Нина Флорес е българка, която живее в САЩ и се опитва на своя глава да изгради кариерата си на художник. Тя рисува икони и в края на миналата година приключи втората си самостоятелна изложба, последвана от уъркшоп, който прави в университета "Уеслиън". Нина далеч не е най-успелият български творец в Америка, най-малкото защото е още в начало на артистичния си път. Но пък уверено е поела по него и е готова да говори откроено пред "Дневник" за предизвикателствата и наученото по обратите и перипетии.

Нина Флорес рисува икони и с размах се опитва да достигне публиката извън ограничения кръг на имигранти или техни наследници от нашия православен край на света. Въпреки че е на собствена глава и без помощ на ментор или меценати, досега стратегиятa й се оказва успешна след самостоятелни изложби в Арт асоциацията в Сейнт Огъстин (щата Флорида) през 2012 г. и току-що приключилата в престижния университет "Уеслиън" в щата Джорджия. Затова с едва прикрита гордост в гласа си Нина разказва за неочаквано големия брой посетители, дошли за откриването на екпозицията в "Уеслиън" и представянето й, оказало се двойно по-дълго от предвиденото заради лавината от въпроси на заинтригуваните американци. И чекът за последвалия уъркшоп за студенти по изобразително изкуство в университета, надминал скромните й очаквания. 

Както и при други аутсайдери, неочаквано яхнали гребена на успеха, за Нина Флорес също може да се каже, че всъщност се е оказала на правилното място в правилното време. Нищо, че на пръв поглед идеята да се опитва да пробива като модерен творец точно с икони в Америка изглежда, меко казано, странна. Изкуството на иконографията е почти непознато в страна, в която дори православните храмове често имат скромен набор от тях. Още по-малко някой може да очаква да види творби, изложени в галерии и купувани от широк кръг от ценители.    

В случая обаче Нина Флорес печели от двете големи тенденции, бележещи модерния живот. Първата е търсенето на автентичност, преоткриването на традициите и популярността на регионалните култури в глобализирания свят. Тази тенденция дава шанс и на едно изкуство с древни корени. Другата е, че интернет и социалните мрежи отвориха доскорошните утвърдени структури, където предимно култивираният вкус на галеристи и куратори даваше път на нови творци и тенденции, но и неизбежно ограничаваше интересите.

Ако иконографичните образи и символите-послания са откровено непознати и дори трудносмилаеми за огромна част от публиката в Америка, точно преоткриването на традиционните техники я кара все пак да се загледа и после върне с допълнителен въпрос. Когато Нина Флорес говори пред американската публика за "Ерминия на Дионисий Фурноаграфиот" (основният наръчник за иконопис, писан между 1730 и 1733 г.) и следване на описаните от Ченнино Ченнини ренесансови техники, това създава усещане за автентичност и пренесено през вековете богатство от идеи.

Още по-видимо доказателство, че широки кръгове в Америка имат интерес към иконопистта, е успехът на изложбата на 170 икони и предмети на византийското изкуство "Земя и небе" в Националната арт галерия във Вашингтон, продължаваща до март. Всъщност частичното затваряне на федералните институции през октомври забави откриването й, но след това от в. "Уошингтън поуст", през "Уолстрийт джърнал" до "Ню Йорк таймс" заваляха възторжени рецензии. На страниците на последния световноизвестният арт критик Холънд Котър обяви екпозицията за едно от събитията на годината, изненадващо също както "от уж далечен облак изведнъж падне огън". От април до август 2014 г. изложбата "Земя и небе" ще гостува в музея "Гети" в Лос Анджелис.

Наистина рецензиите в американските медии отделят необичайно много място на византийското минало и вместо на критика, напомнят по-скоро на кратки курсове по история на изкуството за абсолютни лаици. За да обясни на свикналата на директен арт език американска публика, Котър например описа

Образите на светците са слушали всекидневните неволи и колосални терзания, посредничили при проблеми, предавали информация на следващото поколения, a понякога дори "ънфренд"-вани, когато не помагат. И обратното - колкото повече чудеса извършва иконата, толкова по-популярна става тя като средство за комуникиране с отвъдното.         

Сравнението явно ще подразни пуристите, но пък направи обясними на широки кръгове от американското общество естетиката на изображенията. "Иконите са графичен език, затова и се нарича иконо-графия, който ние като православни разбираме интуитивно. Докато американците не могат да го разчетат веднага. Може би десет процента обръщат глава и не искат въобще да се занимават. Мнозинството обаче имат интерес и питат и искат да научат за старите традиции", описва собствените си впечатления Нина Флорес. Това, че тя също е почти маниакално запленена от ортодоксалното изкуство, няма как  да не впечатли дори случайно питащите.

