Откъс от "Човекът, който обичаше кучетата" на Леонардо Падура

Откъс от "Човекът, който обичаше кучетата" на Леонардо Падура

1 / 2
Тази седмица в рубриката "Четиво" ви предлагаме откъс от буквално най-обемната книга в каталога на издателство "Жанет 45" - "Човекът, който обичаше кучетата" на кубинския автор Леонардо Падура в превод от испански на Венцеслав Николов. Падура обяснява, че започва да пише романа през 1989 г., когато вече Берлинската стена "се накланяше опасно", както той сам казва, но тя вижда бял свят през 2009 г. и оттогава досега е натрупала на своя автор множество отличия. Историческият роман ползва като основен повод убийството на болшевишкия революционер и марксистки теоритик Лев Троцки.

"Помъчих се да възстановя онова, което знаем с пълна сигурност за живота и животите на Рамон Меркадер – убиеца на Троцки, изградено до голяма степен на базата на спекулации върху онова, което е доказуемо и исторически и контекстуално възможно. Опитах се да взема повод от историята на убийството на Троцки за размисъл върху извращаването на голямата утопия на предходното столетие. Размисъл за провала на процесите, на които много хора бяха възложили огромни надежди и заради които мнозина се лишихме от мечти, от години, а някои дори от кръв и живот. Затова се постарах да се придържам възможно най- близо до хронологията на различните епизоди от живота на Лев Троцки през годините, когато е бил осъден на изгнание, преследван и накрая убит", обяснява Падура и подчертава "все пак нека не се забравя, че това е роман, въпреки угнетяващото присъствие на Историята във всяка негова страница."

По повод първото българско издание на книгата, която продължава да е хит в цял свят, Падура ще гостува в София на 25 март от 19 ч. в Софийска градска художествена галерия, след което в следващите два дни последователно ще посети и Бургас и Пловдив.

