След около месец и половина вече горе-долу се бях пооправил. Можех да ходя, говорех, пушех и зяпах през прозореца. Точно тогава в болницата дойде повиквателна от Щаба.

Помислих си, че най-накрая са ме разкрили. Иначе за какво щяха да ме викат от болницата? Заради Серафимов? Да, бе.

Просто ефрейтор Костадинов имаше поне дузина углавни престъпления, имаше таен замисъл да избяга от военната си служба, осъзнавайки напълно всичката тежест на това, което ще извърши.

Не знам защо, но преди да отида в щаба, реших да си облека малко по-новата военна риза. Даже имах и нашивки. Чочо беше разбрал отнякъде какво ми се е случило и беше дошъл да ме види. Изобщо не говорихме за парите, никога повече не повдигнах този въпрос.

Той ми помогна да закопчея копчетата.

- Абе, ти луд ли си? – каза ми той. - Къде си тръгнал сега? Тия там за работа те викат, ти какво си мислиш? Или ще те разстрелят, или ще те гърчат да бачкаш! Виж, че едва си стоиш на краката.

- Трябва ли да ти напомням? - въздъхнах, докато си палех цигара.

- За кое?

- Че пред входа има двама милиционери! Въоръжени...

- Голяма работа! - отвърна Чочо. – То сега всички са въоръжени! Ти не виждаш ли какво става?!... То тука на война отива, ти ми говориш, че имало двама тъпаци с патлаци пред входа! Какво като са въоръжени? Ние също сме въоръжени!

- Какво имаш предвид? - попитах аз, като оглеждах лицето си в малкото огледалце на стената. Изглеждах като сгазен от камион.

Чочо ме хвана за десния лакът и ме поведе към леглото. Изпод него измъкна една торба.

- Това откъде се взе? - попитах аз.

- Оставих ги тук вчера, докато ти спеше! – отвърна той. – Надявам се, нямаш нищо против!

Той отвори торбата. В нея имаше три пистолета и безброй кутии с куршуми. Видях и граната.

- Един пич зад църквата ми каза, че ако си взема три калашника, ще ми даде на промоция две гранати! Оферта е, а? – ухили се Чочо.

- Да бе страшна направо!

- Ама чакай да видиш! Това е само началото! – ухили се Чечо.

Той отвори чекмеджетата на нощното ми шкафче. Всичките бяха пълни с боеприпаси. Имаше и зад завесите, в тоалетното казанче, навсякъде. Автомати, пистолети, гранати, бомби и детонатори. През цялото време съм се възстановявал насред арсенала на българската армия и въобще не съм разбрал.

- Искаш ли да взема ей тия двата "Макаров" - а, да сляза долу и да ги пречукам ония, а? - извика Чочо, като измъкна два пищова от торбата: – Дан! Дан! Въобще няма да разберат какво им се случва! Искаш ли, а?

- Не! - отвърнах аз. – Успокой се малко.

- Ама аз съм спокоен бе! - изкрещя той. – Просто тая шибана жега ме побърква! Не издържа, казвам ти! И жегата! И комарите! И тонгоанците! И българите! И армията!... Не издържам! Ще гръмна някой вече!

- Успокой се, човече! - казах аз, като се опитах да издърпам пистолетите от ръцете му. Не успях. Чочо се почеса по темето с дулото на единия.

- За какво са ви всичките тия пуцалки бе, човек? - попитах го.

- Много скоро всичко това ще гръмне, човече! Така ще гръмне, че всички ще разберат! Няма да има повече самодоволство! Няма да има повече далаверки! Няма да има повече Губернатор! Не! Ще има само кръв!... Ще видим, че досега сме живели в най-светлата демокрация!... Оставиха ни, Павка! Оставиха ни да се оправяме, както знаем тук... и точно това направихме! Точно това направихме, човече! ... Ще се изпотрепем помежду си!... Това е, което знаем!... А аз... се чудя как да избягам оттук... къде ще бягаш, бе? Никой не те иска!... Никой не те иска!

