, на което се надявах – "Какво толкова? Винаги ще те обичам!"

Това бе преди цели 13 години, когато бях едва 17-годишен.

Чувството, което последва след това, трудно подлежи на описване. Обзе ме облекчение, сдобих се със самоувереност, вярата ми се възвърна. Поне един човек на този свят нямаше да лъжа повече. Ще мога да му споделям проблемите, които имам и съм имал. И няма да ги тая в себе си, за да ме тровят бавно, но сигурно. Никога повече!

На следващата сутрин, когато се събудих, си поставих една простичка цел – един ден ще кажа на всички. На приятелите си, на родителите си, на колегите си.

Започнах с приятелите. На тях имах най-голямо доверие след сестра ми. Тук е моментът да отбележа, че по онова време от десетината ми най-близки хора само един бе момиче. Всички останали бяха момчета. Един-двама – от гимназията в столицата, а всички останали – от едно малко софийско село, в което и аз самият живея. Доста смело от моя страна, нали?

Започнах да ги привиквам един по един. Било то вкъщи или навън, в някое кафене. Лека-полека, месец след месец започнах да се разкривам пред всеки. В началото ми бе по-неловко и от разговора със сестра ми. Спомням си, че първите два пъти бях толкова притеснен, че се опитвах да обясня индиректно как стоят нещата. Е, не се получаваше. Не, реплики от типа "Аз съм като Елтън Джон" просто не помагат. Повярвайте ми, пробвал съм го.

След третия път обаче започваше да става по-лесно, особено когато виждах, че все още никой няма намерението да ми забие едно кроше в лицето. Представете си изненадата ми, когато всички момчета от моята компания, които, подчертавам, са хетеросексуални, ме приеха абсолютно безрезервно. Нито един от тях не бе познавал (съзнателно) гей момче. И въпреки това ме приеха. Единственото обяснение, което имам на въпроса "Защо?", може би е следното – първо ме опознаха като човек, а след това разбраха, че съм различен.

Е, стандартните въпроси – "Ама сигурен ли си?", "Пробвал ли си с жена?", "Ти коя роля изпълняваш?" и т.н. – бяха изречени от всеки от един от приятелите ми. Сякаш предварително се бяха наговорили. Нито един обаче не се отрече от мен. Нито един. Нашето приятелство продължи така, както е било винаги. Истинско и силно.

Следващите две години се изнизаха като вода през пръсти. Доближавах 20-те. След всичко случило се бях натрупал още по-голяма увереност. Вече бях готов да се изправя и пред своите родители. Чувствах, че майка ми ще ме приеме най-лесно, докато с баща ми ще имам малко повече трудности. Ама че клиширана представа!

Когато най-накрая научиха и те, настъпи истинска буря. Такава каквато въобще не съм очаквал. От една страна, майка ми избухна и заплака. От друга – баща ми се ядоса толкова много, че съвсем категорично заяви, че подобни неща (разбирайте секс между момче и момче) в неговата къща просто никога няма да се случат.

Чудото (засега половинчато) се случи минути по-късно. Докато седях в стаята си, гледайки с празни очи мръснобялата стена пред мен като ударен с мокър парцал и абсолютно невярващ на случилото се, някой почука на вратата ми. Влезе баща ми, видимо смутен от предишните си думи. Седна до мен и този път със съвсем спокоен тон заяви, че веднъж е загубил един син, не иска да загуби и втори. "Свободен си да правиш каквото си искаш", каза той миг преди да се усмихне и да излезе от стаята. Мистър Хайд току-що се бе превърнал отново в д-р Джекил. За мое щастие обаче повече трансформации в неговото мнение нямаше. Баща ми ме прие.

Виж, с майка ми далеч не бе толкова лесно. Месеци наред тя не можеше да свикне с мисълта, че внуци от мен просто няма да има. Поне не и мои собствени. Дълго време или се отбягвахме, или си крещяхме с повод и без повод на теми, нямащи нищо общо с хомосексуалността ми. Без средно положение.

Няма да ви лъжа – това продължи около година. Поредното чудо дойде малко преди Коледа (колко удобно, нали?). По това време едно момче от Варна, с което имах връзка, щеше да ми идва на гости в София. Аз от своя страна се бях хванал за главата, защото не знаех къде да го приютя. Очевидно вкъщи нямаше да стане. Какви ли идеи не ми хрумваха, но всяка от неосъществима, по-неосъществима. Една вечер, на ръба на отчаянието си, че няма къде да го подслоня, се прибрах в нас целият облян в сълзи. Майка ми ме видя и веднага ме попита какво ми е. Първоначално дори не ѝ обърнах внимание, но след няколко мига излях всичко, което ми беше на сърцето. Разказах ѝ за момчето, за връзката, която имаме, за това, че няма къде да спи, когато дойде в София. Крясъците ми се редуваха с хлипове, докато тя само слушаше и дума не изрече. Накрая просто ми каза "Покани го вкъщи." Аз зяпнах с отворена уста, прегърнах я и изведнъж всичко тръгна по мед и масло. Е, с момчето от Варна нещата пропаднаха. Оказа се нещастник. Но какво пък – спечелих майка си на своя страна.

Не мисля, че днес съществува човек на този свят, който да ме познава и който да не знае каква е моята ориентация. Не защото първата ми реплика при ново запознанство е "Аз съм гей", а просто защото винаги и навсякъде съм себе си. И ми е толкова леко. Всичките ми приятели ме обичат такъв какъвто съм, а семейството ми няма нищо против да ме вижда щастлив заедно със сегашния ми приятел (имам чувството дори, че майка ми вече го харесва повече от мен самия).

Надявам се, че не сте очаквали екшън история с елементи на ужаси. Просто моята има щастлив край. Е, с малки неравности по пътя, но все пак…