Тъмносините обувки на Елвис Пресли бяха продадени на търг в Бевърли Хилс

новината що е в рубриката 'България'?

• 1 6
• Докладване

До коментар [#1] от "Николов":

за да внесат малко цвят в липсващото ни въображение за собствения ни живот!

• 4 3
• Докладване

Славата е погубила повече хора, отколкото болестите, за жалост!?

• 0 7
• Докладване

А на Азис посраните долни гащи кога?

• 0 13
• Докладване

До коментар [#5] от "anthrax":

Той е кралят и е велик, заразо, но на теб между ушите ти освен необятен вакум е само йосиф кобзона, веско маринов и няколко силиконови чалгарки, та за това ти липсват спомени.

• 2 11
• Докладване

Елвис от Банкя има същите велурени обувки, но ги пази с тях да омилостивява загорелия Ставраки от южното крило на Централния.
http://botevgrad.com/uploads/news/3/32366/s1_IMG475.jpg

Ако бай Ставри научи и за Кадилака, не знам колко ще се охарчи Карагьозова.

• 2 4
• Докладване

http://chitanka.info/text/190-pochti-bezobidna
"Старият Трашбарг изведнъж вдигна птицата. Животното изправи глава, за да я проследи с поглед. Трашбарг я издигна и спусна няколко пъти, докато Съвършено нормалното животно се изправи на крака с леко поклащане. Двамата ездачи се бяха вкопчили напрегнато в козината му. Артър впи поглед в далечината над морето от препускащи туловища, за да види накъде са тръгнали, но нямаше нищо освен мараня.

— Виждаш ли нещо? — попита той Форд.

— Не.

Форд се обърна назад, за да провери дали може да се разбере откъде идват. Не можеше.

— Знаеш ли откъде идват? — извика Артър на Трашбарг. — Или накъде отиват?

— Във владенията на Краля — извика Трашбарг в отговор.

— Крал? — изненада се Артър — Какъв крал?

Съвършено нормалното животно се поклащаше неспокойно под краката им.

— Как така какъв крал? — извика Трашбарг. — Кралят!

— Никога не си споменавал за някакъв крал! — Артър беше смутен.

— Какво? — попита старият Трашбарг.

Тропотът на копитата беше твърде силен и бе много трудно да се чуе каквото и да било друго. Старецът се бе съсредоточил върху това, което правеше.

Без да снишава птицата, той направи няколко крачки встрани, докато Съвършено нормалното животно отново застана успоредно на посоката на движение. Трашбарг тръгна напред. Животното го последва. Продължи да крачи. Животното също. Най-накрая започна да подтичва.

— Казах, че никога не си споменавал за някакъв крал — извика отново Артър.

— Не казах някакъв крал — извика в отговор Трашбарг. — Казах Кралят.

После замахна с ръка и хвърли птицата пика с всички сили към небето. Това изглежда я завари напълно неподготвена, защото до този момент изобщо не бе обръщала внимание на нещата, които ставаха около нея. След известно време се ориентира в обстановката, разпери малките си крила и отлетя.

— Върви! — изкрещя Трашбарг. — Върви да срещнеш съдбата си, Сандвичарю!

Артър не беше убеден, че иска да срещне съдбата си. Засега искаше само да стигне дотам, закъдето бяха тръгнали, за да може отново да слезе от животното. Никак не се чувстваше в безопасност на гърба му. То набираше скорост, следвайки полета на птицата пика. Присъедини се към величествено препускащото стадо, забрави за птицата и бързо се понесе към точката, в която то изчезваше. Артър и Форд се бяха вкопчили в козината му, заобиколени отвсякъде с огромни пръхтящи туловища.

— Вървете! — продължаваше да крещи Трашбарг. Гласът му отекваше едва чуто в ушите им. — Яздете звярът! Яздете го! Яздете го!

— Къде каза той, че отиваме? — изкрещя Форд в ухото на Артър.

— Спомена за някакъв крал — отговори Артър и се вкопчи още по-отчаяно в козината.

