Утре публиката на стадион "Васил Левски" ще стане свидетел на спектакъла "Стената" на Роджър Уотърс, който ще изпълни целия албум The Wall на бившата си група Pink Floyd.
Утре публиката на стадион "Васил Левски" ще стане свидетел на спектакъла "Стената" на Роджър Уотърс, който ще изпълни целия албум The Wall на бившата си група Pink Floyd. Също както концепцията на творбата я правят повече от един музикален албум, така и шоуто на музиканта е нещо повече от обикновен концерт. 
Широката 150 м "стена" вече е "разбивана" от Уотърс над 200 пъти през последните три години, а с възраждането на The Wall, той припомня и историите, които се крият зад концептуалния проект, вдъхновил и едноименния филм на Алън Паркър с Боб Гелдоф. 
Двойният тематичен албум е записан между януари-юли 1979 г. между Корен (Франция), Ню Йорк и Лос Анджелис, и е издаден на 30 ноември същата година. Често описваният като рок опера проект е единадесетият албум в дискографията на групата и най-успешният й след Dark Side of The Moon. Основният мотив в албума е чувството на изолация, меланхолия и разочарование, а вдъхновението зад тази посока се крие в смъртта на бащата на Уотърс през Втората световна война и следвоенната действителност във Великобритания. Неговото детство, училищни години и семейна среда са директно свързани с тематиката на албума. 
Роджър Уотърс поема основна роля в композирането на албума, което често е за сметка на мнението на останалите в групата. Конфликтното му поведение кара пианистът Ричард Райт да се раздели с групата, а идеите на Дейвид Гилмор, по-късно превърнал се в едноличен лидер след напускането на Уотърс, остават на заден план в процеса на записване. Отношенията с Райт взимат странен обрат, тъй като починалият през 2008 г. пианист скроо се завръща в състава, но като сесиен музикант за турнето и повече не се води официално член на Pink Floyd. На снимката: обложката на специалното издание от 2011 г. 
Турнето на Pink Floyd в подкрепа на The Wall започва на 7 февруари 1980 г. и приключва на 17 юли 1981 г. То е последното за често определяния като "класически" състав на групата, разяждана от конфликти между Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс. Въпреки че през настоящето турне басистът е понякога критикуван в грандомания, размиване между концепцията на албума и сегашните си възгледи, както и използване на направеното от групата за собствената си кариера, всъщност шоуто е изключително амбициозно и високобюджетно от самото си начало. Още преди първия си концерт то струва на групата 1,5 млн. долара. Изявите в Лондон впоследствие са записани и издадени в концертния албум Is There Anybody Out There? The Wall Live 1980–81. 
Три години след албума се появява и едноименния игрален филм, режисиран от Алън Паркър (на снимката), вече утвърдил се в седмото изкуство с "Среднощен експрес" и бъдещ създател на хоръра "Ангелско сърце" и "Евита". 
Въпреки времевата разлика между двата проекта, идеи за филма са се обменяли още по време на записването на песните. Уотърс по-късно споделя, че създаването му е било изключително изнервящо преживяване, в което всички страни в процеса са преминали през многобройни конфликти. Продукцията прави премиерата си по време на кинофестивала в Кан през 1982 г. 
Основен персонаж във филма е Пинк, в чиято роля е Боб Гелдоф, по това време вокалист на съществувалата между 1977-1985 г. ирландска пънк група The Boomtown Rats. 
Частично вдъхновение за героя му е противоречивият живот на бившия член на Pink Floyd Сид Барет, основен композитор в групата по време на дебютния й албум. Личните му проблеми, психическите му отклонения и пристрастеността към LSD бързо се оказват причина за раздяла, а след нея той записва два самостоятелни албума преди да се отдаде на пълна изолация от света. Барет умира на 60-годишна възраст през 2006 г. Отшелничеството му и неспособността на бившите му колеги в групата да му помогнат провокират написването на друга голяма творба в историята на Pink Floyd – песента Shine On You Crazy Diamond. На снимката: Pink Floyd през 1968 г., Уотърс е най-вляво, а Сид Бет е по средата. 
