Китодар Тодоров: Като има една цел, екипът винаги се сработва. Аз съм сигурен, че дори и да си стругар, може да дадеш страхотна идея за филм. Не знам доколко е вярно, но съм чувал, че в Япония главният сценарист през интернет събира сътрудници, които са, да кажем, военен, 10-годишно момче, брокер, писател и т.н. Те си пишат в общ чат и всеки един представител от тези слоеве си дава мнението върху сценария и доколко той е достоверен. Така че е важна общата идея и колко си запален по нея.

 

Георги Тенев: Да ме запали по идеята?... Не е точно така. Думата, която най-често ми изниква, когато си спомням работата по сценария, е "кошмар". Никога не съм писал толкова много варианти на сценарий или пиеса за театър. Никога не се е случвало толкова пъти поред да се откажа, да ми мине през ума, че няма смисъл. Това траеше четири години или дори пет, не съм сигурен кога за първи път Милко Лазаров ми разказа за идеята да прави дебютния си игрален филм. И при това вече беше работил с един сценарист.

Аз лично имам в архива си три-четири различни сюжета за този сценарий. Те са напълно различни като истории, като стил, като жанр, ако щете. Разбира се, аз не участвам за първи път в процес с режисьор, който избира трудния път. Но в случая наистина беше кошмарно, защото Милко Лазаров посвещава някак цялото си време – и личното време – на това да мисли за филма. И му трябват партньори, с които да го прави. Появяват се идеи, които са добри, много често са негови лични идеи. Сценаристите и сценарните асистенти – имаше поне трима души, които се включиха на различни етапи – започват да ги разработват. Стигаме до нещо, което изглежда добро, но тогава режисьорът, които лично е дал тези идеи, тъкмо той ги отрича, унищожава всичко и започваме отначало.

Процесът прилича на промиване на злато, както го знаем от Джек Лондон. Златотърсачите малко приличат на луди и вероятно започват да полудяват от постоянното стоене над водата, в която промиват тонове пясък, взират се да хванат блестящото зрънце. Нещо такова беше, много напрягащо и освен това – дълго, много дълго. Постоянни нощни телефонни разговори, безкрайни срещи, обсъждания. Той пуши страшно много, през цялото време. Добре, че Милко гледа няколко прекрасни кучета, голдън ретривъри, мисля, че като съм бил на тези безкрайни сценарни срещи, това ме е спасявало, защото кучетата отвеждат като гръмоотвод тази енергия, която се натрупва. Енергията на отчаянието, че все някога ще се свърши с този сценарий и филмът ще бъде най-сетне заснет, пък каквото ще да става. Впрочем аз бях сигурен, че сценарият, по който започнаха снимките, е възможно най-странната версия от всички, над които работихме. Може би така е трябвало.

Китодар Тодоров: Той е обединяващото звено. Опита се да пише с много хора, но в крайна сметка не се получаваше това, което той иска...

Китодар Тодоров: Един истински авторски филм. Понеже двамата с него не спим нощем и сме си говорили много неща, включително по теми, които впоследствие бяха засегнати във филма. Той ми е споделял, че не се получава, и в един момент му казах защо просто не започнем да пишем заедно. И така се сформира това творческо ядро.

Китодар Тодоров: Вече нямам ясен спомен кой какво написа, но бих казал, че съм вложил емоция. За мен това е най-важното, аз в живота си действам на принципа на емоцията. Така е най-добре – всяка форма на изкуство трябва първо да е преминала през теб. Не харесвам математиката в изкуството, то трябва да отразява личните ти възгледи. Иначе въобще какъв е смисълът? Може би всички хора стават апатични след някаква възраст, но човек трябва да намира това, което го трогва. Също така останалите искаха по-оптимистичен финал, а аз не – обичам изкуството да е мрачно. А като цяло историята няма нищо общо с първоначалния си замисъл. Тотална метаморфоза. Главният герой на първоначалния вариант трябваше да бъде млад боксьор, който с времето стана глухонямо момче, което е ролята на Ованес Торосян. А то пък е брат на главната героиня. Имаше и майка инвалид, която не оцеля до финалния вариант, а чужденецът в историята не се появи до навярно петата редакция. Огромно количество идеи се написаха, докато стигнем до крайния вариант. Като това не е чак толкова лошо – едно нещо или трябва да се направи много бавно, или много бързо и еуфорично. Средният вариант е най-гаден.

