От новата книга на Евгения Иванова "Оглушително бяло"
"Оглушително бяло" - новата книга на Евгения Иванова, излиза след като предишната - "Фото Стоянович", й донесе наградата "ВИК" за роман на 2008 г. и я наложи като писател. Сега Евгения Иванова, която е известна най-вече като изследовател на балканската история и антрополог, представя пред читателите многопластов текст (по думите на критика Михаил Неделчев) и портрет на изгубеното поколение от комунистическото време (по Георги Лозанов).
За нея самата книгата е игра - тя събира шест новели, писани преди години, и колаж от текстове, направен сега. От "Оглушително бяло" (издателство "Кралица Маб") авторът избра за рубриката "Четиво" на "Дневник" този откъс:
Най-странното е, че в дневника на момичето (Елица Б., на 17 години по време на инцидента) има два, абсолютно независими помежду си сюжети. Единият е за екскурзионното в Рила и завършва със смъртта (убийството?) на Павлина. След това, в други няколко тетрадки, писани пет години по-късно, Елица разказва за разстрела на петима души в град Р., през септември 1944 година. Единият от тях е дядо й.
Може ли да има връзка между две смърти, раздалечени от почти 40 години?
Възможно би било, ако действащите лица са едни и същи и прикриват първото престъпление с второ. Разстрелът през 1944 обаче е официален, служебен някак – наказани са "народни врагове" – и няма какво да му се прикрива. Освен това, единствената връзка между двата сюжета е майката на Елица – неуверената, нерешителната майка, твърде малка, впрочем, по времето, когато са убили баща й…
Или няма връзка?
Сергей не може да ми отговори. Дори не е забелязал, че има тетрадки, писани по-късно. Можело да се предположи, че делото било възобновено след пет години или пък били обединени две дела.
Документи за това обаче липсват. И друго дело няма.
Сергей ми се стори някак гузен.
Може да е от усмивката. Винаги е толкова сериозен, че – ако се усмихне – изглежда неловко.
Реших да не следвам хронологията на дневника. Стори ми се по-интересно да разбъркам пасажите – от екскурзионното и онези, по-късните, с разстрела в Р.
Така:
. . .
Все същият понеделник, 16 юли
"А пък дъщеря ми ще нарисува илюстрациите към книгата! – смее се звънко майка ми. – Учи в Художествената гимназия."
После, по тъмната пътека чувам гласовете им, обещанията им за прекрасните дни, които ни очакват. Майка ми допира бузата си до моята. Отдавна не съм я виждала такава. Всъщност, може би, не съм я гледала...
Сега – също понеделник, но 9 януари, пет години по-късно
Мълчанието ни захлупва все повече, отделя ни не само от света навън, пълен с подозрителни погледи, но и от самите нас. Майка ми гледа телевизия, а аз се затварям в стаята си да рисувам човечета с раззинати усти.
(Човечетата, които сънувах! Безглавите човечета с прекъснат писък!)
Сега ще отида в хола и ще я попитам наистина ли съм внучка на убиец.
За дядо си зная само, че бил най-известният адвокат в град Р. И че умрял от рак през 1944. Дори баба си помня смътно – как бършеше очи всеки път, когато деветосептемврийската манифестация разтърсваше прозорците на къщата ни в Р. Никога не говорехме за тях.
А сега не ме пускат на специализация в Париж, защото дядо ми бил "ликвидиран от народната власт" - убивал партизани...
Ето, питам я – "наистина ли съм внучка на убиец?"
По лицето й не трепва нищо. Само около устните се появява и изчезва една крива гънчица. Много дълго е искала да го забрави!
"В нощта срещу 13 септември 1944 отведоха дядо ти. "За справка" – казаха. Тогава не знаехме, че всички така ги прибират – "за справка". Не се върна нито през тази нощ, нито на следващия ден. Аз бях малка и не всичко разбирах. Чак на третия ден ни казаха, че били "ликвидирани от народната власт" – той и още четирима, от най-видните граждани. Никога, никой от тях не се е занимавал с политика."
"Без съд?" – питам.
"Наредбата-закон за Народния съд е приета на 30 септември. Баба ти е запазила вестника."
"Ще бъдат съдени, също така, всички граждани и военни лица, които са били активни проводници на тази политика, които са служили активно на Германия, извършили са или са били подстрекатели за извършване на убийства, грабежи, изтезания, всички предатели и провокатори" – пише във вестника.
"Никой от тях не беше осъден задочно. Не ни конфискуваха нито къщата, нито лозето. Просто забравиха. Петима души просто изчезнаха. И толкова. За назидание на останалите. Не ни казаха дори къде са заровени. В гроба, на който носим цветя на Задушница, е погребан венчалния му костюм. Чак, когато копаха основите на завода, откриха костите им. Или нечии други – не знам.
Все някога трябваше да ти го разкажа. Историята е много дълга и в началото й стои Серафим Янев. Не го познаваш. Умря, когато беше малка. И никой не замери ковчега му с камък."
И пак понеделник, 16 юли, късно вечерта:
В дъното на коридора Румяна Пеева – с нощна шапчица и разпусната коса – прилича на призрак. Сумракът я прави по-висока.
"Водачът помоли да не се прибирате толкова късно. Трябва да сте бодри за утрешния преход. Планината не обича пияниците!"
Последното, което виждам в цепката на затварящата се врата, са дебелите й глезени.
. . .
Владо много харесва това колажиране – между разказа от времето на инцидента (свикнахме някак да го наричаме така, а не "убийство") и по-късните разкази за Р. Все повече се встрастява в работата ми, сякаш го засяга лично. Вече мисли, че дневникът на момичето е гениален (не само "главозамайващ" и "потресаващ"), но като че ли нещо - съвсем малко - му липсва.
В началото опитах да запълня липсата с показанията на участниците.
Така:
Показания на Люба М. (всъщност – не участвала):
Сигурна съм, че някой я е блъснал от оная скала. Толкова ги убеждавах да не ходят, казвах им, че е много опасно. Те – не! Пощурели бяха за тоя връх. И двамата знаеха, сякаш, че нещо ще се случи.
Как кои двама - Елена и професорът. Сякаш нарочно искаха да качат горкото момиче и да го бутнат оттам. Боже, колко беше хубава!
Да се съпротивлява? Къде ти! Тя беше толкова влюбена в професора, Христофор Х.. Щеше да отиде с него и накрай света. Но Елена най-много напираше.По едно време искаха да тръгнат в мъглата – имаше голяма мъгла. Представяте ли си? В мъглата, над пропастта... Божичко!
Не ги обвинявам. Но тя беше прекалено хубава за тях.
Показанията обаче не запълват липсата от дневника, макар че ще ги използвам и по-нататък.
Никога не бих предположила, че онова, което ще я запълни, ще е свързано със самите нас...