— Какъв крал?

— Аз казах „някакъв“. Той каза Кралят.

— Не знаех, че може да има някакъв си „Кралят“ — извика Форд. — Освен, разбира се. Кралят. Но не мисля, че е имал предвид Него.

— Какъв крал?

Вече се намираха почти до точката на изчезване. Съвсем малко по-напред галопиращите Съвършено нормални животни се превръщаха в нищо.

— Как така какъв крал? — продължи да крещи Форд. — Откъде да знам какъв! Казах само, че не е възможно да е имал предвид Кралят, така че не знам за какво говори.

— Форд, и аз не знам за какво говориш.

— Е, и?

Тогава със свистене към тях се втурнаха звездите, завъртяха се като вихрушка около главите им и след това също толкова неочаквано изчезнаха. "
...
"Около тях експлодира дневна светлина. Горещо, натежало слънце. Напред в маранята се простираше пустинна равнина.

— Скачай! — извика Форд Префект.

— Какво? — извика Артър Дент, вкопчил се в козината с всички сили.

Не последва отговор.

— Какво каза? — извика Артър отново и видя, че Форд вече го няма. Огледа се страхливо и започна да се изпуска. Разбра, че не би могъл да се задържи още много, напрегна сили и се оттласна от животното. Падна свит на топка и се изтърколи в прахоляка, надалеч от препускащите копита.

„Какъв ден!“ — помисли си той и започна да кашля от прахта в дробовете си. Не бе преживявал по-лош ден, откакто бе взривена Земята. Олюля се, изправи се на колене и хукна да бяга. Не знаеше накъде или от какво, но бягането му се струваше разумна постъпка. След малко налетя на Форд Префект, който го наблюдаваше.

— Гледай — каза Форд. — Точно каквото ни трябва.

Артър изкашля още малко прах от дробовете си и допочисти косата и очите си. Обърна се задъхано, за да види какво му сочи Форд.

Не изглеждаше като владение на някой крал или на Краля, или на какъвто и да било владетел. Все пак видът му беше примамлив.

Но най-напред обстановката. Намираха се в пустинен свят. Прашната земя беше корава и беше насинила всичко, което бе останало здраво по тялото на Артър след приключенията от предишната нощ. Някъде в далечината се виждаха големи скали, които приличаха на пясъчници, ерозирали от вятъра и редките валежи. Бяха придобили причудливи и фантастични форми, които подхождаха на фантастичните форми на гигантските кактуси, поникнали тук и там от сухата оранжева почва.

За миг Артър си помисли, че са попаднали в Аризона, Ню Мексико или Южна Дакота, но имаше множество неща, които показваха, че не е така.

Първото бяха Съвършено нормалните животни, които не преставаха да препускат с грохот. Десетки хиляди от тях идваха откъм далечния хоризонт, изчезваха за около половин миля, появяваха се пак и се губеха в противоположната посока.

Второто нещо бяха космическите кораби, кацнали пред „Кралския Бар & Грил“. „В пълен контраст със заведението“, помисли си Артър.

Всъщност само един от тях се намираше пред „Кралския Бар & Грил“. Останалите три бяха на паркинга до заведението. Но окото хващаше този отпред. Изглеждаше чудесно. Разкошни стабилизатори, като перки от акула, твърде много никел навсякъде и най-важното — по-голямата част от корпуса беше боядисана в розов електрик. Наподобяваше огромно замислено насекомо, готово всеки миг да подскочи към нещо на миля разстояние.

„Кралският Бар & Грил“ се намираше там, където съвършено нормалните животни щяха да го стъпчат, ако не се отклоняваха за малко от пътя си в друго измерение. Заведението стоеше усамотено и непокътнато. Най-обикновен бар & грил. Крайпътно заведение. Някъде сред нищото. Спокойно. Владението на Краля.

— Ще купя този кораб — каза Форд тихо.

