Евгения Иванова: В "Планът Константинопол" трима писатели ми помагат да покажем, че в т.нар. история може да се е случило всичко
Евгения Иванова - етнолог, балканист и писател, довършва последната редакция на новата си книга. След "Фото Стоянович" и появилата се в края на миналата година "Оглушително бяло" е ред на "Планът Константинопол". Засега авторът загатва само, че този път литературата ще е по-близо до историографията. И без да разкрива имена - че трима любими писатели й помагат да покаже как "в т.нар. история може да са се случили и взаимно изключващи се събития, може да се е случило на практика всичко".
За какво разказвате в новия роман и защо избрахте заглавието "Планът Константинопол"?
- В интерпретациите на балканската история винаги се подозира някакъв "план", "заговор", "сценарий". Затова и техният център Константинопол с двете му завладявания (от кръстоносците и от османците) - също трябваше да е "план". Чий – ще разберете, когато (надявам се) излезе.
След като "разглобяването" на балканската история във "Фото Стоянович" се оказа успешно, сега съм се опитала да направя същото и с европейската история. Доста по-амбициозна задача, която съм подхванала от много страни. Разследването на заговора около падането/завладяването (в зависимост от гледната точка) на Константинопол се води на различни нива, през различни времена, от различни хора, с различен успех и различни загуби. И понеже задачата наистина е трудна, убедих да ми помагат трима от любимите ми писатели. Така с общи усилия сме пробвали да покажем, че в т.нар. история може да са се случили и взаимно изключващи се събития, може да се е случило на практика всичко.
И новият ръкопис ли е отлежавал в чекмеджето, както "Фото Стоянович" и части от "Оглушително бяло"? Какво ви подтикна да пишете пак?
- О, не, той е съвсем нов. В момента довършвам последната редакция. Дори малко ме е страх от това предварително интервю – от чисто суеверие. Започнах го преди повече от три години, но трябваше често да прекъсвам заради спешни академични проекти. Вашият вестник впрочем е публикувал резултатите от тях: за местата на памет, за нагласите на мюсюлманите. Но във всяка свободна секунда се връщах към него. Няма да крия, че го писах с огромно удоволствие. Всъщност аз винаги пиша с удоволствие. Всичко.
Няма как да не попитам за отношението ви към Вера Мутафчиева, и вие като нея сте и учен, и писател. Има ли нещо в нейната житейска история, което не разбирате или пък не можете да простите?
- Често ме сравняват с Вера Мутафчиева, за съжаление – повече ситуативно - заради съчетанието между наука и белетристика. Ако ме сравняваха по качество на писането, щеше да ми бъде по-приятно, разбира се.
С Вера сме страшно различни (макар – от една зодия – Овен), много различни – и като чувствителност, и като маниер на писане. Не зная защо ми идват на ум сравнения от областта на техниката – може би защото не разбирам нищо от нея. Вера наподобяваше валяк, а аз – по-скоро отвертка. Или свредел. Не знам. Единствената ни обща черта може би е работохолизмът.
Колкото до прошката – на мъртвите се прощава всичко. И на гениите.
Смятате ли за изгубено поколението (по израза на Георги Лозанов за втория ви роман), достигнало професионална и всякаква зрелост в годините на социалистическия режим?
- Ако Гого Лозанов е имал предвид аналогия с "изгубеното поколение" на Гъртруд Стайн, Хемингуей и Фицджералд, нямам нищо против.
Ако пък трябва да отговарям сериозно, мисля, че мнозина се "намерихме" по времето на комунизма. Част от тях се изгубиха после. Изобщо "намирането" и "изгубването" е въпрос на лична позиция, не на поколенческа.
Изследване на етносите в България и съобщаване на резултатите, участие в Клуба за гласност, следен от Държавна сигурност, заявяване, че не е имало турско робство, или издаването на книга - кое изисква повече смелост?
- Не мисля, че който и да било от изброените "подвизи" изисква някаква особена смелост. Повече смелост (поне при мене) се изисква, за да отида на зъболекар. Слава Богу, късметът ми от новогодишната баница беше "Цяла година без зъболекар".
Вие сте и участник, и анализатор на прехода у нас. Доколко действителността се разминава с очакванията от началото на 90-те години?
- Дори не си спомням какво точно съм очаквала. Във всеки случай – никаква манна небесна. Най-натрапливият ми спомен от началото на 90-те е усещането за свобода, еуфорията от разкрепостяването, чувството, че от тебе нещо зависи. Още тогава обаче бях наясно с мъчителните промени в манталитетите, които ни чакат. Борбата със стереотипите в манталитета е най-трудната. Тук може да става дума и за носталгията по комунизма, все по-набираща сили, и за национализма, и за популизма. Сигурно затова първият брой на списанието "Изток-Изток", който издадох, беше с тема "Тоталитаризмът в нас".
Какво в литературата у нас и в страните наоколо сега ви е интересно?
- Опитвам се да следя повечето ценностни нови неща, които излизат, но ми е трудно. Защото обичам не само да общувам с проверени ценности, но и да откривам (за себе си) нови. Трябва да съм в час и с академичните изследвания. И то се натрупва – въпреки работохолизма човек не може да смогне. Много се интересувам от балканските литератури, които претърпяват страхотни метаморфози. В повечето случаи – в положителна посока. И, разбира се, купувам и чета всичко на тримата си любими писатели - "съавторите" ми в "Планът Константинопол", чиито имена няма да разкрия сега, за да не ги погнат "злите сили" – отсамните и отвъдните.
С какво убедихте тези ваши любими писатели, чиито имена криете, да ви помогнат, трябваше ли да обещаете нещо насреща?
- Ами, хората са отзивчиви. Плюс това тях ги превеждат изобилно на български, така че просто нямаше какво да им обещая. Не мога да твърдя, че са широко популярни, но те едва ли го търсят чак толкова страстно.