Този уикенд в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от обединяващата проза и поезия нова книга на Владимир Левчев "София: сънища и спомени". Тя се появява на българския книжен пазар от издателството на Софийския университет.

Откъсите са лично подбрани от автора:

(статуси от Facebook)

Изкуството може да направи от лайна цветя. Като природата.

Една хубава песен, един як блус, нещо като: "Бейби, бейби, адски ми е кофти, мисля, че умирам!" може да ни направи щастливи.

Трябва ни повече музика. И живот по-близо до природа.

Нека нещастието ни да стане тор за Райската градина.

 

Тъмносиньо свободно самo

небе.

Разлюляно зелено

дърво.

Сляпа слънчево бяла

стена.

 

Надеждата нямаше думи тогава,

но беше голяма – като светa.

Мечтаехме залезно западно бъдеще

без гранични бразди.

 

Без гранични бразди

живем вече в светлото бъдеще.

Все по-стари сме – като света,

все по-малко надеждни са думите.

Стена –

сляпа, слънчева, бяла.

Дърво –

разлюляно, зелено.

Небе –

празносиньо, свободно, само.

 

 

И изверги стооки, уродливи

копнеят за любов – ако са живи.

Тъй мойта къща с пламнали очи

в отсрещната се взира и мълчи.

С тъга и обич блокове се гледат

под майската луна – мъртвешки бледа.

Стремеж за близост лумва вечерта

в очите им... Красива ще е тя,

която гола в стаята минава

отсреща... Сам, тревожен – наблюдавам.

Красив ще е и влизащият мъж...

Но лампата изгасва изведнъж

и още по-красиви стават те...

На нощна лампа старец сив чете...

А в кухнята семейството вечеря

и днес (часът е девет) както вчера...

О, скука! О, тъга! О, свят мъждив,

ти отдалеч си толкова красив!

Прозорец с телевизор – сенки сини

на призрачно загадъчни роднини...

Убиец ли мълчи на входа, в мрак

или момиче с влюбен мил хлапак?...

Бензинов вятър вън липата брули,

сама в гората от бетонни кули...

Дали ще избуи след векове

див лес над тези диви градове?

(1987)

 

Това не съм ли съм аз там на снимката? Преминавам железопътните линии. Преди 35 години е. Избягал съм от училище.

Тогава обичах да се разхождам между Централна гара и Орландовци. Павирани празни улици, железни лампи с голи крушки, дървени електрически стълбове, ожулени до тухла димни фабрики... Запалвам си "Арда" без филтър.

Оттатък са къщите с миризма на печени чушки и бодра хорова песен по радиото, със заслепени от залез прозорци. Сгърбената "Варшава" е ръждясала розова жаба. Две деца ритат топка по черни шорти и бели потни потници в прахта.

Преминавам релсите с ухаещи на грес траверси.

(А когато в купето седиш те гърмят в анапест.)

Няма го влакът – този черен циклоп – този фройдов символ на смъртта: викторианският символ на прогреса.

Но от другата страна на гарата е гробището.

Днес влаковете не миришат на кюмюр и сън. Нещата изобщо вече не миришат. И в небето има гъста решетка от жици – координатната система на паяка. Гробището е пренаселено. Ако отида там сега клаострофобията ще ме хване за гърлото.

А тогава, когато бягах от училище, гробището ми беше любимото място за бягане. Беше парк с дебелостволи дъбове населен с кротки самотни духове. Под дъбовите корони – мраморни ангели, пирамидки с петолъчки и килнати дървени кръстове. Малка бабичка с черна забрадка сади теменужки. Миризма на жито, восък и земя. Кандилото потрепва в свечерената трева...

Отпътувал ли съм вече с влака на съня?

Преминавам между духовете на свъсени прадеди с барди и фуражки. Едно момиченце с бяла рокля до под коленете ме гледа учудено. Отпътувало е през хиляда деветсотин двадесет и трета. Ако не беше този влак тя щеше да е баба или призрак...

Когато стигнем до последната гара – в какъв ли свят, в какво ли светло утро ще се събудим?...