Хюго Рейс, музикант: Искам да правя музика, която никой друг не е правил
Група Hugo Race Fatalists пристига за три концерта в България по покана на "Аларма пънк джаз фест". Музикантите ще открият деветото издание на фестивала в клуб Studio Sounds Like в София (изявата ще бъде предавана на живо по програма "Христо Ботев" на БНР) на 25 март, после ще направят сет в Max Club в Русе на 26-и и накрая – в Центъра за сценични изкуства Stage 51 в Пловдив на 27 март. Сред подгряващите артисти са роденият в Канада пловдивски изпълнител Илко Биров и мюнхенско-софийското трио Rosenquarzexpress.
Феновете вероятно си спомнят полулегалния видеозапис на Ник Кейв с Мик Харви, Бари Адамсън и Бликса Баргелд от Electric Ballroom в Лондон от 1984 г., който все още циркулира из интернет с качество VHS-Rip и с испански субтитри. А ако си спомнят младежа с дългата коса, който свири на другата китара и пее втория глас – е, това е Хюго Рейс, който една-две години по-късно нашумява и като фронтмен на собствената си банда The Wreckery.
Чува се и в албума From Her To Eternity на Nick Cave & The Bad Seeds, a през 90-те се превръща в един от най-оригиналните дарк блус музиканти и от трите страни на двата океана, като запазва същевременно своя донякъде ъндърграунд татус. Непрекъснато на път, непрекъснато записващ албуми – и с най-дълготрайната си формация The True Spirit, и в редица колаборации с други артисти. С триото Dirtmusic пък се впуска в серия приключения, търсейки корените на блуса в Западна Африка
В следващите редове Хю Рейс разказва за кариерата си, преминала от The Bad Seeds на Ник Кейв до западноафриканската сцена и от психеделичния ембиънт блус до търсенията на акустичните измерения на музиката.
Да започнем с Fatalists – в контекста на всичките ви останали групи през годините…
- Няколко неща има по-специално около Fatalists и на първо място това е италианската инструментална група Sacri Cuori, които всъщност са Fatalists. Те вече са доста добре познати и извън Италия благодарение на първия си албум Rosario, който беше издаден в Лондон миналия септември. Главното, което трябва да се каже за тях, е, че са забележителни инструменталисти и с тях като Fatalists аз правя нещо, което никога не съм правил преди – да събера музиканти, които вече са група и имат свой разпознаваем звук и своя музикална философия, и да създам съвсем нов проект с тях.
Това е фундаменталната разлика от предишните ми групи. Второто нещо е акцентът върху акустичното звучене. В контраст с The True Spirit и с другите ми формации, в които наблягам на по-електронния звук, Fatalists са не чак фолк-рок група, но група, търсеща електро-акустичното звучене. И тримата музиканти от Sacri Cuori доста виртуозно боравят с акустичните инструменти – китарата, перкусиите и баса – и точно поради това като група Fatalists за мен имат доста различна физиономия от останалите ми проекти.
Като си говорим за акустично звучене, през последните години видимо проявявате интерес към мандингския блус от Западна Африка и след записите ви с Tamikrest и с други малийски музиканти дори в новия албум на Fatalists, в пиеси като Ghostwriter се долавят подчертано туарегски рифове…
- Да, така е. Малийските влияния в музиката ми са силни особено след приключенията ни с Dirtmusic, ги усещам с кръвта си, един вид, и с ръцете си. И да, в този аспект свързвам малийското звучене с акустичната музика, която свирим с Fatalists. Което си е един вид смяна на насоката. Защото още от времената с The Bad Seeds, та чак до срещата ни с малийските музиканти винаги съм свирил основно с електрически китари, но след Мали преоткрих акустичното звучене, което излиза на преден план вече тук – в музиката ни с Fatalists.
А спомняте ли си в кой момент точно открихте за себе си малийската музика?
