Този уикенд в рубрика "Четиво" на "Дневник" ви представяме първите страници от романите "Таксим" и "Надгробна мозайка" на гостувалите в София и Пловдив полски писатели Анджей Сташук и Кшищоф Варга. По-рано тази седмица те се срещнаха с читателите си по покана на изд. "Парадокс", а утре очаквайте интервю с двамата утвърдени белетристи.

Роденият във Варшава през 1960 г. Сташук е един от най-превежданите полски автори, а издадената през 2009 г. "Таксим" е писана в продължение на цяло десетилетие. Полската преса го сравнява с Джак Керуак, а западната намира прилика с историите на Куентин Тарантино. Ървин Уелш, авторът на "Трейнспотинг" и "Порно", пък го нарежда до Жан Пол Сартр и Франц Кафка.

През есента се вижда, че градът умира. Онези, които искаха да го напуснат, отдавна бяха заминали. Привечер се долавяше миризмата на подпалена шума. Димът се смесва с мъглата и покрива покрайнините. Светлините стават жълти и мътни. Пешеходците едва се виждат, защото стават черни като асфалта и трябва да се внимава. Понякога го пресичам надлъж и нашир и виждам, че няма къде да се спре и защо. Четири кръстовища, едно кръгово движение, светофарът мига със жълта светлина още от десет вечерта. Когато духа от север, се усеща смрадта от мъртвата фабрика. Всички вече са я напуснали. Останали са само онези, дето за нищо не ги бива. Стават сутрин рано, поглеждат през прозореца и никъде не излизат. Освен ако нямат куче. Тогава отиват на площада да огледат некролозите, да проверят кой е умрял и да се порадват, че и тоя път са останали сред живите.

В десет вече цари мъртвило. Само бензиностанцията свети. Никой не зарежда. Купуват алкохол или дремят в кръчмата. Колите им са все по-големи, все по-евтини и все по-стари. Купуват ги от търговците на чуждестранни ламарини. Да, всъщност всички се изнасят или нещо внасят. Тук няма нищо. Колите им ей сега ще се разпаднат, подовете им ще се продънят, а каросериите ще се озоват в горичката край града. Вече никой няма да ги купи. Ще се настанят в тях лисици или яребици. Лисиците са умни. Все по-често ги виждам край града. Хората изхвърлят храна. Купуват я и не могат да я изядат.

Тя е евтина и гадна. Тъкмо за лисици. Понякога пресичат пътя като котки или кучета. Ядат човешки салам и живеят в ръждясалите лимузини. Защото никой няма да ги разчисти. Старо, умиращо желязо. Но на тия от бензиностанцията това не им пречи. Те са главно плешиви, кльощави и щръкнали уши. Като недохранени са.

Понякога зареждам през нощта и ги разглеждам през стъклото. Движенията им са като на насекоми, нервни.Сигурно като деца са ги били. Безполезно. Те са глупави и непрестанно псуват. А после като се разделят, като останат сами, те несигурно вървят в сянката на стените и вдигат поглед.

И ченгетата се събират там. И те са главно плешиви. Може и да са по-охранени, по-големи, по-спретнати и по-самоуверени. Но това е самоувереност, научена от американски филм. Нощем освен бензиностанцията работят само видеотеките. Хората си вземат по два, по три, по четири филма и пак се връщат по къщите си.

Ченгетата с нищо не се различават от останалите. Може би само им се струва, че са по-добри от тях, гледат същите филми и по същия начин седят в бара на бензиностанцията. Също като тях чакат някаква революция, която ще промени всички. Само това се долавя в градчето – очакването. Всички живеят временно. Изчакват с надеждата, че всичко ще се преобърне с главата надолу, че ще стане съвсем по-различно, че най-сетне последните ще станат първи.

Онази вечер седях на една маса, а на съседната седяха баща и син. Минават оттук. Те се разпознават лесно, защото се вижда, че са несигурни. Непрекъснато се оглеждат. Дори когато е спокойно наоколо, не могат да спрат да се озъртат, сякаш очакват удар или заяждане.

Бащата беше едър, мустакат. Седеше отпуснат, но постоянно попоглеждаше настрани. Синът приличаше на него, евтината и обилна храна започваше и него да го раздува. Аз чаках един човек и около половин час ги слушах. Говореше главно бащата. За някаква кола, по-точно за вратата на някаква кола, дали си струва да се лакира и да сменя, а синът с всичко се съгласяваше и само кимаше с глава. Думата тапицерия се чу поне десет-петнайсет пъти, като ритмично маркираше безинтересната му лекция. Бащата придаваше на това бърборене тежест, присъща на бащинските поучения за смисъла и принципите в живота. Бяха си поръчали като първо боб чорба, а в кухнята им приготвяха пържоли. В един момент разговорът мина към мобилните телефони на достъпна цена. Синът пак се съгласяваше с всичко и отговаряше само с междуметия. После се надигна и отиде да вземе второто от щанда. Беше облечен в тъмносин анцуг. А бащата – с кожено яке.

