- Не чак толкова странна, но без съмнение по-показателна – рече тогава онзи – е историята на мистър Пърси Тейлър, ловец на глави в амазонската селва.

Известно е, че през 1937 г. той напуснал Бостън, Масачузетс, където така бил очистил духа си от всичко земно, че останал без пукнат цент. През 1944 г. се появил за първи път в Южна Америка, в зоната на Амазония, където заживял с туземците от едно племе, чието име не е нужно да припомняме.

Заради кръговете около очите и гладния му вид скоро взели да му викат Бедния гринго, а ученичетата го сочели с пръст и го замервали с камъни, когато минавал с блесналата си под златистото тропическо слънце брада. Това обаче не вгорчавало скромния делник на мистър Тейлър, защото той бил чел в първия том на Събрани съчинения на Уилям Дж. Найт, че стига да не завиждаш на богатите, да си беден не е порок.

За броени седмици местните свикнали с присъствието и с ексцентричното му облекло. Освен това, тъй като имал сини очи и едва доловим чужбински акцент, президентът и министърът на външните работи се отнасяли с него с особено уважение, от страх да не предизвикат международен гаф.

Бил толкова нищ и окаян, че един ден влязъл надълбоко в селвата да търси ядливи треви. Изминал има-няма няколко метра, без да се престраши да се огледа, когато по чиста случайност зърнал в храсталака две туземни очи, които го наблюдавали с решимост. Продължителна тръпка полазила по чувствителния гръб на мистър Тейлър.

Но той доблестно посрещнал опасността и продължил по пътя си с подсвирване, все едно нищо не е видял.

Със скок (който няма защо да наричаме лъвски) туземецът се изпречил пред него и възкликнал:

- Buy head? Money, money.

Въпреки че английският на туземеца не можел да е по-лош, мистър Тейлър с лек дискомфорт установил, че въпросният държи в ръка и предлага за продан една странно смалена човешка глава.

Излишно е да казваме, че мистър Тейлър не бил в състояние да я купи, но тъй като се направил, че не разбира, индианецът се почувствал ужасно неравностойно заради разваления си английски, и му я подарил с куп извинения.

Голяма била радостта на мистър Тейлър, когато се върнал в колибата си. Нея нощ, легнал по гръб върху една гола палмова рогозка наместо постеля и прекъсван единствено от жуженето на разгорещените мухи, които прелитали наоколо и безсрамно правели любов, мистър Тейлър дълго и с наслада разглеждал интересната си придобивка. Най-голяма естетическа наслада му доставяло броенето, един по един, на космите от брадата и мустака, както и взирането в чифта някак иронични очички, които сякаш му се усмихвали признателно за тази проява на уважение.

Мистър Тейлър бил човек с обширни познания и склонен към съзерцателност, ала този път скоро се отегчил от философски размишления и решил да подари главата на своя вуйчо мистър Ролстън, живущ в Ню Йорк, който от най-ранно детство хранел огромна слабост към културните прояви на латиноамериканските народи.

Няколко дни по-късно вуйчото на мистър Тейлър го помолил – след като надлежно се осведомил за състоянието на скъпоценното му здраве – да бъде така любезен да му достави още пет. Мистър Тейлър на драго сърце угодил на прищявката на мистър Ролстън и незнайно как успял още с обратната поща "с голямо задоволство да изпълни заръката му". Изключително признателен, мистър Ролстън изявил желание за още десет. Мистър Тейлър се почувствал "безкрайно поласкан, че му се удава сгода да услужи". Но когато след месец вуйчото дал заявка за двайсет, мистър Тейлър, човек суров и брадат, ала с изтънчена артистична чувствителност, се досетил, че братът на майка му върти бизнес с тях.

Е, добре, ако държите да знаете – точно така било. С пределна искреност мистър Ролстън разкрил това в едно проникновено писмо, чийто откровено търговски тон накарал да зазвънтят най-тънките струнки на мистър-Тейлъровия впечатлителен дух.

Незабавно учредили дружество, за целите на което мистър Тейлър се задължавал да добива и изпраща смалени човешки глави в промишлени количества, та мистър Ролстън да ги продава при възможно най-добри условия в своята страна.

