Откъс от "Капитан Михалис" на Никос Казандзакис
Тази седмица в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от началото на трета глава на романа "Капитан Михалис" на Никос Казандзакис, който литературните критици определят като съвременната "Илиада". Откъсът е предоставен от издателство "Ентусиаст", за които това е четвърто заглавие на известния гръцки автор след "Рапорт пред Ел Греко", "Алексис Зорбас" и "Последното изкушение". Преводът от гръцки е на Георги Куфов, който получава високото гръцко отличие "Златен кръст на Почетния легион" конкретно заради преводите си на Казандзакис.
***
III
Тежка беше тази нощ, неподвижна, въздухът лепкав, капитан Михалис спа лошо. Задухът беше изпълнен с тревога, новопокаралите зелени листа унило се поклащаха в тъмнината. Мъже и жени отваряха прозорците, обикаляха из стаите, разкопчаваха нощниците си, да си поемат дъх. Някои старици предчувстваха бедата, излязоха и насядаха на праговете, но не отваряха уста да разкрият мислите си; страхуваха се да не ги чуе Орисницата на Мегало Кастро – проклета да е! – и да изпълни това, което, кой знае, може би още не беше решила окончателно!
И тъй, те разговаряха помежду си със заобикалки, мъчейки се да си приказват равнодушно за туй, за онуй, та да им олекне, но разговорът бързо се връщаше отново на скритата грижа, която никоя не искаше да признае.
– Помниш ли, и миналия път листенце не трепваше...
– Мълчи!
– А не чуваш ли едно бучене под краката си?
– Мълчи!
И пак се залостваха вътре и чакаха, като утеха, да се покаже слънцето. Забулено в редки медночервени облаци, навъсено, див поглед, слънцето се надигна иззад ласитиотските планини. Пламнаха минаретата, почервеня морето, Мурджуфлос удари трите камбани; размърдаха се гръцките махали, вратите почнаха да се отварят, излязоха празнично облечени стопани, измити, с колосани ризи; мъжът, жената, по-назад тъщата, а отпред, нагиздени, децата – момчетата със сгъната бяла кърпа в ръка, а момичетата – с панделка, вързана на фльонга на косата. Отиваха да се помолят на левента с посивелите слепоочия, капитана на Мегало Кастро, на свети Мина конника. Отиваха да чуят и митрополита, който щеше да държи днеска реч, и да вземат нафора от ръката му. Нали божем беше неделя днеска, нямаше търговия, дюкяните бяха затворени, а големият търговец, Сатаната, и той спи един ден; нека чуят тогава и словото Божие, бадева е, нищо не губят, а утре рано-рано пак аршина, кантара, пазарлъците и кой когото изяде! Шест дена на дявола, един на Бога, пали свещ и на двамата, да си добре.
Църквата сияеше като небе, ухаеше на восък и тамян, в нея беше прохладно и тя бръмчеше като кошер, пълен с ангели, светци и хора. Не можеше да побере всички християни, мнозина стояха в нартика, други в преддверието. Митрополитът, пълен, с огромно тяло, със снежнобели коси, със златни одежди, с императорската митра, стоеше на трона си като страшен небесен звяр, слязъл на земята, за да инспектира и изплаши хората.
Поп Манолис беше вече застанал при царските двери със съвсем друг вид, със златна сбруя, и пееше провлечено дневното Евангелие, когато Каямбис отвори вратата си и тръгна с жена си към църквата. Венчавката беше станала миналата неделя и както беше обичаят, на осмия ден новата двойка трябваше да отиде, облечени и двамата със сватбените си дрехи, да се поклони на местния господар свети Мина и да му поднесе в дар един голям хляб, замесен с канела, дъвка и захар.
Къщурката им беше близо до пристанището, там, дето почва еврейската махала, сред тесни и криви сокаци, шибани от северняка и изгорени от солта на морето. Гаруфаля хвана мъжа си под ръка, увисна на него и тръгнаха бавно, гордо, като и двамата поздравяваха съчувствено младоженеца свят. Как само блестяха и ухаеха окичените с мирта улици, как се смееха камъните, как неочаквано светът се беше нагиздил като жених, а някои тръни край оградата на една градина се бяха покрили с бели цветове... Това ли е Мегало Кастро, поробеното от турците, това ли са тесните сокаци на бедняшката махала и вонята на боклуците, това ли е морето на Крит, дето казват, че е диво и не обича хората? Гаруфаля вдигаше скришом унесените си очи и поглеждаше мъжа си: "Божичко, какво са седнали да разправят поповете? Ей това е раят, друг рай, Господи, не ми давай!"
