Наближаващата Коледа ме накара да разлистя "Сага за Йоста Берлинг" от Селма Лагерльоф. Загледах се в предговора, а после - в предговори и към други важни книги, преведени и издадени в социалистическите времена. И си спомних...

Нищо лошо не може да се каже срещу практиката да се представи авторът и епохата му от преводача (най-често - отличен) или от друг ерудиран човек. Но пък в самите предговори има пасажи, някои толкова забавни (в известен смисъл), че могат да съперничат с четиво от Удхаус.

В случая с "Йоста Берлинг" предговорът от Нешо Давидов не е от този тип. Има обаче в него едно озадачаващо изречение - "Истината за философската концепция на Селма Лагерльоф не е ретроградното желание на писателката да върне света назад...". Защо Нешо Давидов е сметнал за необходимо да предпази лауреата на Нобелова награда от подозрения в ретроградност? Такъв въпрос би си задал само някой, роден след 1989 г. и незнаещ нищо за социалистическия режим. А романът е издаден през 1984 г. от "Народна култура".

Та: Защо изобщо е нужно да бъде обяснявано какво е имал предвид писателят? Отговорът е прост: За да може да бъде преведен и да издаден в НРБ.

Предговорите от онези времена са нещо като извинителна бележка, която се представя пред цензурата.

 

Точно на това прилича предисловието, което пише Любен Дилов към второто издание на "Вълшебната планина" на Томас Ман ("Народна култура", 1984 г.). Четем: "По онова време Томас Ман още не е осъзнал историческата роля на работническата класа, все още търси обновяването на стария хуманизъм, оздравяването на бюргера и ние нямаме право да му се сърдим за това. Вече на друг етап от развитието си той ще заяви, че вижда бъдещето на човечеството в единението на "Москва с антична Гърция, на Маркс с Хьолдерлин...".

Да бъдем снизходителни -

намига ни зад текста Любен Дилов. Вероятно и част от редакционната колегия на най-авторитетното издателство за преводна литература от онези времена, в която са влизали Блага Димитрова, Драгомир Асенов, Вера Ганчева, Здравко Петров, Камен Калчев, Кръстан Дянков, Людмила Стефанова, Наташа Манолова, Павел Вежинов.

Вероятно не им е било весело на хората, осмелили се да издадат "Майстора и Маргарита" на Михаил Булгаков, още преди романът да излезе като книга в Съветския съюз. Писателят Стефан Дичев като директор и един от създателите на поредицата "Световна класика" на "Народна култура" е платил с уволнението си.    

 

Не е било достатъчно. Както си спомняте, историята завършва с уволнение.

При издаването на "Бялата гвардия" ("Народна култура", 1983, превод Лиляна Минкова) предговорът е поверен на Иван Цветков. Той обяснява: "Естествено е да изтъкнем, че самият автор на романа с цялото си благородство и вътрешна честност е бил на общодемократични позиции и много неща не са му били ясни. Но закърмен от великата и свята руска литература, от традициите и хуманизма на Пушкин и Гогол, от народностния и демократичен характер на техните творби, той насочва поглед към неясното бъдеще, за да го приеме изцяло след време..." Накрая Цветков обявява "Бялата гвардия" за едно от първите класически произведения на новата съветска литература.

Предговорът трябва да обясни защо превежданото на български произведение не е вредно, да покаже, че книгата е издавана и другаде - за предпочитане в Съветския съюз.

Ето защо представяйки "Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт Пърсиг (НК, 1980г. превод на Павел Главусанов) Димитри Иванов слага първо изречение на предговора си "Високата оценка на съветската пък и на световната литературна критика за тази книга дойде малко неочаквано.". Тънко, както той умее.

А второто издание на

преведен от София Бранц, спомня си Иглика Василева.

С нея - преводачката на Джойс и Вирджиния Улф, си говорим по темата за предговорите към преводните книги. Тя напомня, че по принцип в онова време не се допускаха книги, в които има дори намек за критика на социализма - "Търсеше се под вола теле понякога". Какво още беше нежелателно: описания на добрия бит на Запад, на богатство и високи технологии, на научни и технически постижения. Иглика Василева дава пример - в "Последната диагноза" на Артър Хейли бяха махнати всички заплати на лекари.

