Беше бурна и безлунна нощ.

Не е ли това един от начините да грабнеш читателя?

Е, добре тогава, беше бурна и безлунна нощ и дъждът се лееше като из ведро над Венис, Калифорния, а небето се раздираше от мълнии. Валеше още от залез-слънце и явно нямаше никакво намерение да спира преди зори. Нито една жива душа не си подаваше носа навън в този потоп. Щорите на бунгалата бяха спуснати под бледосинкавите отблясъци, където бухали вещаеха зли поличби или нещо още по-лошо. Единственото, което се движеше на десет километра околовръст, бе Смъртта. И някой, който бягаше бързо пред нея.

За да похлопа на тънката ми като картон входна врата с изглед към океана.

И да ме стресне, приведен над пишещата машина, копаещ гробове – моят цяр срещу безсъние. Тъкмо бях хванат в капана на една катакомба, когато чукането на прага долетя сред гръмотевиците.

Отворих широко и кого да видя – Констанс Ратиган.

Или както всички й викаха, просто Ратиган.

Серия от небесни фотосветкавици раздраха простора – светло-тъмно, светло-тъмно, откроявайки силуета й поне десет пъти.

Четирийсет години на триумфи и падения бяха побрани в едно загоряло, сърф-реалистично тяло. С бронзов тен и метър и шейсет височина, тя ту се появяваше, ту изчезваше – говореха, че плувала до хоризонта по залез, за да се върне с прибоя чак на сутринта. Печеше се на плажа по всяко време, надлайваше се с морските зверове на километър от брега или дремеше край басейна пред къщата си с по мартини във всяка ръка, чисто гола под слънцето. Или щъкваше към залата за прожекции в сутерена, за да се гледа как лудува, вечна и неостаряваща, с призраците на Ерих фон Щрохайм, Джак Гилбърт или Род Ла Рок. После оставяше безмълвния си смях сред стените на подземието и отново изчезваше сред вълните – бърза плячка, която Времето и Смъртта никога не можеха да докопат.

Констанс.

Ратиган.

– За бога, какво правиш тук? – изкрещя, а по изпеченото й лице се стичаха струйки дъжд или може би сълзи.

– Ей, добре ли си? – отвърнах.

– Отговори ми на въпроса!

– Маги замина на учителска конференция, а аз се опитвам да довърша новия си роман. Не ме свърташе сам вкъщи, а хазаинът каза, че тук и без това е празно. Ела, каза, поплувай, попиши си на спокойствие. И ето ме тук. Но хайде влизай, ще се удавиш в този дъжд.

– Вече се удавих. Стой назад!

И Констанс не помръдна. Секундите течаха, а тя стоеше трепереща в светлината на огромните светкавици и грохота, следващ всяка една от тях. За момент ми се стори, че виждам жената, която познавах от години – обкръжена от аура, влизаща и излизаща от вълните, онази, която бях гледал на стената в прожекционната зала да плува уверено през животите на Фон Щрохайм и други знаменити призраци.

После всичко се промени. Тя сякаш се смали на прага, сви се до размерите на дете, притиснала черна чанта към гърдите си, зъзнеща на студа, с очи, стиснати пред някакъв неназован ужас. Беше ми трудно да повярвам, че самата Ратиган, вечната филмова звезда, ми е дошла на гости посред бурната нощ.

– Влизай, влизай – повторих отново.

Тя обаче пак изсъска:

– Стой назад!

После се стрелна, лепна ми една засмукваща целувка, подразнила езика ми като солен бонбон, и изпърха покрай мен. Вече стигнала средата на стаята, реши да се върне и да ми лепне още една, по-лека, по бузата.

– Мм, че хубаво миришеш – рече. – Но чакай, аз съм уплашена! – И като сключи ръце пред гърдите си, седна на дивана ми, измокряйки го целия. Аз взех най-голямата хавлия, която ми попадна, смъкнах й роклята и я увих в нея.

– С всички жени ли правиш така? – попита тя, тракайки със зъби.

– Само в тъмни и дъждовни нощи.

– Няма да кажа на Маги.

– Ратиган, успокой се най-сетне.

– Мъжете цял живот все това ми разправят. А после забиват кол в сърцето ми.

– Защо се тресеш така, от студ или от страх?

– Чакай да видим. – Тя се облегна изтощено назад. – Тичах през целия път дотук. Мислех, че няма да има никой, нали от години не сте идвали, но, за бога, толкова се радвам, че те заварих! Спаси ме!

– От какво има да те спасявам?

– От смъртта.

– Никой още не се е откопчил от нея, Констанс.

– Не говори така! Не съм дошла тук, за да мра. Животът е вечен!

– Само в молитвите, Констанс, не и в действителността.

– Ти също ще живееш вечно. С твоите книги!

– Най-много да докарам до четирийсет.

– Не се подигравай с четирийсетте. Някои отдавна сме ги минали.

– Май имаш нужда от питие. Стой мирно.

Отидох и донесох половин бутилка газирано червено вино.

– Майчице! Какво е това?

– Мразя скоча, а това е евтин писателски бъркоч. Опитай.

Тя отпи и сгърчи лице.

– Да ме отровиш ли искаш? Бързо, дай нещо друго!

В миниатюрната ни баня открих плоско шишенце водка, пазена за дълги, самотни нощи. Констанс я сграбчи.

– Да си дойдем на думата – и течността забълбука в гърлото й.

– Ей, по-полека.

– Ти нямаш моите предсмъртни гърчове.

Надигна бутилката още един-два пъти, подаде ми я и се отпусна върху възглавниците със затворени очи.

– Бог е милостив. Искаш ли да чуеш за проклетото нещо, което ме подгони насам?

– Чакай малко. – Долепих бутилката вино до устните си и опънах дълга глътка. – Давай сега.

– Е – започна тя, – беше смъртта.