Намиращите се във възход западни индустриални сили определено не биха могли да се примирят с дипломатически механизъм, който ги нарича "варвари", носещи "трибут", или със строгото регулиране на сезонната търговия в един-единствен пристанищен град на Китай. Китайците от своя страна искат да направят ограничени отстъпки на апетитите на западните търговци за "печалба" (неясно формулирана неморална концепция в конфуцианската философия); но те са отвратени от намеците на западните пратеници, че Китай може да бъде просто една държава сред много или пък че трябва да се примири с ежедневния контакт с варварските пратеници в китайската столица.

За съвременните представи нито едно от първоначалните предложения на западните пратеници не е ни най-малко възмутително по западните стандарти: целите на свободната търговия, нормалните дипломатически контакти и установяването на посолства не нарушават особено съвременната чувствителност и се приемат като стандартен начин за водене на дипломация. Но окончателното разкриване на картите идва в резултат на един по-срамен аспект на западното натрапничество: настояването за неограничен внос на опиум в Китай.

В средата на XIX век опиумът е позволен в Британия и забранен в Китай, макар че се използва от нарастващ брой китайци. Британска Индия е центърът на отглеждането на по-голямата част от световната реколта на опиев мак и британските и американските търговци, работещи в съучастие с китайски контрабандисти, правят много оживен бизнес. Опиумът на практика е един от малкото чуждестранни продукти, които са направили изобщо някакъв пробив на китайския пазар; прочутите британски фабрични стоки са отхвърлени или като евтини дрънкулки, или като по-долнокачествени от китайските продукти. Според по-изтънчените западни схващания търговията с опиум е притеснително явление. Но търговците не са склонни да се лишат от толкова изгоден бизнес.

След като провежда дебати за легализирането на опиума и управляването на продажбите му, дворът на династия Цин накрая взима решение да се забрани и изкорени завинаги и изцяло тази търговия. През 1839 г. Пекин изпраща Лин Зексу, служител със значителни и доказани умения, да спре търговията в Гуанджоу и да принуди западните търговци да приемат официалната забрана. Като традиционен китайски мандарин Лин подходил към проблема като към всеки особено труден варварски казус: със смесица от сила и морално убеждаване. При пристигането си в Гуанджоу той настоял западните търговски мисии да предадат всичките си сандъци с опиум за унищожаване. Когато не успява, той поставя под блокада всички чужденци – включително и тези, които нямат нищо общо с опиумната търговия – във фабриките им, като обявява, че ще бъдат освободени само след предаване на контрабандата.

След това Лин изпраща писмо на кралица Виктория, възхвалявайки, колкото зачитането на традиционния протокол позволява, "вежливостта и покорството на нейните предшественици в изпращането на "трибут" в Китай. Основният неразрешим проблем в неговото послание е настояването кралица Виктория да поеме грижата за пълното изкореняване на опиума в британските индийски територии:

Искането е смислено, макар че е изразено с термините на традиционната презумпция за китайско превъзходство:

Тъй като надценява китайските възможности за упражняване на влияние, ултиматумът на Лин заплашва да прекрати износа на китайски стоки, които според него са жизнено необходими на западните варвари: "Ако Китай прекрати тези облаги, без никакво съчувствие към онези, които ще пострадат, тогава на какво ще разчитат варварите, за да оживеят?" Китай обаче няма от какво да се страхува като насрещна мярка: "Стоките, които идват отвън в Китай, могат да се използват единствено като играчки. Не можем да ги вземем, но можем да минем и без тях"(23).

Писмото на Лин, изглежда, сякаш така и не е стигнало до Виктория. Междувременно британците възприемат обсадата на тяхната общност в Гуанджоу като неприемливо оскърбление. Лобистите на "китайската търговия" отправят петиция до Парламента с искане за обявяване на война. Палмърстоун изпраща в Пекин писмо, настояващо за "удовлетворение и компенсация за вредите, причинени от китайските власти на британските поданици в Китай, и за обидите, нанесени от същите тези власти

на британската корона, както и за окончателно отстъпване на над "един или повече достатъчно големи и подходящо разположени островa по китайското крайбрежие" като депо за британската търговия(24).

В писмото си Палмърстоун признава, че опиумът е "контрабанда" според китайското законодателство, но той прибягва до една особена правна защита на търговията, твърдейки, че китайската забрана според западните правни принципи е станала невалидна поради мълчаливото одобрение на корумпирани служители. Тази софистика едва ли би могла да убеди някого и Палмърстоун не позволява тя да забави неговото твърдо решение да доведе нещата докрай: в светлината на "неотложната важност" на нещата и на огромното разстояние, делящо Англия от Китай, британското правителство нарежда на флота си незабавно да "блокира главните китайски пристанища", да плени "всички китайски плавателни съдове, които би могъл да срещне", и да завземе "някоя подходяща част от китайската територия", за да получи Лондон удовлетворение(25). Така започва Oпиумната война.