Снимките бяха много кратки, може би около 15 дена, а монтажът отне около 3 месеца.

Георги Тенев: Това, което "Отчуждение" разказва, е изложение на една мрачна философия, на пръв поглед нихилизъм, който Милко Лазаров изповядва по свой си начин. Още като ми обясни първата си идея, преди години, мен ме шокира този негов поглед. Ако човек не го познава, може да си помисли, че е дори циник. Разбира се, той е точно обратното, но ми се струва, че в този филм го води някаква мрачна интуиция, която е негова, но не е моя, аз не споделям този възглед за света. Затова винаги повтарям, че дори и моето име да е сред сценаристите, истинският, главният автор на този история е режисьорът. Това е парче от неговия свят на колебания, това е сън от неговите видения.

Китодар Тодоров: Не, по никакъв начин. Когато Милко започна да говори за фестивали, дори нямах идея, че този филм е планиран да се появява по подобни събития. В моите очи ние създавахме телевизионен филм, който ще се завърти няколко пъти и нищо повече. Докато той е много по-деен и практичен, а Георги Тенев също помогна много в това отношение.

Георги Тенев: Въобще нямах подобни очаквания. Както ви казах, като видях готовия филм, аз бях по-скоро разочарован, че оставихме зад гърба си толкова добри хрумки, сцени, диалози. Че режисьорът направо унищожи някои образи, които можеха да се развият. Как да ви кажа, все едно строите яхта – с палуби, с мачти, с детайли, които дават комфорт за пътуване, дават разнообразни възможности за забавление. Но после идва един капитан, който грабва брадвата и изкъртва всички неща, които стърчат, маха платна, къса въжета, захвърля дори котвата. И превръща сложния кораб в една съвсем опростена лодка и с нея се спуска по един водопад. Е, има някаква доза самоубийствен риск във всичко това. Красиво е, но е много рисковано и екстатично. Аз бях скептичен, че рискът си заслужава. Знаех, че това е начинът на режисьора да е верен на своята интуиция и на самия себе си. Не мислех обаче, че ще има кой да оцени това. Но съм грешал, филмът беше оценен и то точно там, където трябва. Поуката може би е, че трябва да сме верни на интуицията си – ако я имаме, разбира се.

Георги Тенев: Това не е независима продукция (бел. ред., "Отчуждение" е филм на БНТ), затова винаги съм се съобразявал с едно нещо: аз пиша сценарий, който е направен с отговорност пред някакъв бъдещ зрител. Моята цел е била да работя в името на зрителя като човек. Зрителят като човешко същество, не като рейтингова единица или като купувач на билет за индустрията на забавленията. Не че се вълнувам дали всички зрители ще са доволни, като гледат филма, и дали няма да има въпроси или дори някой да се засегне или обиди – с такива съображения не се прави изкуство, прави се политика. Но правя така, че моят сценарий да дава нещо на хората около мен, да работи за тяхното достойнство, не за промиването на мозъците им. Опитвам се да кажа гласно нещо, което трябва да бъде ясно подчертано, дори да не е популярно или да е казано по непопулярен начин.

Филмът "Отчуждение" е доста радикален, не ползва лесен и опростен киноезик. Рискована е срещата му с широката публика. Но основните автори на филма – сценаристи, режисьор и неговите първи асистенти, операторът – са поели своята част от риска, в смисъл че са работили няколко години за своя сметка, тоест платили са цена, за да могат да правят изкуство. Не знам дали това някъде вече е казано, но не мисля, че не трябва да е голяма тайна – ние сме инвестирали своите възнаграждения в правенето на този филм. Иначе той никога нямаше да бъде заснет на лента, никога нямаше с отпуснатия бюджет за едночасова продукция да се заснеме пълнометражен филм. Нямаше да е възможно Калоян Божилов да избере точно тази камера и тази оптика, която нае от Германия. А, уверявам ви, на фестивали като Венеция тези детайли – снимането на лента, сериозната визуална работа – имат значение, понеже "Отчуждение" се представя пред журито не като поредния "дигитален" филм, а като филм, заснет с пиетет към класическите образци.

