Боян Бенев, предприемач: Какво искаме и какво можем да постигнем са две различни неща
По-рано тази седмица младият предприемач Боян Бенев издаде книгата си "Две поколения", в която той изразява увереността си, че за България може да има едно много по-светло и оптимистично бъдеще, ако работим за него.
В "Две поколения", която е по-скоро призоваване към диалог и размисъл, отколкото стриктен наръчник за успех, той размишлява около посоките и неизследваните възможности, по които страната може да поеме през следващите 40 години.
Сред целите на книгата е да проследи някои от важните социални, икономически и политически процеси, които предстоят на България като държава и българите като народ в този перио. "Защо Българите се срамуват от собствената си държава? Къде е бъдещата сила на Българската икономика? Ще се върнат ли в родината си някой ден българите, живеещи в чужбина и до какво ще доведе това? Колко време ще мине преди да дочакаме хубаво бъдеще за страната ни?" са част от въпросите, по които разсъждава Бенев.
Боян Бенев е роден през 1984 г. в София, а на 6-годишна възраст заживява със семейството си във Великобритания. Отрасва в близост до Лийдс. Когато е на 16 основава първата си компания, а на 23 е избран за най-добър млад предприемач от списание Start Your Business. Завършва икономика в лондонския "Юнивърсити колидж".
През 2009 г. се завръща в България и работи като консултант в областта на маркетинга, продажбите, медиите и информационните технологии. "България е страна, която напускаш с нетърпение, но която жестоко ти липсва", пише той в една от първите страници.
Книгата се разпространява от издателство "Жанет 45", описващо автора като абсолютната антитеза на провокиралото смут твърдение "Ако бях българин, незабавно щях да напусна България" на британския политик Найджъл Фараж.
Преди "Две поколения" Бенев издава "Малка книга за бизнеса" (2009) и "Малка книга за реалността" (2009). Въпреки че разговаря напълно свободно на български, той пише и трите си книги на английски. Очаквайте откъс от актуалното му издание утре в рубриката "Четиво".
Книгата е писана преди актуалните политически събития. Ако сега я пишехте, щяхте ли да промените нещо в нея?
Тя е писана преди една година и може би, ако променя нещо, то би било на базата на опита, който съм придобил от завършването й насам. Но колкото до това, което се случва в момента – не, тъй като книгата доста ясно, особено в последните си страници, описва ситуацията. Тя не е учудваща, като се надявам да има някакъв дългосрочен ефект от нея. Би било тъжно, ако се оставят така нещата, ако не се стигне до някакъв извод и консенсус какво искаме да постигнем и какво реалистично можем да постигнем – а това са две различни неща. Повдига се една възможност нещо да се случи и макар и възможността за дългосрочен ефект да е малка, трябва да има някаква надежда.
В книгата пишете, че завръщането в България е "навярно най-решаващият за моето формиране период в живота ми досега". Защо точно завръщането след успехите във Великобритания?
Не бих ги определил като успехи, просто нещата си вървяха и имах късмета от ранна възраст да започна това, с което се занимавам, да експериментирам много, да се провалям много. Но всичко във Великобритания се случваше много плавно, докато в България хаотично. А в периоди на хаос се формираш най-много в личен план. Трябва да поставиш под въпрос идеи, в които си вярвал, да ги преустановиш. Имах много хубаво детство и получих качество образование за 18-те години в Англия, но никога опитът ми не беше сериозно тестван. Тук тотално трябваше да се преустроя, да си създам среда, всичко започна от началото. Показа ми се на какво темпо мога да действам и да работя. Очите ми се отвориха. Не само от новия опит, но и от новия контекст на нещата, които съм правил досега – все пак адаптацията също е един вид прилагане на това, което си научил.
Винаги ли сте имал ясна представа каква ще бъде професията ви?
Не, заради това толкова много пъти съм извършвал промени в нещата, които правя. Повече съм бил с ясната представа, че търся свободата, конкретното в проекта, а индустрията, от която част е, вече няма никакво значение. Примерно изключително много се зареждам в работата покрай предишните две книги и тази, както и по музикалните проекти (бел.авт. заедно с белгиеца Тим Гюбел, също толкова позитивен към бъдещето на България, той е част от музикалната компания Fustion Embassy, занимаваща се с издаване на фолклорна музика и съвременни изпълнители, вдъхновяващи се от нея. Банев е помогнал финансово за издаването на албума "Оратница"). Все повече виждам, че усилията се оправдават. Все по-малко се интересувам от бизнес елемента, а по-скоро от създаването и оформянето на една идея, която накрая може да пипнеш. Заради това тази книга се оказа един много приятен процес. Всичко започна от няколко думи, написани във влака...
Това, за което пишете в книгата, може ли да се каже, че ще бъде най-добре възприето от хора, които нямат това наслоено разочарование от израстването си тук? Или казано иначе: може ли книгата да повлияе и на хора, които не преоткриват България, тъй като са предозирали с нея?
Не съм сигурен дали целта на "Две поколения" е да обърне мнението на хората, които имат своята твърда визия за нещата, които са тотално негативни към България. Не съм убеден, че всъщност един текст по принцип трябва да прави това, а ако може, то това би било малко притеснително. Все пак хората сами трябва да взимат решенията си и бих се притеснил, ако една книга може да ги преобърне. "Две поколения" е по-скоро за тези, които са позитивни и искат да видят рамка, в която тази позитивност може да се реализира, както и за тези, които са на ръба – те виждат, че може би нещо позитивно се случва, но не могат да открият как това може да се развие занапред. Важното е, че ако тези хора станат достатъчно много, другите няма да имат значение, тъй като те ще се поведат по водещия сантимент на държавата. Който в момента е негативен, но това не означава, че ако се достигне до някаква критична маса мислещи хора, той няма да стане позитивен.