Главата на Чочо клюмна на гърдите му. Срина се за секунди. Бях виждал такива хора и преди – откачат, стават свръхактивни и агресивни, искат да съборят целия свят, след това нервите им не издържат и се разпадат на парчета. Приближих се към него и му взех пищовите. Той не се възпротиви. След това го прегърнах през рамото и му казах:

- Помисли от позитивна гледна точка!... Мен ще ме съдят на военен съд!... И вероятно ще ме разстрелят или нещо подобно!

- Винаги си знаел какво да кажеш? - усмихна се иронично той.

- По-добре разкарай оръжието оттук!

- Не! – подсмръкна той. - Трябва да сме готови!... Те рано или късно ще дойдат!... Те...

- Кои са те? - повдигнах вежди аз. – Кой ще дойде?

Чочо ме погледна изпитателно и каза тихо:

- Всички.

 

Когато се обърнах към улицата, видях приближаващ се към моята маса мъж. Висок и в черно, с лице, осенчено от широка шапка, перфектният непознат. "Може ли?", попита ме и посочи свободния стол срещу мен. Кимнах и на него, без да се усмихвам. Беше артист, сигурна съм. Един от онези, които разиграват сценки за малка публика, която предварително си е платила. Такива имаше в почти всички квартали. Веднъж аз, сестра ми, Лано и Нари си поръчахме един. Сценарият ни беше следният: актьорът отива при първата беловласа жена, която види, и започва да й говори на измислен език, да ръкомаха над нарисувана с шарени моливи "карта" на Града, а когато тя, не издържайки, реши да продължи по пътя си, той да падне на земята, да се свие и да започне да плаче. Получи се добре, но не повторихме. Огледах се за публиката му. Предполагах, че щом съм участвала в подобно нещо преди, ще мога да забележа издайническите черти по лицата на зрителите. Стиснати устни или големи паузи между вдишванията и издишванията, побелели кокалчета на пръстите или тресящи се колене, но най-често немигащи очи и зяпнали усти. Хората често забравят за погледите на другите. Е, тази публика беше явно от професионалисти или новаци ентусиасти. Почти никой не гледаше насам, дори с периферното си зрение не улавях завъртания на любопитни глави. Не чувах и подозрителни шушукания. Реших все пак да се усмихна на мъжа. Исках да видя какво са измислили хората, които му плащат. Той не ми отвърна с усмивка, направо заговори: "Наслаждавате ли се на престоя си в квартала?" Казах му, че да, тук ми харесва и съм доволна. Добавих и че явно ми личи, че съм от друго място в Града. Тук вече той се усмихна, но не каза нищо. Оставих паузата да се разширява колкото си иска или колкото той реши. Нямах намерение да му подавам още кукички, за да върви по-гладко представлението му. "Може би е редно да се представя. Името ми няма значение, но ще ви го дам: Флан...", започна да казва. Кимнах, за да разбере, че ми е достатъчно. "Работя за една организация, която със сигурност не знаете, и която не съществува официално."

Тайни служби в Сенчестия квартал - колко оригинално! "Знанието за нея се предава по кръв. По наследство, искам да кажа. Това обяснява защо не е известна, но вярвайте, ние работим за доброто на Града." Попитах го какво значи това. "Винаги има опасност." Хареса ми как, докато казваше това, един облак мина пред слънцето и хвърли сянка върху масите. Природата беше на страната на изкуството този следобед. "Наблюдаваме ви от известно време. Разгледахме сънищата ви и ни се сториха много интересни. Мислим да работим с вас още. И бихме желали да нямате нищо против." Тук се засмях. Трябваше да се засмея, така го усетих. И се засмях. Той изчака да свърша и ме погледна. Очите му повтаряха току-що казаното. Попитах го с какво толкова им помагат "сънищата" ми. (Той се усмихна, когато направих кавичките с пръсти.) "Отговарят на наши наблюдения. Върху определени хора." Наведе се напред към мен. "Които искат да напуснат Града." Значи съм някакъв ониро-копой, който не знае, че е такъв. Нещо такова го попитах. Само ми се усмихна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам визитка. Не я взех. Той изчака с протегната ръка още малко и остави картончето на масата. Само че не беше визитка, а обикновено парче бял дебел лист. Бях сигурна. Дори не я погледнах втори път.