— Ще го купиш? — изненада се Артър. — Не е типично за теб. Мислех си, че обикновено ги крадеш.

— Понякога се налага да показваме известно уважение — каза Форд.

— И известно количество пари, струва ми се — отбеляза Артър. — А колко, по дяволите, струва това нещо?

С ловко движение Форд извади от джоба си кредитната карта. Артър забеляза, че ръката, с която я държеше, леко трепери.

— Ще ги науча аз… Ще им покажа какви дописки мога да им изпращам за ресторантите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Артър.

— Ела и ще видиш — отговори Форд със зловещ блясък в очите. — Да направим малко разходи, какво ще кажеш?

— Две бири — каза Форд — и… не знам… два сандвича с бекон или каквото имате. И онова розово нещо отвън.

Той хвърли кредитната карта на тезгяха и се огледа небрежно.

Настъпи тишина.

И преди шумът не беше много голям, но сега определено настъпи тишина. Дори и тътенът от копитата на съвършено нормалните животни, които внимателно заобикаляха владението на „Краля“, сякаш бе приглушен.

— Току-що дояздих дотук — продължи Форд, като че ли в това, а и във всичко останало нямаше нищо странно. Беше се облегнал на бара под прекалено екстравагантен ъгъл.

В заведението имаше още трима посетители, които пиеха бира. Около трима. Някои хора биха казали, че са точно трима, но мястото не беше от онези, които предразполагат към точност. Някакъв едър тип подреждаше разни неща на малка сцена. Стари барабани. Две китари. Неща като за кънтри музика. Барманът не бързаше да изпълни поръчката на Форд. Всъщност стоеше съвсем неподвижно.

— Не съм сигурен, че розовото нещо вън се продава — каза той накрая с провлачен акцент, който му отне твърде много време.

— Разбира се, че се продава — прекъсна го Форд. — Колко искаш?

— Ами…

— Кажи едно число. Аз ще го удвоя.

— Не е мой, че да го продавам — каза барманът.

— На кого е?

Барманът кимна към едрия тип на сцената — голям, дебел, оплешивяващ.

Форд кимна и се ухили.

— Добре. Дай бирата, дай сандвичите. Недей още да правиш сметката.

Артър седна на бара и се отпусна. Беше обикнал това — да не знае какво става около него. Така се чувстваше спокоен. Бирата се оказа добра и го направи малко сънлив, срещу което нямаше нищо против. Сандвичите не бяха с бекон. Бяха с месо от Съвършено нормално животно. Той размени няколко професионални реплики за правенето на сандвичи с бармана и остави Форд да прави каквото ще.

— О’кей — каза Форд, когато се върна на стола си. — Работата е опечена. Имаме розовото нещо.

Барманът се изненада искрено.

— Продава ти го?

— Дава ми го без пари — отвърна Форд и отхапа от сандвича си — Ей, недей да правиш сметката. Ще вземем още някои неща. Хубав сандвич.

Отпи жадно глътка бира.

— И бирата е хубава. И корабът е хубав — добави той и изгледа розовото, покрито с никел насекомо, части от което се виждаха през прозореца. — И вечерта е хубава… до голяма степен. Знаеш ли — каза после Форд замислено и се облегна — във време като това човек се пита дали изобщо си струва да се тревожи за тъканта на пространство/времето, за причинно-следствената цялост на многоизмерната вероятностна матрица, за потенциалния колапс на всички вълнови форми в Цялостния всеобхватен миш-маш и за всички други неща, които ме тормозят. Може би онова, което каза едрият тип, е правилно: „Зарежи всичко. Какво значение има? Зарежи го!“

— Кой едър тип? — попита Артър.

Форд кимна леко към сцената. Мъжът там казваше „едно, две“, за да изпробва микрофона. При него се бяха качили още двама. Барабани и китара.

Барманът, който се бе умълчал, попита:

— Значи казваш, че ти дава кораба?

— Аха — отвърна Форд. — Каза: „Зарежи всичко. Вземи кораба. Вземи го с благословията ми. Бъди добър към него“. Ще бъда добър към него.