Беше ли странно изживяване да пишете на английски за България, докато също така живеете в нея?
Да, лично аз го намирам за наистина много странно! Бих искал да не беше станало така, но нямаше друг начин. Искаше ми се да споделя тези идеи, а писменият ми български все още не е достатъчно добър, правя много грешки. За да напишеш книга, трябва да имаш една свобода в себе си, просто да излееш нещата. Тя е всъщност написана за малко повече от 3 седмици. После много хора я редактираха и стягаха, но самият текст беше написан за кратко време и не знам дали бих могъл да направя това, ако бях изразил идеите на български.
Процесът на превод е всъщност много интересен, тъй като някой друг подхваща твоите идеи и ги интерпретира. Преводът всъщност се получи много добре, въпреки че винаги има някои тънкости, които се губят при него – все пак на английски едно нещо, което може да се каже с две думи, на български трябва да се обясни с едно изречение. Трябва някои термини да се обмислят и усетят. Но (преводачът) Никола Маринов, (редакторката) Миглена Николчина, въобще всички хвърлиха много труд в книгата. Английската версия иначе я има в дигитален вариант в Amazon.
Тя е писана на няколко различни локации из България. Може ли да се каже, че преди или по време на създаването й е имало някакъв вид подготовка, опознавателно пътуване из страната?
Цялата книга е написана на базата на един таймлайн (показва на айпада си таблица с темите на книгата и последователността им) и от всяка вертикална разрязка в него се получи отделна глава. Оттам започна всичко, след това много време премислях как да структурирам идеите и чак после се случи това писане по влаковете. Иначе местата из България ги знам много добре, а част от книгата е написана в Несебър, тъй като ми се искаше да се отделя на по-спокойно място за малко. Всъщност на влака по пътя за Несебър написах втората си книга, така че ми се искаше да повторя процеса.
Има ли идея за продължение на "Две поколения"? Със сигурност има още какво да се каже по някои от темите.
Мисля, че със сигурност няма да е последното нещо, което ще напиша. Не знам дали следващата ще бъде в същия тон и същата тематика. Много зависи и как ще се приеме настоящата книга, дали ще успеем да я превърнем в някакъв план, действие, нещо, което ще резултира. Или просто ще остане като само мотивиращ текст – в което няма лошо, но ми се иска да бъде нещо повече. Аз нарочно не исках да навлизам в прекалено големи детайли, тъй като ми се искаше по-скоро той да прикани към дискусия, отколкото да зададе някакви конкретни решения.
А имаше ли го страхът, че тя няма да бъде разбрана или че ще бъде заклеймена като писана от човек, който не е напълно наясно със ситуацията в държавата?
О, не, въпреки че тази реакция я е имало и при издаването на предишните книги. Но какво означение има това? Все пак тази книга не е насочена към тази аудитория. Въпреки че е написана съвсем просто и отворено, така че всеки да може да я разбере. Но ефектът, който може да извика, няма как да се прояви у всеки. Не харесвам популистични изяви, в които се цели да се повлияе всячески, тъй ако искаш да угодиш на всички, не угаждащ на никой.
Написах я искрено без особена мисъл за таргет група. Винаги съм вярвал в идеята, че книгата е твоя до момента, в който я издадеш. След това спира да е твоя, хората я интерпретират както си искат. Няма лошо да бъде интерпретирана и негативно, тъй като в крайна сметка това означава, че все пак хората са помислили над нея и са решили за себе си кое е добро и кое е лошо при това положение.
В книгата давате прогнозата, че след години ще има прилив на завръщащи се емигрирали българи...
След доста години, може би 15-20. Поколението на майка ми и баща ми, хора, които са на между 45-50 години, и които излязоха навън през 90-те, тогава ще се пенсионират в чужбина. Всички познаваме всъщност много малко хора, които искат да останат в друга държава завинаги. Във всички има някаква нишка, която ги придърпва към България и е неизбежно част от тях да се върнат. Не знам дали ще са 50 или 200 хиляди, но е нужно съвсем малко, за да ги усетим и да се усетим като конкретна социална група, а не екзотика. Съответно това се превръща в един социален процес, от който могат да произлязат както позитивни, така и негативни аспекти, които могат да произлязат.
Кои биха могли да бъдат негативните?
Не сме много добри в приемането на хората различни от нас. Ако идващите обратно в България бъдат счетени за един вид чужденци, тази разлика изгражда напрежение. Ако за 10-15 години се върнат 100-150 хиляди, то това е достатъчно, за да се превърнат в дефинирана група и тогава става интересно как останалите ще приемат това. Разбира се това много зависи и накъде сме като държава в този момент.
Като човек, живял 18 години във Великобритания, какво е вашето отношение към скорошните дискусии около опасенията за имигрантска вълна от България и Румъния? Има ли нещо реално в тях или е по-скоро въпрос на развалена комуникация?
Англия има много сериозен проблем, който не се решава с един закон или по-голям бюджет, а със структурни и социални промени, които ще отнемат десетки години. Англичаните не са готови да приемат това на обществено ниво и търсят лесни отговори като "Ето те са виновни за нашите проблеми!". Но ето колко бързо отмина цялата ситуация, тъй като сега се подхвана проблема с конското месо. Така че всичко премина на сензационно ниво без нещо наистина съществено. Иначе англичаните не знаят много за България. Много от тях са идвали на почивка или имат пробутан отнякъде апартамент, но това не означава, че имат представа. Англия ни подхвана, защото сме различни и непознати без това да може да се счете за расизъм.
На мен ми хареса, че имаше една хумористична и саркастична реакция в България чрез Facebook, които зададоха един добър тон и това беше приятно да се види.