Не дочаках моите хора. И трябваше да тръгвам. Виждах ги и през прозореца. Бащата бавно предъвкваше и продължаваше да говори. Синът ядеше с поглед, забит в чинията. Не бяха оттук, но пътуваха към подобно място. Да речем, някъде към Жлобиска или още по-далеч, до границата. Там само уличните лампи и колите са по-малко, другото е същото. Сега обаче още седяха на изкуствената кожа, на масата, имитираща дърво, под изкуствено цвете, в никелираното и почистено помещение и никак не бързаха да се прибират. Така беше възникнало градчето. Хората идваха тук, защото не издържаха у дома си. Сега бягат оттук и правят място на такива като тях. Колкото алъш-веришът да върви. След време и той замира и се премества някъде другаде. Остават само тези, дето вече нямат сили. Навсякъде остават такива и се заемат с остатъците. Като мен.

Десет минути са достатъчни да го минеш с кола от единия край до другия. В целия град има 22 магазина с дрехи втора употреба. Някои изглеждат така, сякаш про­дават нови дрехи: огледала, пробни, много светлина, а в други се влиза като в мазе. Нито имат прозорци, нито вентилация. Цялата стока идвала от Европа. Така казват. Веднъж в седмицата на слепия коловоз пристига товарният влак и изсипва огромни бали с пресовани дрехи. Собственичките на магазините, защото това са главно жени, си делят стоката, теглят я, плащат и товарят на фургони. Всичко това се случва във вторник и тогава магазините работят само следобед. Хората казват, че всичко идвало от Европа. Така казват, защото Париж за тях винаги е някаква радост. Особено за жените, които оглеждат вещите отвсякъде, повдигат ги към светлината, опъват ги, а после казват: "Запазете ми го. Утре ще донеса парите."

Този вторнишки влак после поема към планината, към границата и влачи същите вагони за Сабинув, до Гонец или Бистрица. На рампите го очакват жени, коли и мъже, наети за разтоварване, а в Бистрица освен колите го чакат и конски впрягове. Жените плащат на килограм, но понеже няма как всичко това да се претегли, те се карат с подавачите на едро, които псуват на пет езика. И точно така изглеждат нещата и тук: изрусени блон­динки вадят отделни вещи от тесните пакети, вдигат ги, тикат ги под носа на дебелите търговци с кожени якета и крещят:"Това ли е Париж? Това ли е Франция?! Това е шибана Турция!"

На тази снимка баба и дядо са на почивка в Хърватска през 2005 година, повече от тридесет години преди да се родя.

По това време всички ходели на почивка в Хърватия, така че в това няма нищо сензационно или пък необикновено. Били двама чуждестранни туристи сред осемте милиона посетители на Хърваска през онова лято. От тези осем милиона, два милиона били поляци, така че баба и дядо всеки път, на всеки ъгъл, когато чуели пшъкащия полски език, ръсещ тежки обиди и вулгарни ругатни с боеспособността на катюша, млъквали и най-после си намирали претекст да не разговарят помежду си. Така лавирали между думите и тишината и дори се случвало лаишки да се молят провидението да им изпрати полско семейство на масата в ресторанта или по време на разходката на пристанището. Тогава можели мълчаливо да понасят тези изказани на висок глас, глупави претенции и префърцунени изисквания на другите поляци към техните жени, мъже, деца, сервитьори, готвачи, рецепционисти, хървати, италианци и немци и да се разбират само с кривене на уста и ко­корене на очи.

На тази снимка той (лятна риза "Спрингфилд", 129 зл., ленени панталони от мола в Мокотув, 199 зл., сандали HD от магазина "Шуус шоп", 299 зл., чанта "Док Мартинс" от фирмения магазин на "Маршалковска", разпродажба, 99,90 зл.) я прегръща (потник с презрамки "Джакпот", 59,90 зл., поличка "но нейм" от втората употреба на "Хмелна", 35 зл., чехли на цветчета H&M, 19,75 зл., лак за нокти "Макс фактор" от магазин "Се­фора", 30 зл., слънчеви очила, менте на "Армани" от уличен щендер край гара "Шрудмешче", 20 зл.) и двамата гледат в обектива на апарата "Канон ПауърШот А95" (Медиа Маркт, ул. "Остробрамска", 1135 зл.). Тази снимка е една от седемстотин и двадесетте милиона снимки за спомен, направени през лятото на 2005 г. в Хърватия с помощта на пет милиона триста и чети­ринадесет хиляди цифрови апарати, от които милион седемстотин шестдесет и три хиляди двеста четиридесет и три снимки веднага са били изтрити, а останалите били показани на познати след завръщането. Привлекателността на тази снимка се състои в това, че на нея баба и дядо изглеждат живи, макар че вече са малко мъртви. Щели да умрат окончателно много години по- късно, но през онази година вече започнали да позагниват. Особено дядо – като по-възрастен и по-развален.

