За покойния Владимир Висоцки се използват много определения - от "най-известният руски бард" и "гласът на нацията" в СССР до "руският Джон Ленън, примесен с Джеймс Дийн, но звучащ като Боб Дилън" на запад. Французите дори са по-конкретни - наричат го "Вселената Висоцки".

Владимир Семьонович Висоцки е роден на 25 януари 1938 г. и на днешната дата щеше да отбележи своята 75-а годишнина. Никой обаче не може да си го представи остарял.

Почитан от всички социални кръгове в Русия, той е гласът на дисидентите без сам той да бъде дисидент. Властите в Съюза го признават за голям актьор, но не зачитат качествата му като музикант и поет. За първите той е един от най-силните и всепризнати актьори, оставил в културната памет величествени роли. За песните - мерило е народът, който се смее или плаче с глас, докато го слуша.

Във въпросник от юни 1970 г., публикуван в официален сайт на Висоцки, малко преди премиера на "Хамлет" с негово участие, на въпроса дали иска да бъде велик човек, той отговаря, че не само иска, но и ще бъде такъв. И познава.

На големия екран той става популярен с роли във филми като "Вертикал" на приятеля му Станислав Говорухин (1966 г.), където прозвучават и първите му "планински" песни: "Здесь вам не равнина / здесь климат иной...". Получава и роли в заглавия като "Кратки срещи" на Кира Муратова, "Служили двама другари", "Интервенция" и "Мястото на срещата да не се променя".

Неговият истински дом като актьор въпреки това е Театърът на "Таганка", където оставя величествени роли в "Хамлет", "Животът на Галилей", "Живи и мъртви", "Десет дни, които разтърсиха света" и други спектакли, които вероятно ще останат завинаги в спомените на онези, които са го гледали.

Най-голямата му сила обаче остава онази, която владее, когато "разказва" песни с китара в ръка. Стиховете му се леят винаги с огромна лекота. Едни ги ценят заради искреността им. Други - заради силата и смелостта да преборят страха и да казват онова, което мнозина мислят, но не смеят да изрекат.

Преди повече от 30 години именно в България е и първото задгранично турне на театъра на "Таганка", а "Балкантон" издават дългосвирещата плоча "Автопортрет". За първи път тук излиза и превод на негово стихотворение - "Братските могили".

Любовният живот на поета с китара също е цветен, див и бурен. Има множество връзки, две деца и три брака. Дори само последният - с известната френска актриса Марина Влади, е достоен за цял един отделен роман. Такъв всъщност излиза под формата на книгата на Влади за връзката с Висоцки "Владимир или прекъснатият полет".

Официалната версия за смъртта на Висоцки (на 25 юли 1980 г.) е сърдечен удар. Печалната дата на смъртта му съвпада с провеждането на бойкотираните по това време летни олимпийски игри в Москва. Съветската преса не съобщава за смъртта му. Прави го единствено в. "Вечерна Москва" и то три дни по-късно, но въпреки това новината обикаля Русия и света светкавично.

Въпреки информационното затъмнение хиляди хора се струпват пред дома му на ул. "Малая Грузинская", а властите, макар и да пращат подсилени милиционерски отряди, не се осмеляват да разпръснат тълпата.

Пред театър "Таганка" се стичат огромни тълпи от хора, качват се по покривите на съседните сгради.

През 2011 г. излиза и филмът "Висоцки. Благодаря, че съм жив" на сина му Никита от неговия първи брак. Той казва, че той "разбира се, е художествена творба, а не документалистика. Понякога обаче изкуството е по-истинско от фактите".

Лентата, която миналата година гостува и на "София Филм Фест", е по-скоро спиращ дъха екшън в холивудски стил, който обаче показва не само бохема - герой Висоцки, но и сложността на неговата личност и странната култура на времето.

Предвид ситуацията в Русия към днешна дата, човек би си помислил, че песните на Висоцки остават актуални, текстовете му - на дневен ред, а гласът му ще прозвучи наново в страната. Поне така предположи Economist преди две години и май не сгреши.

И до днес стотици се стичат пред паметника му в центъра на Москва, за да положат цветя в негова памет.