Първите дни възникнали известни досадни затруднения във връзка с някои локални индивиди. Но мистър Тейлър, който в Бостън не случайно бил изкарал най-висока оценка с есе върху Джоузеф Хенри Силиман, проявил талант на политик и получил от властите не само необходимото разрешение за износ, но и изключителна концесия за деветдесет и девет години. Не му коствало кой знае какво усилие да убеди воина управник и шаманите законодатели, че тази патриотична стъпка в кратък срок ще обогати общността и жадните туземци поголовно ще могат да пият (всеки път, щом си направят почивка в събирането на глави) една добре изстудена напитка, чиято вълшебна рецепта той лично щял да им обезпечи.

Когато след кратък, но бляскав интелектуален напън членовете на общото събрание вникнали в така изложените предимства, почувствали любовта им към родината да лумва и за три дни прокарали закон, с който задължавали народа да ускори производството на главички.

Броени месеци по-късно в страната на мистър Тейлър главичките достигнали популярността, която всички помним. Отпърво те били привилегия на най-заможните семейства, но нали демокрацията си е демокрация – тук поне спор няма, – след още няколко седмици станали по джоба дори на началните учители.

На дом без собствена главичка се гледало като на пълен провал. Скоро се появили колекционери, а с тях – и определени противоречия. Да притежаваш седемнайсет глави започнало да се смята за безвкусица, но да имаш единайсет било шик. Станали толкова банални, че истински елегантните хора постепенно загубили интерес и вече само по изключение си купували по някоя, и то единствено ако се откроявала с характерна особеност, която да я спаси от безличието. Една, много чудата, с прусашки мустаци, която приживе се числяла към някакъв покрит с медали генерал, била дарена на института Данфелeр, който на свой ред светкавично отпуснал три и половина милиона долара, за да поощри разгръщането на тази тъй вълнуваща културна проява на латиноамериканските народи.

Междувременно племето изживяло такъв напредък, че вече разполагало и с малък тротоар около сградата на Събранието. По въпросното съоръжение в неделя и в Деня на независимостта обикаляли членовете на Конгреса (кой кашлюкал, кой се перчел с пера, кой най-сериозно се хилел), възседнали подарените им от Компанията велосипеди.

Но какво да се прави, вятърът невинаги е попътен. Точно когато най-малко можело да се очаква, настанал първият дефицит на главички.

Тогава започнало най-забавното на веселбата.

Обикновените смърти се оказали недостатъчни. В пристъп на искреност една непрогледна нощ, на изгасена лампа, министърът на общественото здраве, след като помачкал гърдите на съпругата си колкото да не е без хич, й признал, че се чувства неспособен да повиши смъртността до изгодно за интересите на Компанията равнище, на което тя му отговорила, че всичко ще бъде наред, че ще види как всичко ще се оправи и че е време да спят вече.

За да се тушира тази административна неуредица, станало необходимо да се вземат драконови мерки и се възприело стриктното налагане на смъртно наказание.

Юристите се консултирали едни с други и издигнали в категория на престъпления, подлежащи на санкциониране с бесило или разстрел (съобразно тежестта на простъпката) дори най-нищожните провинения.

Даже дребните недомислици попаднали в групата на криминалните деяния.

Например ако посред най-банален разговор някой изръсел: "Много е горещо", а впоследствие с термометър в ръка се докажело, че горещината всъщност не е чак толкова страшна, виновникът бил глобяван с малка сума и разстрелян на място: главата му се полагала на Компанията, а (редно е да отбележим) туловището и крайниците – на опечалените.

Новото здравно законодателство предизвикало мигновен отзвук и оживени коментари в дипломатическия корпус и посолствата на приятелските сили.

Според този паметен текст, на тежкоболните се давали 24 часа да приведат в ред книжата си и да умрат. Ако все пак с малко късмет успеели в това време да заразят семейството си, получавали толкова отлагания от по един месец, колкото техни роднини си изгубели здравето. Засегнатите от леки болести и обикновени неразположения заслужавали презрението на отечеството и по улицата всеки можел да ги заплюе в лицето. За първи път в историята била призната значимостта на лекарите без един излекуван пациент и мнозина сред тях били номинирани за Нобелова награда. Умирането се превърнало в пример за най-пламенен патриотизъм, не само на национално ниво, но и на най-славното от всички – континенталното.