Форд отново отпи от бирата си.

— Та както казвах — продължи той, — във времена като тези на човек му идва да зареже всичко. Но като си спомня, за онези типове от Инфинидим Ентърпрайзис, си мисля, че не трябва да се измъкнат безнаказано. Ще ги накарам да страдат. Мой свещен и върховен дълг е да накарам онези типове да страдат. Чакай, искам да почерпя певеца. Помолих за специална песен и той се съгласи. Ще влезе в сметката, става ли?

— Става — отговори барманът предпазливо. След това сви рамене. — Както искаш. Колко?

Форд назова сумата и барманът падна назад сред чашите и бутилките. Форд скочи бързо зад бара, за да се увери, че всичко е наред и за да му помогне да се изправи. Беше си порязал пръста и лакътя, чувстваше се леко замаян, но иначе му нямаше нищо. Едрият тип започна да пее. Барманът взе кредитната карта на Форд и закуцука към офиса, за да потвърди автентичността й.

— Става ли нещо наоколо, което не разбирам? — попита Артър.

— Обикновено не е ли така?

— Няма нужда да се държиш по този начин — каза Артър и започна да се събужда. — Не е ли време да тръгваме? — изведнъж — се сети той. — Розовият кораб ще ни закара ли до Земята?

— Разбира се.

— Наслуки е отишла там! — възкликна Артър. — Можем да тръгнем след нея! Но… ъ-ъ-ъ…

Форд го остави да разсъждава върху положението сам и извади стария си Пътеводител.

— Но къде сме ние на тази вероятностна ос или каквото там беше? — попита Артър. — Земята на мястото си ли е или не? Толкова време я търсих! Открих само планети, които донякъде приличат на нея или изобщо не приличат на нея, но определено беше тя, защото формата на континентите бе същата. Най-лошият вариант се наричаше Знаеш-ли-какво и там ме ухапа някакво жалко малко животно. Така разговаряха помежду си те, с хапане. Ужасно болезнено. И естествено през половината време Земята изобщо я няма, защото е взривена от скапаните вогони. Разбираш ли ме?

Форд не отговори. Беше се заслушал в нещо. След малко подаде Пътеводителя на Артър и му посочи екрана. Там пишеше: „Почти безобидна.“

— Искаш да кажеш, че си е на мястото? — възкликна Артър развълнувано. — Земята си е на мястото!? Значи Наслуки е там! В бурята птицата й показваше Земята!

Форд направи знак на Артър да крещи малко по-тихо, защото слушаше музиката.

Артър ставаше нетърпелив. И преди бе слушал разни певци да пеят „Обичай ме нежно“ на Елвис Пресли. Беше малко изненадан, че чува това парче тук, където и да бе това място, (не на Земята, разбира се), но напоследък нещата не го изненадваха така силно, както преди. Певецът бе доста добър като за бар, ако ти допадат такива неща, но Артър започна да се чувства неспокоен. Погледна часовника си. Това само му напомни, че вече го няма. Беше го взела Наслуки. Или поне останките му.

— Не мислиш ли, че трябва да тръгваме? — попита той настойчиво.

— Шшшшт! Платил съм, за да чуя тази песен! — в очите на Форд сякаш се бяха появили сълзи, което до известна степен смути Артър. Досега не беше го виждал развълнуван от каквото и да било, освен от много, много силна напитка. Може би беше от прахоляка. Зачака, потропвайки нервно по бара с пръсти, не в такт с музиката.

Песента свърши. Певецът продължи с „Хотелът на разбитите сърца“.

— И освен това — прошепна Форд — трябва да напиша материал за бара.

— Какво?

— Трябва да напиша материал.

— Да напишеш материал за това заведение?

— Материалът ще оправдае разходите. Направил съм така, че това да става напълно автоматично и да не може да се улови. А тази сметка ще има нужда от оправдаване — добави той тихо, вперил поглед в бирата си със злокобна усмивка.

