Грейс Семич плати с остатъка от дните си, за да събере колекцията от истории за мъжа, когото напусна в студената утрин на Амстердам. Бившата циркова актриса, прекарала живота си срещу хвърлени ножове, знаеше, че влюбеният винаги търси любимата пред очите си, но никога не я открива в сянката си, затова спокойно обикаляше пристанища, градове и пустини, без да остави знак за дискретната си страст. Мъжът, комуто преди години подари единствено постижимата вечност – раздялата, бе пръснал щедро тъгата по плътта й из въздуха, бе пребродил – сънувайки я – земите, улиците и ветровете на света, но никога не си бе позволил да я забрави, изричайки на глас името й. Сега тя трябваше да затвори маршрутите на дългите му самотни експедиции, да се срещне с капитаните на корабите, които го бяха пренасяли от един континент на друг, да обходи стъпките му из влажните тъмнозелени джунгли, внимателно да запише разказите на очевидци, които не забравяха високия прегърбен вълшебник с оранжева риза и щастливо отчаян поглед. Трябваше отново да му даде име. Бяха се срещнали на границата между два мига. Тя виждаше последния сребърен нож на младостта да лети срещу лицето й и усещаше как страхът от оцеляването я вледенява. Той преминаваше последния стръмен хребет, преди да спре върху високия каменен хълм на своята неуязвимост. Между късния чай на запознанството в Амстердам и дългия утринен вятър на раздялата им не бяха минали повече от 2 дни, 17 часа, 43 минути и онези неизмерими секунди, в които изтичат само два живота и няколко хиляди ежедневни смърти. Времето, прекарано заедно, бе достатъчно Грей Семич да приеме, че не може да приюти душата на този мъж. Притежанието го убиваше, караше атомите му да се разбягват, пресушаваше гласа му, обезцветяваше зениците и страховете му, довършваше го с окончателна и непоносима наглост. Той мечтаеше да се разпилее из света като глухарче с хиляди сребърни имена.

Тъмното ѝ тяло бе като море, което не спира да шепти имената на любимите си удавници. Вълните приемаха, обгръщаха и отнасяха мъжете в ежедневния ритуал на забравата. Крушението бе песен, която те изпълняваха съсредоточено и тържествено в нелепото си очакване за спасение. Често пъти Матео и Леополд намираха по бреговете ѝ останки от лекокрили кораби и трупове на лекомислени вестители. Случваше се бурята ѝ да изхвърля сандъци с непознати предмети и товари, нерядко – истински съкровища. Понякога тъмната ѝ вода утихваше в себе си; разнасяше се тихият шепот на благодарните сълзи. Тогава те, разделени от километри, време и случайни мъже, заставаха на брега, опитваха се да четат йероглифите от сол върху пясъка и знаеха, че това са писма единствено за тях.  

Не се научиха да я разделят, защото не я загубиха нито веднъж в тъмнотата на прииждащите дни. Инстинктът им на влюбени прилепи ги караше да проследяват на пръв поглед хаотичните ѝ движения между семейство, кариера, деца, лични страсти, красиви и случайни мъже, скандални и необясними катастрофи. Виждаха своята роля на дискретни суфльори, които подават спасителна реплика в последния миг, преди да гръмнат освиркванията и дюдюканията. Често пъти, изправена на ръба на ситуация, в която се е хвърлила презглава, Грейс усеща техния окуражаващ поглед, чува прошепнатото заклинание; знае, че някой от двамата мъже, които благослови и на които подари съдба в прозрачното лято на Сиена, е зад ъгъла или пътува към нея, за да ѝ донесе окончателно доказателство за нейното съществуване.

Из "Последната рота на капитан Кок"

Обичайно Десита, жената на търговеца на мебели Винченцо Морбиделли, приема всеки следобед в спалнята си дългогодишния обществен любовник Лука Мандовани. Споделена тайна е, че Лука тръгва към обятията на многобройните жени, които го очакваха, към 11 предобед и се труди съвестно и почтено до момента, в който съпрузите им не започнат да затръшват кепенците на дюкяните. Всеки от тях знае къде отива и какво прави Лука, но предпочитат познатото пред обезпокоителните фойерверки на любовта; с една дума, имат Лука за част от семейството. Махат с ръка за поздрав и поръчват кафе за угрижения и отруден мъж, върху чиито плещи в известна степен се крепят занаятите, просперитетът и бъдещето на градчето. Малката му странност, че обича да мие стъпалата на своите любовници и за целта винаги носи под мишница стар пиринчен леген, не прави впечатление никому; пресича маранята като щастлив охлюв на семейния живот. Единственият, който все още не е скрепил обществения договор с мълчанието си, е търговецът на мебели, влюбен в жена си отвъд здравия занаятчийски разум. Но на чернокосата Десита й бяха необходими само три месеца, преди да се присъедини към останалите благочестиви и богобоязливи съпруги.

За кратко време тя успя да научи не само цялото спрежение на извънбрачните глаголи, но и да ги повтаря в несвършващо време отзад напред без запъване; успя също да преспи и с всички останали мъже на градчето, без това да я отклони от усърдните грижи за съпруга, децата и трите котки.