Откъс от "Хайде всички да убием Констанс" на Рей Бредбъри

Този уикенд в рубрика "Четиво" ви представяме една от последните творби на американския писател Рей Бредбъри (1920 - 2012) - романът "Хайде всички да убием Констанс" от 2002 г., развиващ се на фона на Лос Анджелис от 60-те и отбелязващ завой в прозата на автора към криминалния жанр.
В България книгата, предпоследен роман в кариерата му, излиза под знака на "Сиела", а в следващите редове може да прочете първата глава от нея.
Беше бурна и безлунна нощ.
Не е ли това един от начините да грабнеш читателя?
Е, добре тогава, беше бурна и безлунна нощ и дъждът се лееше като из ведро над Венис, Калифорния, а небето се раздираше от мълнии. Валеше още от залез-слънце и явно нямаше никакво намерение да спира преди зори. Нито една жива душа не си подаваше носа навън в този потоп. Щорите на бунгалата бяха спуснати под бледосинкавите отблясъци, където бухали вещаеха зли поличби или нещо още по-лошо. Единственото, което се движеше на десет километра околовръст, бе Смъртта. И някой, който бягаше бързо пред нея.
За да похлопа на тънката ми като картон входна врата с изглед към океана.
И да ме стресне, приведен над пишещата машина, копаещ гробове – моят цяр срещу безсъние. Тъкмо бях хванат в капана на една катакомба, когато чукането на прага долетя сред гръмотевиците.
Отворих широко и кого да видя – Констанс Ратиган.
Или както всички й викаха, просто Ратиган.
Серия от небесни фотосветкавици раздраха простора – светло-тъмно, светло-тъмно, откроявайки силуета й поне десет пъти.
Четирийсет години на триумфи и падения бяха побрани в едно загоряло, сърф-реалистично тяло. С бронзов тен и метър и шейсет височина, тя ту се появяваше, ту изчезваше – говореха, че плувала до хоризонта по залез, за да се върне с прибоя чак на сутринта. Печеше се на плажа по всяко време, надлайваше се с морските зверове на километър от брега или дремеше край басейна пред къщата си с по мартини във всяка ръка, чисто гола под слънцето. Или щъкваше към залата за прожекции в сутерена, за да се гледа как лудува, вечна и неостаряваща, с призраците на Ерих фон Щрохайм, Джак Гилбърт или Род Ла Рок. После оставяше безмълвния си смях сред стените на подземието и отново изчезваше сред вълните – бърза плячка, която Времето и Смъртта никога не можеха да докопат.
Констанс.
Ратиган.
– За бога, какво правиш тук? – изкрещя, а по изпеченото й лице се стичаха струйки дъжд или може би сълзи.
– Ей, добре ли си? – отвърнах.
– Отговори ми на въпроса!
– Маги замина на учителска конференция, а аз се опитвам да довърша новия си роман. Не ме свърташе сам вкъщи, а хазаинът каза, че тук и без това е празно. Ела, каза, поплувай, попиши си на спокойствие. И ето ме тук. Но хайде влизай, ще се удавиш в този дъжд.
– Вече се удавих. Стой назад!
И Констанс не помръдна. Секундите течаха, а тя стоеше трепереща в светлината на огромните светкавици и грохота, следващ всяка една от тях. За момент ми се стори, че виждам жената, която познавах от години – обкръжена от аура, влизаща и излизаща от вълните, онази, която бях гледал на стената в прожекционната зала да плува уверено през животите на Фон Щрохайм и други знаменити призраци.
После всичко се промени. Тя сякаш се смали на прага, сви се до размерите на дете, притиснала черна чанта към гърдите си, зъзнеща на студа, с очи, стиснати пред някакъв неназован ужас. Беше ми трудно да повярвам, че самата Ратиган, вечната филмова звезда, ми е дошла на гости посред бурната нощ.
– Влизай, влизай – повторих отново.
Тя обаче пак изсъска:
– Стой назад!
После се стрелна, лепна ми една засмукваща целувка, подразнила езика ми като солен бонбон, и изпърха покрай мен. Вече стигнала средата на стаята, реши да се върне и да ми лепне още една, по-лека, по бузата.
– Мм, че хубаво миришеш – рече. – Но чакай, аз съм уплашена! – И като сключи ръце пред гърдите си, седна на дивана ми, измокряйки го целия. Аз взех най-голямата хавлия, която ми попадна, смъкнах й роклята и я увих в нея.
– С всички жени ли правиш така? – попита тя, тракайки със зъби.
– Само в тъмни и дъждовни нощи.
– Няма да кажа на Маги.
– Ратиган, успокой се най-сетне.
– Мъжете цял живот все това ми разправят. А после забиват кол в сърцето ми.
– Защо се тресеш така, от студ или от страх?
– Чакай да видим. – Тя се облегна изтощено назад. – Тичах през целия път дотук. Мислех, че няма да има никой, нали от години не сте идвали, но, за бога, толкова се радвам, че те заварих! Спаси ме!
– От какво има да те спасявам?
– От смъртта.
– Никой още не се е откопчил от нея, Констанс.
– Не говори така! Не съм дошла тук, за да мра. Животът е вечен!
– Само в молитвите, Констанс, не и в действителността.
– Ти също ще живееш вечно. С твоите книги!
– Най-много да докарам до четирийсет.
– Не се подигравай с четирийсетте. Някои отдавна сме ги минали.
– Май имаш нужда от питие. Стой мирно.
Отидох и донесох половин бутилка газирано червено вино.
– Майчице! Какво е това?
– Мразя скоча, а това е евтин писателски бъркоч. Опитай.
Тя отпи и сгърчи лице.
– Да ме отровиш ли искаш? Бързо, дай нещо друго!
В миниатюрната ни баня открих плоско шишенце водка, пазена за дълги, самотни нощи. Констанс я сграбчи.
– Да си дойдем на думата – и течността забълбука в гърлото й.
– Ей, по-полека.
– Ти нямаш моите предсмъртни гърчове.
Надигна бутилката още един-два пъти, подаде ми я и се отпусна върху възглавниците със затворени очи.
– Бог е милостив. Искаш ли да чуеш за проклетото нещо, което ме подгони насам?
– Чакай малко. – Долепих бутилката вино до устните си и опънах дълга глътка. – Давай сега.
– Е – започна тя, – беше смъртта.