Те бяха стигнали сега на площада и завиваха, за да тръгнат по улицата за към църквата; Каямбис се извърна, погледна жена си – нещо в него потръпна; изведнъж му се стори, че светът беше пропаднал и че сред хаоса беше останало само това същество до него, ей това свежото, ароматното, обвитото в уханни ризки, долни полички и фусти, с копчета и гердани и с уста, която лъхаше на сладък, топъл жив човек... Той беше без настроение от завчера, бяха му обадили да отиде у капитан Михалис; осем дена, значи, щяха да минат, преди да прегърне жена си, кръвта му пламна. Спря се сред площада; какво го е грижа него, дивия сфакиец, за кастриньота свети Мина и за местните обичаи? И защо да си губи времето по църкви, ами не се върне бързо-бързо вкъщи – нали са младоженци, Господ прощава... Малко време му оставаше още, онзи звяр, капитан Михалис, сигурно вече е слязъл в избата и чака. Той стисна ръката на жена си, намигна ѝ.
– Защо не се върнем в къщичката си, мари жено? – каза й той, а дъхът му беше пресекнал от желание.
Жената пламна цялата, клепките ѝ натежаха.
– Както кажеш, Янакенце – прошепна тя и сведе очи. Те поеха обратно, сякаш ги гонеха – кога минаха през площада, край Платана, край Вратата на пашата, кога навлязоха в тесните сокаци и стигнаха до пристанището! Каямбис блъсна с крак вратата, отвори я, влязоха вътре, туриха мандалото, скочиха в леглото.
Между това капитан Михалис беше слязъл още от ранни зори долу в избата и седеше там. От дясната му страна, върху две дебели дъски, бяха поставени три бъчви с вино; от лявата – две делви, едната с дървено масло, другата с жито. Над главата му, на гредите, висяха на връзки смокини, нарове, дюли и зимни пъпеши – канареножълти със зелени жилки; а на стената – китка риган, градински чай и майоран, за варене. Избата миришеше на вино и дюли; след малко щяха да нахлуят варените кокошки, октоподите и луканките и миризмите щяха да се променят.
Той седеше на едно високо столче, опрял на стената тежката си глава, пристегната здраво с чембера. Беше приковал очи върху ниската врата насреща и не виждаше нищо, не мислеше за нищо, седеше неподвижен; само от време на време ръцете му стискаха като клещи ръба на софрата и дървото се огъваше.
Умът му беше скован, тежък, като вцепенен сляп звяр; но сърцето му пламтеше; добре беше подредил живота си, нищо не му липсваше; силен мъж беше, сполучи женитбата, стопанин, хората го зачитаха; синът му му приличаше; не се страхуваше, значи, от смъртта – щом умреше, синът му щеше да го замести. Бенката, дето я имаше на шията си, я имаше и синът му, веждите му бяха гъсти и щръкнали като неговите и очите му бяха като неговите, малки, кръгли, съвсем черни. Какво, по дяволите, тогава му имаше на сърцето, та ръмжеше? Не можеше да се порадва, да се посмее, да изрече и той някоя шега или някоя добра дума, да му олекне. Винаги здраво затворен в себе си, неразговорлив, навъсен. Една вечер братът на жена му, веселият Манолакис терзията, беше дошъл у тях на вечерно гости, каза нещо и се засмя; капитан Михалис смръщи вежди и горкият Манолакис изтръпна, седеше като на тръни и след малко се дигна и си отиде. Тогава капитан Михалис се обърна към сина си.
– Не го е срам! – каза той презрително. – Не го е срам, засмя се!
"Когато се освободи Крит – мислеше си той понякога, – ще се освободи и моето сърце; когато се освободи Крит, ще се засмея." Обаче наскоро беше видял един сън, но съвсем като наистина – че Крит ужким се беше освободил, камбаните биеха, улиците бяха постлани с мирти лаврови клони, на пристанището беше хвърлил котва един бял броненосец и царският син от Атина скочи на кея и се наведе да целуне критската земя. А на кея стоеше уж той, капитан Михалис, носеше на сребърен поднос ключовете на Мегало Кастро, за да ги предаде на царския син. Стоеше той там с подноса, гледаше – освобождаваше се Крит, освобождаваше се, но не му олекваше на сърцето. "Какво, по дяволите, ми има! – изръмжа той ядосано. – Какво ми липсва! Ще се пръсна!" Кръвта му заигра, главата му пламна, очите му кръвясаха, целият Крит сякаш се мяташе вътре в гърдите му, потъваше в него. Това не беше остров, а някакъв звяр, който се беше проснал в морето; беше Горгона, сестрата на Александър Велики, която ридаеше, биеше с опашката си и вълнуваше морето... И тъй както слушаше риданията й, мислите му се изместиха, Крит промени образа си; в гърдите му пусна корени и се разлисти гъсто един платан, той разкъсваше сърцето му, а по клоните му се люлееха обесени стари деди, боси, посинели, прехапали езиците си, духаше силен вятър... И тъкмо капитан Михалис разтваряше ръце да им се поклони, всичко изчезна, главата му се изпразни, остана само един фенер с червени и зелени стъкла, а под него Нури с цитрусовата ракия и печената яребица – и изведнъж звънлив смях и две черкезки вежди.
Капитан Михалис скочи, удари силно с юмрук по стената, къщата се разтресе. Той впи поглед в ниската врата и изведнъж почна да се ядосва и да ругае, задето смешниците се бавеха.