Разделихме се с усмивка - моята разбираща, неговата - загадъчна. Идеални за ролите ни.

Бях малък, може би на 10-11, златна възраст, в която започваш да разбираш всичко, но имаш избора да не правиш нищо. Репетирахме много, въпреки че не знаех много какво се случва. Баща ми щеше да направи популярния номер с разрязването на тялото на две и после съединяването му. По принцип той обичаше да прави по-нестандартни неща, но времената бяха такива, че трябваше да представим нещо по-познато, което да привлече повече хора. И до днес не знам защо той избра за целта точно мен – може би, за да бъде сигурен, че няма да сгреши някъде, може би, за да покаже колко смел е пред останалите, а може би е имало нещо, което е накарало другите да се откажат. В дните преди шоуто повечето хора в цирка бяха необичайно мили към мен, дори дресьорът на лъвове, който с времето заприличваше все повече на лъв. А майка ми сякаш беше по-мълчалива от обикновено. Не усещах да има нещо необичайно, това беше просто поредният спектакъл.

Тъй като се притеснявах от публиката, държах очите си притворени, въпреки че бях инструктиран да изглеждам щастлив. Когато приключи частта с разрязването на кутията, отворих широко очи и въздъхнах. Отвън се чуваха аплодисментите, а и доколкото можех да видя, залата беше пълна. Срещнах погледа на баща ми, който беше едновременно притеснен и недоумяващ какво се случва, а преди да изпадне в тиха паника, ръцете му започваха леко да треперят, а очите му последователно да хлътват и да се уголемяват. Но той не каза нищо, само ми се усмихна неловко и изчезна нанякъде. Майка ми дойде при мен, събра вежди и леко отпусна долната си устна в изненада. Остана вцепенена в продължение на няколко секунди, след което направи няколко крачки назад и започна трескаво да търси баща ми.

Надигнах се и видях, че все още съм на две. От главата до кръста бях в едната част от черната кутия, а краката ми бяха в другата, която се намираше в края на пространството зад сцената.

Не знаех какво да мисля. Нямаше болка. Шоуто не продължи. Съдружникът на баща ми обяви, че има технически проблем. Хората напуснаха разочаровани, някои от децата се разплакаха.

Ден след ден, нощ след нощ, аз живеех на две части, разделени на десетина метра една от друга. Някои от клоуните идваха, за да ме нахранят и изкъпят, но от майка ми и баща ми следа нямаше. С времето храната ставаше все по-малко. Изглежда, и животните са го усетили, тъй като веднъж изпод завесата се подаде един от тигрите. Представях си как ще обезобрази лицето ми, но той се насочи към краката ми. "Не, мосю Робер, не", виках на тигъра, но той захапа ходилата ми. Може би защото останалата част от тялото ми беше далече, не усещах нищо освен леки иглички. За около половин час тигърът се справи и с двата ми крака, а по едно време спрях да викам и просто гледах и недоумявах. Накрая Робер ме погледна, облиза се и тъкмо започна да се приближава към мен, но изведнъж отскочи и изчезна някъде. Сякаш го досрамя.

Една вечер намерих случайно изпусната на пода кутия с няколко останали цигари. Понякога палех една и я изпушвах до половината, за да имам и за утре. В началото не ми хареса, започнах да кашлям, очите ми сълзяха, като че ли някой ме беше ударил по главата. Пушех в тъмното и наблюдавах как димът излиза от стомаха ми и се извисява над кутията. Като се замисля, не беше чак толкова депресиращо преживяване. В тъмното си фантазирах, измислях продължения на приказките, които майка ми и баба ми четяха едно време. Не, не беше чак толкова лошо. А и нямаше болка. Все пак единственият ми проблем, освен че бях разделен на две, беше маймуната, откраднала последната ми цигара.

И до днес не знам къде са родителите ми. Когато започна да мисля за това, малко ме свива сърцето, признавам. Но не живея зле, намериха ме добри хора, възрастна двойка без деца. И вече отново си имам крака, макар и изкуствени. Интересното е, че от време на време започват да ме болят, особено през зимата. Може би това е бил големият трик на баща ми!

* * *