За "Летище" (библиотека "Галактика" на варненското издателство "Георги Бакалов,1980) Людмила Колечкова отбелязва в предговора, че в романа "присъства съвременна Америка, могъща и сложна, конфликтна и противоречива, Америка, където властта на парите задушава човешкото у човека... Америка на жестоко трудово законодателство, Америка на несигурността в утрешния ден." Иначе авторът е порицан, че "не му достига критически патос, за да заклейми социално-нравствените недъзи и разбули класовата същност на техния произход". Читателите тогава пък коментираха, че е напълно оправдано романът да излезе в библиотеката за научно-фантастична литература. Така изглеждаше описаното от Хейли на социалистическия труженик, сигурен в утрешния ден.

Трябваше да се хвърлят малко камъни срещу капитализма, както казва Иглика. Това е защитната стена на предговора. И продължава:  В предговора към "Портрет на художника като млад" и "Дъблинчани" на Джойс Николай Попов слага към чудесния по думите й текст кръпка за марксизма - ленинизма.

Задължителна е квалификацията за автори като

Това е валидно за всеки модернист или постмодернист, а не реалист. Драстични са случаите с Джойс и Вирджиния Улф, казва преводачката им, защото и двамата са левичари, но пък не са реалисти. Стилът им е "буржоазно -декадентски". Нарочили са ги, защото не са ги разбирали. А преди социализма, Асен Христофоров е превел "Дъблинчани" почти веднага с излизането на книгата...

Още един пример за литература, която не е реалистична. "През март 1989 г. бях в Англия и ми дадоха първата книга на Пол Остър "Нюйоркска трилогия". Като се върнах, предложих на Вера Ганчева - много ерудиран и подготвен човек, със смелост и възможности като директор, да издадем книгата в "Народна култура". Спомням си като ден днешен, че през май я питах дали да я издадем, а тя каза: Не сега. Но когато направи издателство "Хемус", веднага се обади да я издадем. Причината - постмодернизъмът."

Модернист е укоримо, но

Затова се е наложило Атанас Свиленов (този път в послеслов) направо да разгроми Тадеуш Доленга-Мостович за "Знахар". Годината е 1988 г. и Свиленов е трябвало да напише: "И все пак за мен и творбата на Тадеуш Доленга-Мостович е несъмнено добра литература. При цялата й ограниченост в социалното звучене, което не й позволява да достигне до обобщение за класовата непримиримост и обществените взаимоотношения в тогавашна Полша, книгата все пак загатва за експлоататорската същност на буржоазната върхушка, за егоизма й, за моралната й нестабилност. Да не забравяме, че писателят се придържа към конвенциите на сензационно булевардното четиво... В заключение ще изразя становището си, че общуването на нашите читатели с книгата на Тадеуш Доленга-Мостович няма да е само едно емоционално развлечение, едно поглъщане на занимателна и динамична интрига, а и едно нравствено обогатяване. Също така ще бъдат разчупени някои прекалено едностранчиви представи за подобен род литература, отнасяна към второсортните естетически категории още като се започне със "Скитникът евреин" на Евгени Сю например."

   

Явно е излишно да се търси марксистко-ленинско въведение за нещо от Евгени Сю, но пък за Виктор Юго - да. Неотдавна колега поздрави редакцията със соцпредговора към "Клетниците". Ето малък откъс: "На вас, драги читатели, може би много неща в "Клетниците" ви се струват далечни, пресилени и нереални дори. Наистина в нашата страна, скъсала решително с недъзите на буржоазния строй, няма каторга и е немислимо да осъдят някого, задето е откраднал един хляб. А и защо би го откраднал? Държавата осигурява всекиму работа и препитание. Не можете да срещнете и нещастнички като Фантин, осъдени от обществото, без да са виновни, жертви на буржоазния фалшив морал. Самотните майки у нас не са изложени на подобна участ...".