Снимката взех от апартамента на "Ловицка", заедно с няколко книги и няколко стари компакт диска, защото обичам излишните неща. Харесвам неорганичния боклук, който може да се съхранява достатъчно дълго, без страх, че в него ще се завъдят червеи. Обичам оксидираните дискове и зеленясалите книги; не се налага да губиш време, за да ги слушаш и четеш, а едновременно с това притежаваш нещо, някакво добро, което поне малко уравновесява огромността на притежаваното зло. Чист боклук, ненужни остатъци от някогашното свръх-производство – литературно, музикално, фотографско, на някогашните масови и елитарни изкуства.

Така че взех малко боклуци от онзи апартамент и ги добавих към тези, които имах отпреди – пътен атлас на Европа от края на ХХ век с обозначени всички магис­трали и тунели, издълбани в алпийските скали, каталог 7 на мебелна къща ИКЕА и антология на младата полска поезия, издадена в Краков горе-долу по същото време, по което и каталога на ИКЕА. Еднократни продукти, всички те напълно без стойност, чак да ти е драго да разглеждаш кориците им, да ги прехвърляш внимателно, за да не се разпаднат. Може би са единствените запазени екземпляри, макар че, струва ми се, това не вдига нулевата им пазарна цена, защото няма антиквариати и колекционери, които да проявят интерес към тях, нито и към евентуалната откупка на пътен атлас на Европа от ХХ век, каталог на ИКЕА и антология на младата полска поезия отпреди повече от седемдесет години. Макар и да можеш да разбереш от тях как е изглеждала европейската пътна мрежа, колко са стрували раираната картонена кутия "Стокхолм" и елегантно извитата тел, наречена "Упсала", както и какво би искала да каже поезия, която нищо не казва.

Обичам странните абсурдни думи, които намирам по вложките на дисковете и в антологията стихове. Не е нужно да разбирам – достатъчно е, че усещам тяхната непонятност, непригодност и музейност; ако някой поиска с титанични усилия да създаде музей на забра­вените стилистични фигури и разпознаваните нявга думи, то в мое лице ще има верен другар. Страшно интересно е да видиш как човечеството неумело се е опит- вало да предаде своите обикновени и глупави мисли, като ги облича в метафори, сравнения и неологизми. Колко много се е пънало да създаде от ясните послания листа на Мьобиус1. Малко е жалко, че вече никой няма да изследва, да се опита да изясни защо толкова много е писано за самотата, тъгата и тям подобни очевидности с помощта на напълно неразбираеми думи. Странни практики са съществували тогава, странен е бил светът, глупав и тъп, но хубаво ли е това, че вече го няма?

Не обичам нещата, които трябва да имам, защото дори и ако обичам да имам нещо, то мразя да трябва. Не обичам цигарите, от които имам зависимост и избелелите от слънцето си дрехи, защото трябва да ги нося; не понасям завързаните си с тел очила, на чиято употреба ме осъжда лошото ми зрение, мразя да се бръсна и точно толкова силно мразя да съм обрасъл. Чувствам се мръсен, когато първите косъмчета тихо и безболезнено пробождат кожата, усещам в себе си смрадливост и бездомност, когато сърбящата ми набола брада е на три дни, но още по-силно ме ужасява необходимостта да посегна към самобръсначката. Изглежда, че в това има някакъв парадокс, но в действителност си е едно лайняно бреме. Нямам вещ, която бих обичал истински, а и всъщност нямам особено много вещи. За съжаление, по-голямата част от тях са ми нужни и едва тези изкопаеми от баба и дядо поне малко неутрализират със своята непотребност необходимата безстойностност на останалите вещи.

Снимката от Хърватия – най-красивата от ненужните вещи, защото показва великолепна жена и побъркан мъж, свързани от ирационални чувства, – сега виси в кухнята в апартамента в "Саска Кемпа"2, в който неотдавна се нанесох. Вече не съм бездомен, само се чувствам така, което впрочем няма значение, защото винаги съм се чувствал ужасно, а с времето се чувствам все по- зле. Имам дом, като някогашните хора, собствено място, където да стена, да се окайвам и да умра.