Китодар Тодоров: Според мен и един човек да го хареса, това е предостатъчно.

Георги Тенев: За да уточним какво значи "масово изкуство", трябва да изясним какво значи "маса". И дали тази дума ни харесва.

Китодар Тодоров: И един човек е понякога маса, и един човек може да обърне света понякога. Дори и да не се хареса на масата, важно е ние да сме удовлетворени от това, което сме направили.

Георги Тенев: Аз слабо разбирам от фестивали и фестивална култура, особено филмови. Това също е вид гетоизация, защото се създават общности, които имат своя затворена система от ценности. Създават се и фестивални бюрократи. Но това няма значение, доколкото е процес, характерен за всички общности, които имат йерархия и нива, в които се влиза трудно, а после никой не си отстъпва лесно мястото. По-важното е да развием една здравословна алергия към това да ни приемат под общ знаменател с "балканското", което се римува (както смятат някои) с първобитни, псевдоавтентични етнографски неща или с актуалните грозотии на посттоталитаризма: беднотия, градска сивота, малцинствени проблеми и т.н, тоест това, което ни сервира булевардната преса на първа страница. Мечтая за киноразказвачи, които да извадят други истории, които са също толкова български, но могат да ни отведат на странни места.

Кой е забранил на българските киноразказвачи да правят научна фантастика, хорор или утопични, красиви романтични истории? Или исторически разкази, които обаче не повтарят вече направеното? Някой би ли се осмелил да разкаже във филм нещо от живота на св. Йоан Рилски например? И защо не? Очакванията на фестивалите по света са такива, защото рядко се появява нещо неочаквано.

Китодар Тодоров: Във Венеция си говорихме с една журналистка след прожекцията на филма и тя ми сподели, че сме им изцяло непознати. Въпреки че на картата сме през няколко страни, те нямат представа какво се случва тук. Според общите ми впечатления на хората там им е все тая дали е Унгария или България, така че тази аудитория да има очаквания от българското кино е все едно аз да имам от камерунското. Но по принцип малко хора знаят какво се случва в различните държави. Нима повечето хора познават френското или американското кино отвъд най-популярните заглавия?

Иначе много се радвам колко напредна румънското кино, а при тях проблемите с финансирането са същите.

Китодар Тодоров: По-освободени са в мисленето, знам ли. Има много неща, които ни пречат в това отношение. Имаме страх от нещо, което не можем да назовем, като това е световен проблем вече. Страхуваме се винаги и обикновено този страх е към нищото. А това е най-гнусният страх на земята. Едно време хората са живели под стрес да не би някой варварин да не ги убие, сега той е породен от нищото, от неизвестното. Също така суеверието в България е безумно. Ние сме си тихички и страхливи хора.

А и тук нямаме самочувствие, че можем да направим нещо, нямаме усещане, че то би имало публика. Нашите разбирания са, че публиката е тъпа и проста. А това е разбирането на хората, от които зависи всичко – от тези в киното, в телевизията и т.н. Много продуценти и режисьори си мислят, че народът е тъп и така си налагат една автоцензура да правиш интересни неща. Единственото, което остава, са сексът и простотията, а ако има мутра и бай Еди-кой-си в сюжета, още по-добре. И се смята, че това е печелившо. Сигурно и в Англия може да има простотия, по-голяма и от тази тук, но го има и другото, нормалното. Никой не иска да си постави за цел да възпита публиката. Нека да има от всичко за всички, но не съм фен на едностранчивостта, не смятам, че трябва да има формула. И сега мръдне ли човек някъде настрани, казва се "Хубаво е, ама няма да стане".

Не вярваме на народа си и това е голям проблем, и това не е само в нашите среди. Един адвокат ще каже, че народът е тъп и това ще предопредели действията му, един лекар ще каже, че народът е тъп, един политик ще го помисли също. Дори най-големият простак го казва. И всеки си живее сам насред един тъп народ. Само плюем другите и нищо не правим.