Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи пристигна в София и Пловдив по покана на издателство "Колибри", за да представи книгата си "Ру". Автобиографичният роман разказва за травматичното й детство, белязано от политически катакликзими. По време на заселването на северовиетнамците комунистическите сили прогонват цялото семейство от къщата им в Сайгон. Следва имигрантски живот в пълна мизерия, лутащ се между бежанските лагери и постоянните пътувания. Впоследствие те се установяват в Монреал. Романът, съставен от кратки поетични глави, е награждаван с високи литературни отличия в Канада, Франция и Италия.

Ева Хофман, авторката на "Изгубени в превода", го описва като "смела, трогателна и проникновена книга, осветляваща истини за цената на насилието и за неуловимия процес на персонално самосъхранение."

Пред "Дневник" Тхуи, завършила право в Монреал и работила като шивачка, адвокат и преводачка, разказва повече около написването на книгата, бъдещите си проекти и разликите между културата и разбирания на Виетнам и западния свят. Очаквайте утре и откъс от книгата, превеждана на 15 езика.

- Но защо?

- Може би е така, тъй като наистина си я разбрал, видял си смисъла между редовете – обикновено водя протяжни разговори защо съм я написала по този начин, койтой е много често определян за фрагментарен. За първи път всъщност някой ми казва, че е успял да я разбере напълно и да няма въпроси (усмихва се). А в такъв случай мога да ти разкажа за всички невероятни хора, които срещнах по време на пътуванията си из Европа за книгата...

- О, да, много различни. Беше особено трогващо гостуването ми в Румъния, тъй като за първи път бях в страна, която има подобно историческо и политическо минало като Виетнам. Въпросите, които ми задаваха, бяха съвсем различни. Разговорът ми с един журналист там беше особено ценен, тъй като книгата му е напомнила за неговото собствено детство по време на комунизма. Преживяли сме едни и същи неща като например майките ни да затоплят чая със свещ, тъй като няма електричество. Но в Румъния е било студено, а при нас поне е било топло! (смее се) Разговаряхме не с фрази като "А при вас така ли е било", а с "Спомняш ли си, когато...". Беше като да срещнеш стар приятел. Не трябваше да обяснявам какво е тоталитаризмът, какво е да изгубиш дома си, какво е да се преместиш на малко място, което споделяш с много други хора, как не можеш да си купиш захар от магазина. Много различно е, тъй като примерно в Квебек хората винаги са имали всичко нужно и не са преминавали през подобни липси. Те винаги са били свободни да отидат където си поискат, докато във Виетнам трябваше да искаме разрешение дори да пренощуваме при приятел.

Във Франция ме наградиха заради нетипичната структура на романа и въпросите бяха основно за това. Веднъж в Париж на срещата с читатели беше дошъл човек, който колекционираше книги с миризми – не разбирах какво ми говори, приближавах лицето си до страниците и не усещах нищо! Оказа се, че той събира книги, от които долавя ухания от описването на различни епизоди и места в сюжетите.

В Квебек ме питаха подробности около гостоприемството на региона към емигрантите, политическите и социалните аспекти около живота ми, как сме виждали ние канадското общество. То помни вълната на виетнамци в страната и им е интересно някой да им разкаже 30 години по-късно как ние сме виждали ситуацията. А имаше действително интересни разминавания – първото нещо, което училището направи за нас, децата в семейството, беше да отидем на лагер с класа. А ние се връщахме от такъв! В Италия наградиха романа заради мултикултурните теми в него и показването на една успешно осъществила се емиграция. В самата страна в момента има доста проблеми с вълните на хора от други държави, така че те искаха да покажат един позитивен пример чрез отличаването на "Ру". По същия начин се случи с издаването на книгата в Швеция, а в Испания рецензиите се съсредоточваха върху проблемите на жените. А това също е важна част от книгата – жените около мен по време на детството ми са моите герои. Забравяме, че макар и те да не са били на фронта, те всъщност задържаха страната цяла. Не говорим за тях, не пишем за тях, а те са точно като майките – готвят, чистят, грижат се за дома, но никой не казва нищо за това. А без тях обществото просто не може да функционира. Хм, какво още мога да ти разкажа...за първата ми целувка? Така и не успях да разкажа за това в книгата...

- Във виетнамската култура няма много интимничене. Нямаше да мога да напиша тази книга, ако не бях гражданка на Канада. Виетнамският език щеше да ми наложи да говоря за това някак прикрито. Примерно, ако жена отиде на лекар, той няма да я попита "Правили ли сте секс наскоро?", а "Била ли сте близка с някого?". В езика ни никога не назоваваш нещата такива, каквито са. Не можеш да кажеш "гърда", по-скоро "малка планина" (смее се).

- Нямам представа, случи се инцидентно като всяко нещо в живота ми. Имам навика да сменям работното си място на всеки пет години – имах ресторант в Канада, после бях адвокат във Виетнам. По едно време съпругът ми, който е френскоговорящ канадец, каза, че вече съм на 39 и трябва най-после да открия призванието си. Даде ми един месец, в който да направя избора си. А за мен това беше много странно, тъй като в повечето случаи емигрантът не мисли какво му се работи – той е просто радостен, че въобще се намира работа. Но вместо да стоя и да мисля, започнах да пиша. Винаги съм обичала думите, но никога не съм имала цел да ставам писател, да гоня някакви постижения в изкуството. Просто пишех без да мисля особено какво пиша, беше много терапевтично. Текстът се появи и защото един приятел настояваше – не бях аз тази, която го предложи на издателствата. А този приятел беше чест посетител в ресторанта ми, който дълго време смятах за библиотекар – идваше и си тръгваше сам, постоянно четеше. Веднъж казах на сервитьорите, че когато изпие чая си, нека ми кажат, тъй като ми се иска да поговоря с него – просто ми изглеждаше самотен и човек без приятели. Година след като го заговорих, открих, че той не е библиотекар, а много известен филмов продуцент, който идва в ресторанта ми, за да избяга от всичките срещи и разговори. Той се заинтересува от книгата и освен, че й намери издател, откупи правата за екранизирането й....