Благодарение на подема, в който се оказали някои съпътстващи производства (основно изработката на ковчези, процъфтяваща с техническата подкрепа на Компанията), страната навлязла, както се казва, в период на бурен стопански възход.

Устремът му проличал особено в един нов тротоар с цветенца, по който се разхождали, обвити в меланхолията на златните есенни следобеди, госпожи депутатшите и кимали с красивите си главици – "Да, да, всичко е наред", – колчем някой усърден журналист ги

поздравял засмян от другата страна с вдигане на шапката.

Впрочем не е зле да напомня, че един от въпросните журналисти веднъж опръскал околностите с кихавица, която не успял да обоснове, та го обвинили в екстремизъм и го изправили до стената за разстрел. Едва след самоотвержената му гибел академиците езиковеди отчели, че човекът е бил една от най-умните глави в страната. Което обаче, след успешното й смаляване, в крайна сметка изобщо не личало.

А мистър Тейлър? Назначили го за специален съветник на самия президент. Като един жив пример за неограничените възможности на частната инициатива сега той прехвърлял пачки, което ни най-малко не му пречело да спи спокойно: в последния том на Събрани съчинения на Уилям Дж. Найт бил прочел, че стига да не презираш бедните, да си милионер не е порок.

Тук обаче се налага да кажа – повторно, ако се не лъжа, – че вятърът невинаги е попътен.

Предвид внушителния търговски оборот на Компанията, дошъл момент, в който от всичко живо останали само представителите на властта и техните съпруги плюс журналистите и техните съпруги. Без особено усилие мозъкът на мистър Тейлър родил извода, че единственото спасение е да подпали война със съседните племена. Защо не?

Прогрес!

С помощта на едни малки оръдия първото племе било обезглавено до крак за не повече от три месеца. Мистър Тейлър вкусил от опиянението на териториалната експанзия. После дошъл ред на второто. След това – на третото, четвъртото и петото.

Прогресът така бързо се разпространил, че скоро, колкото и усилия да полагали специалистите, станало невъзможно да се открият годни за покоряване съседни племена.

Това било началото на края.

Тротоарите опустели. Само много нарядко по тях се случвало да мине я някоя госпожа, я някой казионен поет с книжката си под мишница. И двата отново тревясали, което ги направило твърде непроходими и бодливи за деликатните нозе на дамите.

Успоредно с главите намалели и велосипедите и почти напълно изчезнали веселите оптимистични поздрави.

Производителят на ковчези станал по-печален и траурен от друг път. И всички се чувствали сякаш току-що са си спомнили приятен сън – някой от онези чудесни сънища, в които човек намира торба с жълтици и я пъха под възглавницата си, и продължава да спи, а рано-рано на следващата сутрин, като се събуди, надниква отдолу и там няма нищо.

И все пак, макар и с мъка, търговията продължавала някак си да върви. Ала хората вече спели на тръни, от страх да не осъмнат експортирани.

В родината на мистър Тейлър, разбира се, търсенето се увеличавало ли, увеличавало. Ежедневно се появявали какви ли не новости, но всъщност никой не вярвал в тях и всички си искали латиноамериканските главички.

Случило се по време на последната криза.

Мистър Ролстън отчаяно поръчвал още и още глави. Въпреки че акциите на компанията претърпели грандиозен срив, той бил убеден, че племенникът му ще измисли нещо, което да го измъкне от тази ситуация.

Корабните пратки, които преди отпътували всекидневно, спаднали на по една месечно и то със сбиротак: главички на деца, на дами, на депутати.

Сетне съвсем секнали.

Един неприятен сив петък, на връщане от борсата, все още замаян от врявата и жалката гледка на паникьосаните си приятели, мистър Ролстън тъкмо решил да се хвърли през прозореца (вместо да използва револвера, чийто трясък го ужасявал), когато отворил получения по пощата пакет и съзрял вътре главичката на мистър Тейлър. Тя му се усмихвала отдалеч, от дивата Амазония, с престорената усмивка на дете, което сякаш казвало: "Съжалявам, съжалявам, няма повече."