- Мисля, че първият западноафрикански музикант, чиито записи чух, беше Али Фарка Туре. Запали ме един приятел, белгийският художник на комикси Жерар Гофо, чието влияние върху мен през годините винаги е било силно, по много начини. Той ми пусна за пръв път албума Radio Mali и аз, разбира се, останах очарован. И после отидохме до Националната фонотека в Брюксел, мисля, че беше през 1993, и прослушах всички малийски записи, които имаха. Въздействието на тази музика върху мен се оказа сериозно. И ако проследим връзката между Али Фарка Туре и моята музика, в някои от последвалите ми албумите с The True Spirit като Valley Of Light и Chemical Wedding свиренето ми на китара по странен начин е повлияно от него.
Но никога не си бях мислил, че накрая ще стигна и до Африка. Това стана по съвсем друга линия, пътуването ни с Dirtmusic до Мали. Вече бях работил с една група сенегалски барабанисти в Берлин, сприятелихме се през 90-те, те бяха перкусионисти и танцьори и от време на време ме канеха да свиря китара на концертите им в Берлин. И така в един от албумите ни с The True Spirit, Second Revelator се появява един от тях – Наго Коате на перкусии. Но това са по-скоро неочаквани срещи. Когато отидохме в Мали с Dirtmusic години по-късно, всичко беше съвсем преднамерено и води началото си от Крис Екман и неговата страст по западноафриканската музика. Докато пътувахме на първото си европейско турне с него и с Крис Брокоу, изслушвайки цялата му колекция от западноафриканска музика в колата, в един момент започнахме да обсъждаме как едно отиване на групата в Мали би било като сбъдване на мечта. Искахме да стигнем до Мали, да се срещнем с тамошни музиканти и да направим записи с тях. Но, разбира се, по онова време нямахме много ясна идея как да го направим…
Да, после серия от необикновени стечения на обстоятелствата ни отведе в Мали, но в основата беше просто това наше намерение, тази наша мечта, която смятахме, че никога няма да осъществим. Странно ми е, като сега се връщам към това, защото точно в момента предстои да издадем втория си малийски албум, чието смесване тъкмо приключихме. И през последните шест месеца, от септември 2012 насам, тази "африканска връзка" заема голяма част от живота ми. И е една удивителна история всъщност.
И тя, предполагам, продължава?
- Точно така, първият албум, защото от тези малийски сесии от 2012 ще излязат два или три албума, та, първият албум ще излезе сега през май и той отразява срещата на Dirtmusic с групата на Бен Забо, това са афробийт музиканти от племето "Буа", което живее на границата между Мали и Буркина Фасо. Те са съвсем различен народ очевидно, от туарегските музиканти, с които работихме в предишния си албум, и музиката им е съвсем различна. И голяма част от пиесите в този нов албум нямат много общо с туарегския "пустинен блус", в който се потапяме в предишния си албум ВКО.
Новите песни са по-динамични, със западноафрикански афробийт елемент, но пък оркестрациите на електрониката в записите са доста психеделични… Доста различен албум ще бъде от ВКО, а тези, които вече са го чули, казват, че никога не са слушали нещо подобно. Така че се надявам да сме създали нещо наистина оригинално, което да предложим на хората.
Очевидно връзката между Западна Африка и вашата музика е блусът, казваш, че си израснал в музикално (и музикантско) семейство със записите на Джими Хендрикс и Cream, по своя причудлив и необясним начин The Bad Seeds също са донякъде блус група, но тъй като си израснал в едни по-специални за музиката години, и то в Мелбърн, кое беше все пак първичното за тебе, когато за пръв път хвана китарата – блусът или пънкът?
- Вероятно пънкът. Още на 13- и 14-годишна възраст, докато свирех с разни групи в гимназията, слушах Sex Pistols и Wire и чак по-късно открих блуса. Преди пънка пък слушах прогресив рок от началото на 70-те. Но влиянията са много. Имах щастливо детство откъм музика. Майка ми беше преподавател по пиано и баща ми слушаше много Вагнер и немските романтици от XIX век, имам трима по-големи братя и сестра, които ме запалиха по рок музиката, специално по Хендрикс и по филма за Уудсток. По прогресив рока, "Дженезис" и т.н. ме запали един съученик, още когато бях на 11. И всичко това рефлектира в моята музика. А още в The Birtday Party по странен начин се провижда и блусът. Спомням си, че в онези години с Ник Кейв и Мик Харви слушахме доста делта-блус. И това е до голяма степен причината първите два албума на The Bad Seeds, въпреки че са доста странни и експериментални, дори от днешна гледна точка, да съдържат и сериозен блус-елемент.