- Докато пишех, не си представях, че може да се превърне във филм, но винаги съм обичала киното, така че идеята ми харесва. Да гледам филми е едно най-любимите ми занимания. Когато пристигнахме в Квебек, всеки вторник билетите бяха на половин цена, отивах сама на кино и можех да изгледам три филма един след друг. Може би заради това мисля за епизодите по-скоро като сцени. Сега пиша третата си книга и вчера казах на издателя си дали иска да узнае последната сцена и той доста се обърка, помисли, че пиша сценарий. Винаги съм мислила в образи. За мен думите са триизмерни – можеш да ги разглеждаш под различни ъгли. В една книга те са обикновено двуизмерни, но с интерпретацията на читателя те са отново триизмерни, тъй като той оформя героите по собствен начин във въображението си. Наскоро се случи с читателка, която сподели, че епизод от книгата е сплотил няколко пациентки по време на химиотерапия, а нямах представа, че той може да се прочете по този начин. Изключително усещане е, когато читателите дадат този триизмерен образ на творбата ти. Не съм си представяла, че моите думи могат да се окажат важни за някой друг, освен за мен.

- Не, в началото то дори не беше книга, просто изписани листи. Когато за първи път държах в ръцете си издание на книгата, бях щастлива за около две минути и след това усетих, че вече не е моя. Толкова много хора са работили по нея, толкова много невидими ръце са я обгрижвали, за да стане тя действително книга, че аз се чувствам единствено гласът на историята, може би 10 % от цялото. Може би е като с децата. Когато имаш ново бебе, се фокусираш върху него, а другите деца са вече пораснали, имат собствен живот и съдба. Продължаваш да си до тях, но те са вече други хора. Така че гледам на книгата си като на тийнейджър, който вече не ме слуша и намира собствени пътища. И ето, стигнала е до България! Защо? Как? От всички книги на света? Само във Франция излизат 50 хиляди книги на година, защо точно моята успяла да се нареди по-напред? Не знам дали съм причината, може би просто късмет, който не знам защо и как е дошъл.

- Разказва се момиче, чиято майка е шизофреничка и поради болестта си го оставя в будистки манастир. Бебето впоследствие е дадено на жена, която е отвлечена от комунистите и това сираче е реално отгледано от поредица от изолирани от живота жени. Тя се влюбва или по-скоро някой намира любовта в нея. Основният въпрос в сюжета е дали човек, отгледан по този труден начин, може да прояви безусловна любов? А тази, която в началото я осиновява, не се връща при нея, за да не привлече вниманието на комунистите към новото й семейство. Така че заради любовта си, тя не се връща при детето си. Цялата история се върти около саможертвите и друг важен въпрос е дали в крайна сметка можеш да обичаш без да изоставиш това, което обичаш?

- Не съм била сирак (смее се), така че може да се каже, че историята е измислена.

- Всъщност това е вярно. Историята си има реални корени – имам леля, която е била отвлечена от комунистите и тя преди това е осиновила дете. А и в реалния живот в различни ситуации обичаме по различен начин. Примерно момчето, което се влюбва в нея, не прави нищо освен да я изпраща до училище, но когато трябва да отиде на фронта, той дава една от двете си войнишки плочки – а ако имаш само едната, значи си мъртъв, тъй като другата се изпраща на родителите след като войникът е загинал. Така той за първи път проявява любовта си. Чрез плочката той дава живота си в нейните ръце и напускането е вече един вид смърт. А когато и ако той се прибере, той ще получи живота си обратно. Това е нещо, което може да се прояви на места като Виетнам. В Канада по-скоро героите биха си разменили шоколад или цветя, не войнишка плочка. Също така на запад обичаш човека някак си за себе си, вместо да дадеш от себе си на него. А аз съм възпитана така. Бяхме толкова бедни, че поделяхме всичко. В момента живеем доста комфортно, но баща ми все още поделя парчетата месо с останалите, независимо колко има в чинията – това просто е останало в него.

- Да, най-вече в ценностите си, начина, по който мисля за другите, за децата си. Преди да помоля за нещо синовете си, ясно показвам, че аз се нуждая от това. Вменява се уважение и състрадание към другия, което е много виетнамско. Също така ние винаги правим нещата с усещането, че те ще останат за другите поколения и че ние сме резултат от усилията на тези преди нас. А в западния свят се налага разбирането, че "Аз съм този, който е създал всичко в живота си".

- Усетих подобна носталгия в Русия, но при нас я няма. Виетнам всъщност все още се води социалистическа държава, но вече управлението не е толкова радикално. Всички са щастливи за това, пазарът е вече отворен, икономиката се развива, а и мисля, че са били щастливи да имат масло в магазините. Държавата е на второ място по износ на ориз и обикновените хора са просто щастливи, че имат шанса за по-добро препитание, вместо стоката им да бъде изземана от властите. Виетнамците никога не са имали доверие на лидерите си, никога не е имало такъв случай в историята. Така че за тях е по-добре системата да мисли по-малко за тях и да не се меси в делата им. Това е дълбоко заложено в азиатското мислене. Никой няма доверие на другия и развива някаква самостоятелност. Ако някой има компания, той я завещава на наследниците и тя продължава от поколение на поколение, въпреки че като се стигне до третото, тя се проваля, тъй като децата са родени в удобства и не са научени да се борят.