В първоначалните си реакции китайската страна оценява перспективите за британска офанзива като невъзможна заплаха. Един служител заявява пред императора, че огромното разстояние между Китай и Англия ще остави англичаните безсилни: "Английските варвари са незначителна и презряна раса, разчитаща изцяло на силните си кораби и големите оръдия; но огромното разстояние, което трябва да изминат, ще направи невъзможно пристигането на навременните доставки и след едно поражение техните войници, бидейки лишени от провизии, ще бъдат обезсърчени и безпомощни"(26). Дори и след като британците блокират Перлената река и завземат няколко острова срещу пристанищния град Нингбо като демонстрация на сила, Лин пише възмутено писмо до кралица Виктория: "Вашите дивашки набези в далечните морета се разраснаха толкова безочливо, очевидно за да отрекат и оскърбят нашата могъща империя. Наистина е крайно време да си поправите поведението. Ако се подчините смирено на Небесната династия и спазвате своята феодална зависимост, това може да ви даде шанс да се прочистите от миналите си грехове"(27).

Вековете на превъзходство са изкривили чувството за реалност на Небесния двор. Претенциите за върховенство само още повече акцентират неизбежното унижение. Британските кораби бързо обграждат китайските крайбрежни отбранителни позиции и блокират главните китайски пристанища. Оръдията, някога пренебрегнати от мандаринските домакини на Макартни, действат с жесток ефект.

Един китайски служител, Цишан, вицекрал на Джили (административен окръг, който обхваща Пекин и околните провинции), най-сетне осъзнава китайската уязвимост, когато е изпратен да осъществи предварителни контакти с британския флот, който е отплавал на север до Тянжин. Той разбира, че китайците не могат да се изправят срещу британската морска бойна мощ. "Без всякакъв вятър или дори без благоприятен прилив те [параходите] се плъзгат срещу течението и са способни на фантастична скорост... Техните лафети са качени на шарнири, които дават възможност на топовете да се въртят и насочват във всички посоки." При направената от него съпоставка Цишан преценява, че китайските топове са останали още от династията Мин и че "всички служители, които отговарят за военното дело, са с литературно образование... но нямат никакви познания по въпросите на въоръжението"(28).

Заключавайки, че градът е безпомощен пред британската военноморска мощ, Цишан решава да омекоти проблема и да отклони вниманието на британците, като ги увери, че обърканото положение в Гуанджоу е недоразумение и че не се е отразило на "умерените и справедливи намерения на императора". Китайските служители ще "разследват проблема и ще го уредят безпристрастно", но най-напред стои "императивът [британският флот] да отплава на юг" и да чака китайските инспектори там. Удивително как, но тази маневра дава резултат. Британските войски отплават обратно до южните пристанища, оставяйки незащитените северни китайски градове невредими (29).

Въз основа на своя успех Цишан е изпратен в Гуанджоу да замести Лин Дзесу и отново да се справи с варварите. Императорът, който, изглежда, изобщо не схваща мащаба на британските технологични преимущества, го инструктира да ангажира британските представители в безрезултатна дискусия, докато Китай събере силите си: "След като продължителните преговори уморят и изтощят варварите", отбелязва той с яркочервеното си императорско мастило, "ние можем внезапно да ги атакуваме и по този начин да ги покорим"(30). Лин Дзесу е уволнен и изпада в немилост заради това, че е провокирал варварското нападение. Изпратен е в изгнание в далечните североизточни провинции на Китай, където остава да разсъждава върху превъзходството на западното въоръжение и да пише тайни мемоари, изпълнени със съвети за това, че Китай трябва да развие свое собствено производство на оръжия (31).

Но когато пристига на своя пост в Южен Китай, Цишан е изправен пред много по-опасна ситуация. Британците настояват за териториални концесии и контрибуции. Те са дошли на юг, за да получат удовлетворение, и повече няма да допуснат отлагане чрез тактики на протакане. След като британските сили откриват огън по няколко крайбрежни града, Цишан и британският му партньор капитан Чарлз Елиът договарят проектосъглашение, "Конвенцията Чуан-пи", която дава на британците специални права в Хонконг, обещава обезщетение от 6 милиона долара и позволява бъдещите взаимоотношения и сделки между китайските и британските служители да се извършват при равни условия (което ще рече, че на британците ще бъде спестен протоколът, предназначен за варварски молители).

Това споразумение е отхвърлено както от китайското, така и от британското правителство, тъй като и двете страни приемат условията му за унизителни. Заради това, че е превишил правомощията си и е отстъпил прекалено много пред варварите, Цишан е върнат обратно, окован във вериги, по нареждане на императора и е осъден на смърт (по-късно присъдата му е заменена с изгнание). Британският преговарящ Чарлз Елиът има сравнително по-лека съдба, макар че Палмърстоун го смъмря с най-строги думи заради това, че е постигнал толкова малко: "По време на всичките ви действия – недоволства Палмърстоун – вие, изглежда, сте смятали моите инструкции за хартиен отпадък. Хонконг е "гол остров, върху който едва ли има и една къща". Елиът е бил и прекалено отстъпчив, като не е настоявал за по-ценна територия и не е упорствал за по-строги условия (32).

Палмърстоун назначава нов емисар, сър Хенри Потингър, който е инструктиран да следва по-твърда линия, защото "Правителството на Нейно Величество не може да позволи в една сделка между Великобритания и Китай неблагоразумната практика на китайците да замести благоразумните практики на цялото останало човечество" (33). С пристигането си в Китай Потингър изтъква британското военно превъзходство, като блокира още пристанища и отрязва целия трафик по Големия канал и долното течение на река Яндзъ. Виждайки, че британците са готови да атакуват древната столица Нанджинг, китайците умоляват за мир.