— За две бири и два сандвича?

— И бакшиш за певеца.

— Колко му даде?

Форд каза цифрата още веднъж.

— Не знам колко е това — отвърна Артър. — Какво прави в английски лири? Какво може да се купи с тези пари?

— Вероятно ще може да се купи… горе-долу… — Форд погледна към тавана, докато пресметне наум. — Швейцария — каза той накрая, взе Пътеводителя и започна да пише.

Артър кимна интелигентно. Понякога му се щеше да разбира малко по-добре за какво говори Форд, а друг път, като сега, чувстваше, че ще е по-безопасно, ако не се опитва. Погледна през рамото му.

— Това няма да ти отнеме много време, нали?

— Не. Обикновената помия. Споменавам, че сандвичите са добри, че бирата е хубава и студена, че местните диви животни са приятно ексцентрични и че певецът в бара е най-добрият в изследваната част на Вселената. Няма нужда от кой знае какво. Само колкото да се осчетоводят разходите без проблеми.

Той докосна мястото на екрана, на което пишеше „Enter“, и дописката потъна в мрежата Суб Ета.

— Значи певецът ти хареса?

— Аха — отвърна Форд.

Барманът се върна с лист хартия, който трепереше в ръката му.

Поднесе го на Форд с нервно страхопочитание.

— Странно. На два пъти системата не искаше да го приеме. Не мога да кажа, че се изненадах — по челото му бяха избили капчици пот. — След това изведнъж… светна „о’кей“ и потвърди. Ей така, като едното нищо. Искате ли… да подпишете?

Форд хвърли бърз преглед на формуляра и сви устни.

— На онези от Инфинидим ще им дойде доста нанагорно — каза той с угрижена физиономия и добави с благ тон: — Е, както и да е. Да вървят по дяволите.

Въздъхна прочувствено и върна формуляра на бармана.

— Повече пари, отколкото е спечелил през целия си живот от евтините филми и концертите по разни казина. За това, което прави най-добре — да пее в бар. И ги заслужава. Мисля, че това е добър момент за него. Кажи му, че му благодаря и че го черпя едно питие.

Форд хвърли няколко монети на бара. Барманът ги бутна обратно към него.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— За мен е — отвърна Форд. — Хайде, трябва да тръгваме.

Излязоха навън в горещината и се вгледаха с възхищение в големия розов, покрит с никел кораб. Или поне Форд го гледаше така.

Артър го погледна критично.

— Не мислиш ли, че е малко безвкусен?

Когато се качиха, зададе въпроса отново. Седалките и много части от кабината бяха покрити с фина кожа или велур. На главния пулт за управление имаше златен монограм „ЕП“.

— Попитах го — каза Форд, след като стартира двигателите — дали наистина е бил отвлечен от извънземни и знаеш ли какво ми отговори?

— Кой?

— Кралят.

— Кой крал? О, вече проведохме този разговор, ако не се лъжа.

— Няма значение — отвърна Форд. — Каза ми, че не. Тръгнал бил сам.

— Все още не знам за кого говориш.

Форд поклати глава.

— Ей там вляво от теб има някакви записи. Защо не пуснеш малко музика?

— Добре — съгласи се Артър и извади една касетка. — Обичаш ли Елвис Пресли?

— Да, в интерес на истината. А сега се надявам този кораб да може да лети така, както изглежда на пръв поглед.

Включи главния двигател.

— Йо-х-о-о-о! — извика Форд, когато се понесоха нагоре с главозамайваща скорост.

Можеше да лети. "

• 0 2
• Докладване

До коментар [#8] от "greenhrast":

++++++++++++++++++++++

• 2 2
• Докладване

До коментар [#6] от "65":

+++

• 2 0
• Докладване

До коментар [#1] от "Николов":
[quote#1:"Николов"]новината що е в рубриката 'България'? [/quote]
Защото преди съветският слон беше най-добрият приятел на българския слон, а сега е американският.

• 0 0
• Докладване