Тази седмица в рубрика "Четиво" ви представяме няколко няколко стихотворения от книгата "Уиски в тенекиена кутия", подбрани лично от автора им Пейчо Кънев. Поетът, който през последните години живееше в Чикаго, има над осемстотин публикации в литературни издания, а през 2009 г. е номиниран за награда Pushcart Prize от  Асоциацията на литературните издателства в САЩ. В България той е познат от сборника с разкази "Разходка през стените" и стихосбирката "Американски тетрадки", а на английски е публикувал Bone Silence, също книга с поезия, а още една такава, Requiem For One Night, предстои да излезе в края на годината. Той е също така главен редактор на базираното в САЩ издателство Kanev Books.

Новата творба на Кънев срещна одобрението на внука на Ърнест Хемингуей, Джон Хемингуей, който пише: "Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо".

Очаквайте утре и интервю с Пейчо Кънев за "Дневник". "Уиски в тенекиена кутия" се издава от "Жанет 45".

Този град е страховит и прекрасен!

Неговото бляскаво езеро с белите яхти, чайки

и чапли, полюшващи се спокойно върху

мраморните вълни;

силно блъскащият вятър,

кривящ короните на импозантните дървета;

тези луди и красиви хора, ходещи

нагоре и надолу по улиците,

докато Сиърс Тауър пронизва алабастровото небе.

Тук, преди много време, в една малка къща,

Карл Сандбърг записваше виденията си.

Не много надалеч Хемингуей научи

как се зарежда пушката.

Това е град на касапи, гангстери

и поети, смъркащи небеса.

Това е град на несигурност

и погрешно разбрана простота.

Това е град на обичта

и ножовете, водещи до забрава.

Но все още е твърде рано...

Един от онези дни, в които се събуждаш с думи,

преобразяващи се в пари;

непозволими поетични мечти...

Бог не дава своето разрешение на всеки един драскач.

Чаша кафе или неразгадания цвят на уискито –

кой абсурд ще избере поетът?

Този град ще се погрижи за това!

Преди години можеше да видиш малката

Гуендолин Брукс да скача на въже със стихове,

пенещи се в главата й,

а Шъруд Андерсън да гради вселени с думите си.

Днес баровете са пълни с крещящи словослагатели,

сутрешните булеварди вдишват и издишват потни

кънкьори, кучкари и забързани печатари.

Това е твоето място под слънцето. Град на съдбата!

Не го напускай...

Камъните от нереалната градска стена

никога няма да ти кажат Довиждане!

Понякога Господ обича да пие

уиски с мен: чисто,

без сода.

Седим във всекидневната

пред телевизора и пушим

пури, загледани в новините:

атентат в Афганистан... глад в Сомалия...

наводнение в Индия... убийства в Ирак..."

Поставям празната си чаша на масата,

близо до наполовина изпразнената бутилка,

и Го гледам как издиша облаци от бял дим.

– Няма ли да направиш нещо? – казвам,

сочейки екрана.

– НЕ! – отговоря

Той и си пълни отново чашата.

Почти следобед е.

Неделя.

На ъгъла до жилището ми –

методистката църква.

Камбаната бие!

Виждам как Господ потреперва.

Ставам и отивам до прозореца:

гледам как американските деца играят в парка

под

потните, слънчеви лъчи.

После се обръщам и него Го няма.

Миризмата му още малко се стеле из

стаята и изчезва със залеза.

Бутилката е празна.

Отварям хладилника, изваждам още една,

изключвам телевизора и този ден свършва

с много повече смисъл.

Слънцето се изкачва.

Те са насядали по черните, ръждясали

противопожарни стълби и пушат трева.

Мокро пране и въздишки висят по жиците

като простреляни птици.

Никъде е навсякъде на това място.

Слънцето слиза.

Черните лица гледат нагоре

към дима, как се изнася към Манхатън.

Бутилка топла бира е всичко,

което могат да си позволят.

A нощта си навива мръсните ръкави,

пеейки глупави песни за успеха.