Преди да се омъжи и приеме името на американския си съпруг, да пристигне в САЩ, стане част от арт общността на красивия исторически град Савана в щата Джорджия и заложи на амбициите си, тя всъщност се казва Нина Недялкова и завършва педагогика на изобразителното изкуство в Софийския университет в класа на проф. Чавдар Попов.

Когато яйцето е разбито в пигмента, то се превръща в невероятно здрав съединител и затова боите греят върху изображенията с векове. "В същото време техниката изисква дисциплина, защото не търпи промени в средата на процеса. Рисува се с тънки слоеве боя, която прозира, и комбинациите на цветовете се появяват вследствие на наслояването. На мен ми харесва, това че всичко трябва да бъде по план", обяснява тя. Интереса към старите техники очевидно я е отвел към ровене в антикварни книги, заглеждане в бележките под чертата и пробване на забравени рецепти. Тя например сама си прави грундове с екзотично звучащите болонска креда и заешки туткал.

Веднъж накратко споменатият в клас в България термин "енкаустика" за изработката на Фаюмските портрети от I-IV век, смесица между древноегипетска и елинистична традиция, е повод за дълго четене, търсене на материали и експериментиране. Днес енкаустиката, или рисуването с восък, е основната техника, използвана от Нина Флорес.

Тя обаче не крие, че за да живееш от изкуството си в САЩ, се изисква много повече от талант: "За да пробиеш, не става само с едно тяло от картини, готови за изложба. Трябва ти нетуърк, мрежа от познати, много търпение и активност, докато я изградиш и започнеш да се представяш."

За художничката това означава, преди да изложи картините си в утвърдени галерии, да прекарва дни, месеци и години в изучаване на скритите механизми на американския арт бизнес, търсене и изграждане на познанства, слушане на хиляди съвети (всичките по правило сочещи в различни посоки), мъки и съмнения, излагане на фестивали, без надежди да си възвърне от продажби дори таксата за участие. И много мили по американските пътища с иконите на задната седалка, на ръба на надеждата следващото събитие да се окаже по-успешно.

Сега Нина изчислява, че е е прекарала две години само в подготовка за първото си представяне на Арт фестивала в Сейнт Огъстин. Събитието на повече от 70 години е едно важните форуми в югоизточната част на САЩ, но не й носи порой от продажби. Представянето обаче пък води до първата покана за самостоятелна изложба, познанства, информация. Така спиралата започва да се завърта.    

За да продава толкова непознато на местната публика изкуство, означава освен това и че Нина Флорес трябва я да образова в естетиката му: "Двете самостоятелни изложби ме научиха как да общувам с хората и да имам търпение да обяснявам. В Америка има по-голяма толерантност към незнанието, докато в България, ако питаш, ще ти теглят една... А тук хората просто си казват, аз не знам, обясни ми." Казано на прост език, за да има пазар и ценители за изкуство извън мейнстрийма в Америка, трябва сам да си ги култивираш.  

Талантлив творец, който едновременно със създаването на произведения е и арт агент, не е нищо ново отвъд океана. Смятаният за баща на американското модерно изкуство Алфред Щиглиц е може би най-известният пример за това. Недоволен назадничавостта на нюйоркските галерии от началото на XX век, колебаещи се дали да го излагат въобще, фотографът дори решава да инвестира семейното наследство в собствена галерия. Огорчен от изостаналата в сравнение с Европа критика, Щиглиц пише изобилно статии, за да провокира масовия интерес. По ирония днес той е останал в историята не като най-важния творец модернист на Америка, а точно като най-влиятелния пропагандист на съвременното изкуство. 

Новото развитие сега е, че интернет и социалните мрежи дават възможност на всеки творец, дори онези без семейното богатство и произхода на Щиглиц, да се превърнат в свои собствени арт агенти. "В днешно време не е толкова важно да се свържеш и работиш дългосрочно с галерист, който да те представя пред публиката. Като художник сега имаш толкова широко поле за изява през интернет страница, "Фейсбук", "Туитър" и т.н., можеш директно да се свържеш с ценители и колекционери. Аз си търся сама изяви чрез контакти и заинтересовани институции. Хората те намират вече, когато си изградиш мрежа от контакти и ходиш по фестивали", обяснява художничката. За достатъчно предприемчив млад творец тази система има и предимството, че не трябва да дели хонорарите, които понякога стигат до 50 процента за галерията. 

Нина Флорес си признава, че още няма толкова продадени творби, колкото й се ще. Нито пък още може да живее единствено от изкуството си. Няколко пъти седмично тя се качва в колата и кара час до известния курорт "Хилтън хед" на брега на Атлантическия океан, за да преподава на туристи как да рисуват залези, плажове и домашни любимци. Понякога трябва да стисне зъби заради някоя арогантна курортистка, но нали оттук идват текущите средства до следващото участие. 

Въпреки това, когато говори, в очите на Нина Флорес проблясват нескрития американски оптимизъм, че когато работиш усилено, няма как да не успееш.