Яра Бубнова: Струва ми се, че въпросът така би могъл да се отнесе за определението "изобразително изкуство", доминирало по време на социализма и свързано у нас с реалистическия начин на създаване на образи.

През последните десетилетия използваме, и аз отдавна настоявам на това, термина "визуални изкуства" – тези, които са предназначени за разглеждане – и да, към тях се отнасят и текстове, и пърформанси, и резултати от работа с оптична техника... Съвременното изкуство взаимодейства с множество други художествени средства и те взаимно се преплитат.

Мариана Асенова: Има различни и напълно противоречиви определения и мнения за съвременното изкуство като цяло. За мен като "потребител" това е чарът на съвременното изкуство – че предизвиква реакции, провокира, не те оставя безразличен. А фактът, че Sofia Contemporary e нов фестивал за съвременно изкуство в София, който представя и български художници, достатъчно ясно показва позицията и желанието ни – българската публика да се срещне "отблизо" с работите на тези автори.

Я.Б.: Не мисля, че може да се разделя на "западно" и "консервативно" - и на Запад има консервативни кръгове, тенденции, вкусове, a в България – смели, неконвенционални умове и новаторски решения. Само че те не държат в ръцете си административни и финансови лостове, парите никога не са достатъчно за постигане на мащаб, забележим в глобалното пространство на художествения свят.

България е била изoлирана от световните културни процеси и e имала идеологизирана културна политика около 50 години, обществото изостана в своята представа за света и за себе си. Учим се да живеем в големия свят с други хора, техните интереси, предпочитания и обичаи, учим се и с помощта на този фестивал. Изкуството е традиционен пионер при разпознаване на различията. 

М.А.: Не бих се наела с подобен анализ в няколко [изречения]. Не мисля и че когато говорим за съвременно изкуство, можем да прилагаме термини като модели и стандарти.

Я.Б.: Не мисля, че има смисъл да се говори за "най" каквото и да е в изкуството, особено пък за нетрадиционното и невижданото такова – изкуството не е форма на сексуален експеримент. Българското общество по-скоро страда от липсата на срещи с утвърдени, качествени, "най", така да се каже, образци, защото се канят малко изложби, няма голямо-форматни събития, което пречи на българите да формират собствени представи и пристрастия в сферата на изкуството, оставя ги да следват онова, което са им втълпявали отдавна често консервативните дори за времето си масмедии и идеологически авторитети.

М.А.: Ако трябваше да отговоря преди месец, щях да кажа, че още не сме виждали съвременен танц върху фасадата на сграда. Но вертикалният танц на Delrevés на фасадата на НДК (от програмата на Sofia Dance Week) запълни и тази празнина. Картината е изключително динамична.

Я.Б.: Слава Богу със средностатистическия човек не се налага да се говори, той е конструкция, не и реалност. На конкретни хора, които биха могли да имат подобни мения, бих отговорила, че съвременното отношение към света и малко интелигентност не биха позволили подобно исказване.

М.А.: Какво означава "средностатистически"? Един директор на "елитно" училище в центъра на София например средностатистически българин ли е? Вече чухме много подобни мнения. Сигурна съм, че така нареченият средностатистически гражданин на която и да е друга държава споделя подобно мнение. Една от причините за мен е в самия характер на това изкуство – самото то не си поставя за цел масовост.  

Иначе, бих попитала този човек кои автори познава и бих се опитала да провокирам любопитството му.

М.А.: В краткосрочен план очаквам именно това – да предизвикаме любопитството на жителите и гостите на София. Затова и част от работите са на публични места – по маршрута на ежедневието. Искаме повече хора непринудено да се срещнат с произведения на съвременното изкуство, и второ, в дългосрочен план, очакваме този фестивал да формира една по – осъзната публика.

Я.Б.: Разбира се, че не – за първи път след много години управляващите политици разпознават култура като елемент на обществото, в което самите те живеят, опитвайки се да го управляват. Негативът е в привиждането на културата като елемент от PR и в нежеланието на политиците да търсят мнението на експерти. Така социалистическите политици са смятали, че културата е елемент на идеологията. А тя е много по-сложно нещо и според мен е най-свободният елемент на съвременното общество, залагащо на индивидуалността на своите граждани. А индивидуалностите много трудно се оказват на едно мнение, още по-малко задълго.

М.А.: За мен изкуствата и културата би трябвало да са в основата на всяка стратегия за икономическо развитие на населените места. В този смисъл - част от политиката на правителство, областни управи, общински съвети. И това е факт в много страни от ЕС. Моите наблюдения са, че като цяло у нас под култура се разбира миналото – археология, древна история, традиции. И далеч по-малко или никак съвремието или съвременните форми на изкуство, танц, театър, архитектура, дизайн.

Я.Б.: София е град и винаги ще има части за обществено, колективно ползване. Сега те намаляват, градът се приватизира и има опасност обществените пространства да станат недостатъчни – от детските площадки до правото на протестни сбирки. Една от функциите и възможностите на гражданското общество е да отстоява градски пространства за себе си, за обществеността. Изкуството има своя особена функция в това, непрекъснато тестирайки границите на общественото, неговата толерантност и отвореност.

М.А.: Това зависи от всички нас, които живеем в София. Хората оформят пространствата в зависимост от осъзнатите си интереси.

Я.Б.: Струва ми се, че не е коректно да се променя каквото и да е заради абстрактните "цели на изкуството".

Имам принципно негативно отношение към разрушаването на паметници, към която епоха и да се отнасят те. Паметниците формират в публичното пространство представа за историята – разрушаването им, както и маскирано да е то, не се различава много от разрушаването на будистки статуи от талибаните. Те също са сметнали, че статуите са им натрапени от неподходящото минало и като ги "разкарат" ще пренапишат миналото така, както им отърва.

М.А.: Всеки обект, който изглежда изоставен и за който е видно, че собственикът не се грижи. 

М.А.: Липсата на чувствителност у жителите на града. А тази чувствителност се възпитава – у дома, но и в училище. Ако изкуствата влязат в класните стаи и се използват като част от методологията за преподаване, например, картината със сигурност ще се промени. 

М.А.: Всякакви въпроси, свързани с нашето натоварено съвремие. Теми, които би трябвало да вълнуват всеки от нас. Но теми, които в ежедневието на бита често забравяме. Затова художниците ни "подсещат" – като изразяват въпросите, които ги вълнуват, публично – и ни предизвикват да си спомним, че сме част от този свят.