След конфликт на Уотърс с дизайнера Сторм Торгерсон, дотогава автор на всички техни албумни обложки, за художеството оформление на The Wall отговаря Джералд Скарф. Авторът на минималистичната обложка разказва историята зад нея, както и последвалото концептуално турне и филм в книгата "Да създадеш Pink Floyd The Wall", която по-рано този месец излезе на български език под знака на "Изток-Запад". След като Уотърс напуска групата, тя продължава работата си с починалия по-рано тази година Торгерсон по следващите си издания. 
Въпреки дългогодишните разпри, Дейвид Гилмов и Роджър Уотърс се събират заедно с Ник Мейсън и Ричард Райт за благотворителното събитие Live 8 през 2005 г., инициирано от Боб Гелдоф. Шест години по-късно Гилмор гостува на Уотърс по време на шоуто му в зала O2 в Лондон за съвместно изпълнение на Comfortably Numb. 
В София публиката ще чуе The Wall от начало до край, но и две песни, които са записвани в този период, но никога официално издавани в студийни версии – What Shall I Do Now? и The Last Few Bricks. 
"В онзи период между 1980-1981 г. не си падах особено по-големите спектакли, но фактът, че създавахме театър на момента, направи нещата много по-различни. Сега се чувствам по-щастлив от всякога, когато свиря на стадион пред 50 хиляди души", казва Уотърс пред USA Today през 2012 г. "Получава се едно чувство на общност, на любов между присъстващите. Любимата ми част от концертите е, когато прожектираме снимки на загинали близки на феновете по време на война. Зад сцената съм се запознавал с някои ветерани и срещите са много емоционални." 
Музикантът е открит почитател на социалните мрежи и свободата на словото, което те предлагат. "Оптимист съм за бъдещето, тъй като мисля, че прахът, който се хвърля в очите на хората, се разсейва покрай бързия начин, по който се разпространява информацията – това все повече затруднява задачата на онези, които не искат да виждаме истината", казва Уотърс. 
През 2010 г., малко преди началото на възраждането на спектакъла, Уотърс казва: "Има презаливане от реклами в Интернет, много пропаганда, но имам чувството, че под повърхността човешката възприемчивост намира все по-голямо пространство. Трябва да продължаваме да пишем по блоговете, в Twitter, да комуникираме, да обменяме идеи." 
"Когато преди 30 години написах ‘The Wall’, бях един изплашен млад човек. Всъщност не чак толкова млад, бях на 36. Отне ми много време да се преборя със страховете си.", пише още Уотърс. "През тези три десетилетия се замислях, че може би историята на моя страх и съпътстващият присмех към себе си, усещанията за срам и наказание са се оказали алегория за по-големи притеснения: като национализма, расизма, сексизма, религията. Всички тези проблеми са породени от тревогите, които доминираха в живота ми като млад. Новата продукция е опит да бъдат направени някои сравнения, да се хвърли светлина върху това опасно положение. Посвещаваме това на изгубената невинност през тези години." 
"На някои места, из шумните класни стаи, се лансира тази цинична гледна точка, че човешките същества като колектив са неспобни да бъдат по-хуманни, по-мили, по-щедри, по-отзивчиви, по-съпричастни в отношенията си един с друг. Не съм съгласен." 
"Според мен сме на твърде ранен етап от нашата история, за да направим подобен скок във времето и да обобщим всичко по подобен начин. Човешкият вид е още много млад. Вярвам, че ние имаме поне шанса да се надяваме на нещо по-добро от това да се изядем един друг, каквато е нашата настройка към създадения страх по между ни. Чувствам, че е моя отговорност като човек на изкуството да изразя моя, макар и предпазлив оптимизъм, вдъхвайки увереност у другите също да го изразят. Ще цитирам един велик човек: "Може да съм мечтател, но не съм единственият". 