В албума From Her To Eternity, където свиря, и в The Firstborn Is Dead, голяма част от материала за който развихме през турнетата през 1984, това се усеща, защото през онези години всички ние, и Ник, и Мик, и Бликса, и Бари, и аз слушахме доста делта-блус. Това е моята естествена еволюция заедно с нещата, които сме слушали, и с хората, с които сме били заедно. После, в първата ми професионална група – The Wreckery, която е повлияна от "Ярдбърдс", но с пънк отношение, това естествено преливане между жанровете продължи. Въпреки че съм записал толкова много албуми в толкова различни жанрове, или както искаш там ги наречи, всичко става ясно, ако се взрем в музикалното наследство, които имам от ранните си години.
А на какви места предпочитате да свирите? Есента гледах датите на едно странно турне с Fatalists, което беше само в малки градчета в Чехия и Полша?
- Много харесвам специално източноевропейските турнета, защото те са в градове със своя, различна от западната, култура и чакам с нетърпение и българските дати. Това е един от положителните странични ефекти на обогатяване, когато пътуваш на турне. Миналата година в Чехия свирихме шест концерта и някои от тях бяха в наистина малки градчета, които не можеш да откриеш на картата. Например Яворник, близо до границата с Полша, с население по-малко от 1000 души. Прекрасно място, където свирихме с един театър със стари декори. Старо, красиво градче, пълно с духове и убийствена акустика. Помня, че слязохме от микробуса, и там нямаше никого, само два високоговорителя на покрива.
Целият град беше напълно празен, но от колоните се разнасяше запис на We Never Had Control, който се въртеше отново и отново. Невероятна сцена, нови записи, разнасящи се из въздуха в стар град в средата на нищото, с прекрасна архитектура и духове навсякъде. Това беше доста вдъхновяващо за нас. После на концерта дойдоха доста повече хора, отколкото очаквахме, и след концерта си говорих с много от тях, които бяха очаровани от изживяването, имаше дори съвсем млади хора, тийнейджъри, които дойдоха да ми благодарят и да ми кажат, че никога не са очаквали да чуят такава музика в своя град. Това е различното, ако го сравним със ситуацията да свириш в малко градче в Холандия или в Швеция например, където хората са по-отегчени и безразлични към музиката и няма толкова страст. Да, там всичко се плаща добре от местните културни институции, но е някак си по-безлично.
А в Чехия и в Полша, а сигурен съм, че и в България, и в страните от бивша Югославия е така, често организаторите поемат финансов риск с такива концерти и аз и преди съм подкрепял такива инициативи на турнето ни в Южна Америка преди няколко години например. Защото чувствам тази ситуация на риск близка до музиката си, до темите, които ме занимават, когато пиша. Освен това това са страни, в които така и така винаги съм искал да отида, дори не за да свиря, а от любопитство… Така че за мен тези концерти са далеч по-стимулиращи от това да правя турне във Франция или в Англия например.
Искрено благодарим за което и накрая, преди да се видим в София, Русе и Пловдив, какви са очакванията ти или мечтите ти, или предвижданията ти за музиката на утрешния ден?
- Искам да съм способен да правя музика, която никой друг не е правил. Не знам дали успявам, но продължавам да опитвам. Обичам да работя с нови хора от различни култури и да се опитваме да създаваме заедно неща, нечувани преди. Затова новият албум на Dirtmusic, който предстои да излезе, е по много начини футуристичен за мен.
Боравим с много първично звучене, но и със сложни електроники, пее се на различни езици, срещат се различни култури и се надявам, че резултатът в крайна сметка ще е музика, която хората не са чували преди. Това е създаването на нови мечти за хората и надеждата, че нещата вървят напред, без да повтаряме себе си непрекъснато.