Приятно четене!
През тази първа година в изгнание Лев Давидович инкасира само поражения и дезертирания – в пределите на Съветския съюз Опозицията практически се беше разпаднала, без нейни членове да бъдат изгонени от страната, както той бе очаквал. В чужбина последователите му се боричкаха за трохи власт, тъй като стояха повече или по-малко вляво от троцкистката идея, или просто го изоставяха, както семейство Пас, тъй като или не устояваха на натиска на сталинистите, или не виждаха ясна перспектива за успех... Може би по тази причина потресът, предизвикан у него от вестта за самоубийството на Маяковски, щеше да го разстрои за седмици, по време на които дори се бе почувствал виновен, че няколко пъти бе спорил с поета и по този начин може би бе предоставил аргументи на клеветниците, навъдили се из цялата страна.
"Ако "Любов по време на холера" на Габриел Гарсия Маркес превърна романсa в литература, а "Разговор в катедралата" на Марио Варгас Льоса приложи техники от политическия френски роман-нуво от 1950-те в политическия трилър, кубинският писател Леонардо Падура успява да влезе в канона на латиноамериканския модернизъм с един руски роман." — The New York Times
Пристигането на първите екземпляри от автобиографията му, очаквани с трепет, предизвика у него малко радост всред толкова загуби. Като препрочете творбата, завършена година по-рано, съжали, че е посветил толкова страници, за да защити позициите си, самозащита, която започваше да му се струва маловажна при вихъра от злочестини, съсипващи живота и достойнството на съратниците му. Струваше му се, че напънът му да представи с конкретни примери разногласията, които бе имал с Ленин в продължение на двайсет години съвместна борба, намирисва на опортюнизъм. Но най-вече се упрекна, че не бе имал смелостта да признае от висотата на благоприятната или може би неблагоприятна перспектива на годините, изстъпленията, които сам той бе извършил, за да защити революцията и перманентния `и характер. Макар че никога не би го признал открито, от няколко години Лев Давидович бе започнал да съжалява за моментите, в които, бидейки на власт, бе допуснал тя да го обсеби, независимо че бе преследвал положителни по същината си цели. Спасителната мярка да военизира железничарските профсъюзи, когато съдбата на Гражданската война зависеше от спрените локомотиви, каквито имаше едва ли не по всички железопътни линии в страната, сега му се струваше пресилена, макар че от успеха `и зависеше съдбата на Революцията. Съзнаваше, че никога няма си прости опита да приложи същите тези принудителни мерки при следвоенното възстановяване, когато стана очевидно, че страната е на ръба на разпадането и не е възможно да се въздейства върху разочаровани работници, ако срещу тях не се приложат силови методи. Върху неговия гръб падаше отговорността, че е уволнил профсъюзни ръководители, че е погазил демокрацията на работническите организации и е съдействал те да се превърнат в безформени структури, които сега сталинските бюрократи използваха най-охотно, за да укрепят хегемонията си. Като част от апарата на властта, той също бе допринесъл за убиването на демокрацията, за която сега, в опозиция, сам пледираше.
За не по-малко позорна намираше главната роля, коя то бе изиграл при смазването на бунта на моряците от базата в Кронщад през злощастния месец март 1921 година. Това поделение, което с подкрепата си бе осигурило успеха на болшевишкия преврат през октомври 1917 година, четири години по-късно издигна глас за такива съществени права като по-голяма свобода за работниците, по-малко деспотично отношение към селяните, заставени да предават на държавата почти цялата си реколта, и най вече за свещеното право на свободни избори за излъчване на делегати за събранията на Съветите. Обосновката, че новите моряци от балтийския флот са манипулирани от анархисти и контрареволюционни офицери, не можеше да оправдае в никакъв случай мярката, която той, като вое нен комисар, се зае да приложи – бунтът бе смазан и се развихри насилие, което стигна дотам, че бяха разстреляни заложници. За него и за Ленин се бе оказало очевидно, че строгото наказание представлява политическа необходимост, тъй като, макар да съзнаваха, че протестът нямаше шансове да се превърне в прогласената Трета революция, двамата се страхуваха, че ще задълбочи до неудържим предел съществуващия хаос в страната, опустошена от глада и от пълния стопански застой.
"Удивителен роман, хроника на обезсмилянето на комунистическата мечта и на едно от "най-безмилостните, обмислени и безполезни" престъпления в историята... Трудно бихме могли да открием по-проницателно изследване на начина, по който комунизмът разяжда човешкия дух и се опитва да оправдае най-чудовищното престъпление." — Financial Times
Знаеше, че ако през март 1921 г. болшевиките бяха разрешили свободни избори, вероятно щяха да загубят властта. Марксистката теория, която Ленин и той използваха, за да обосноват всичките си решения, никога не бе предвиждала ситуация, при която комунистите, вече дошли на власт, да изгубят подкрепата на трудещите се. За първи път след победата на Октомври следваше да се запитат (запитахме ли се някога, щеше да каже на Наталия Седова) дали е справедливо социализмът да се установи против или независимо от волята на мнозинството. Пролетарската диктатура трябваше да премахне експлоататорските класи, но трябваше ли да репресира и трудещите се? Алтернативата се бе оказала драматична и манихейска – не беше възможно да се позволи свободна изява на народната воля, защото тя би могла да обърне посоката на самия процес. Но отмяната на тази народна воля лишаваше болшевишкото правителство от неговата най-съществена легитимност – когато настъпи моментът, в който масите престанаха да вярват, се наложи да ги накарат да вярват насила. И употребиха сила. В Кронщад – за Лев Давидович това беше пределно ясно – революцията бе започнала да изяжда собствените си чеда и на него се бе паднала печалната чест да даде заповедта банкетът да започне.
Непреклонността, с която бе действал (обикновено с подкрепата на Ленин), може би бе оправдана в онези години. Но сега, като премисляше действията си, не можеше да не се запита дали ако след смъртта на Ленин бе проявил необходимите безочие и хитрост, за да се нахвърли върху властта и да я грабне, в крайна сметка нямаше да се превърне и той самият в лъжекомунистически цар. Не би ли могъл да размаха оправданията за оцеляване на Революцията, за да смаже съперниците си, както през 1918 година ги бе използвал Ленин, за да обяви за незаконни партиите, които се бяха борили за революцията заедно с болшевиките? Щеше ли да е в състояние да защити демократичната целесъобразност на съществуването на опозиция, на вътрешнопартийни фракции, на нецензуриран печат?
* * *
"Едва ли има литературно произведение, от което да почерпиш повече знания за историята. Падура е написал голям исторически роман за 20-и век." — Hamburger Radio
Лев Давидович щеше да се убеди до каква степен превратностите на политиката изстискват енергията му, когато жена му го изненада с новината, че Льова иска да се махне от Принкипо. Подмолните трусове, които от няколко месеца разтърсваха основите на вилата в Буюк Ада, му се разкриха едва в този момент, когато вече бяха достигнали размери на земетресение. Тогава си спомни, че веднъж Наталия Седова му бе казала, че не е редно Жана Молиние да прекарва дълги периоди при тях, докато Реймон се връщаше в Париж. Бяха провели този разговор един следобед, когато бяха отишли на разходка до впечатляващата сграда на бившия хотел "Принкипо Палас" – най-голямата дървена постройка в цяла Европа. Като я изслуша, той я попита иронично какво става. Тя се усмихна и му обясни нещата с характерния си прагматизъм – става това, че съпругите трябва да са при съпрузите си и че нейният Льовочка остарява и годините заслепяват погледа дори на мъж като него.
До този момент идванията и заминаванията на Реймон Молиние бяха просто едно от многото обикновени неща, които се случваха в еднообразието на Буюк Ада. Надарен с онази énergie Molinièresque, която толкова допадаше на Лев Давидович, този негов последовател бе станал основният стожер на опозицията в Париж. Въодушевен от възможността да превърне троцкизма в политическа сила в средите на френската левица, Молиние бе посветил своя жар, състояние и семейство в служба на проекта, а докато той се бореше в Париж, за да търси нови привърженици, съпругата му Жана бе станала свръзка между секретариата, оглавяван от Льова, и симпатизантите троцкисти в Европа. Енергията на Молиние бе разчувствала дълбоко опитния революционер, поради което реши да повери в неговите ръце съдбата на френската опозиция, загърбвайки мненията на други другари като Алфред и Маргьорит Росмер, които дискретно решиха да се оттеглят от борбата.
Едва сега научаваше обаче, че още от първия път, когато Реймон остави жена си в Буюк Ада, Наталия бе надушила какво се задава – Жана беше млада жена, надарена със сексапилна флегматичност, която контрастираше с разпалеността на мъжа `и, а двайсет и трите години на Льова пулсираха във всяка клетка на тялото му, макар и той да се бе отдал на делото телом и духом. Затова, докато Наталия му съобщаваше, че Жана ще замине за Париж с намерение да сложи край на брака си с Реймон и че Льова възнамерява да замине с нея някъде другаде, революционерът осъзна колко малко внимание е отделял на потребностите на сина си, макар тутакси да помисли, че дългите месеци работа, болезнената и пирова полза, извлечена от огорченията и дезертиранията, бяха на път да изтекат в канала, завлечени от егоистичния импулс на един мъж и една жена. И същата вечер не можа да се сдържи и нахока Льова за любовното му увлечение, непростимо за борец.
За щастие, реакцията на Реймон се оказа според Наталия типично френска – остави Жана да го напусне, за да заживее с Льова, който вече възнамеряваше да се премести в Германия. Тогава Лев Давидович осъзна, че няма друг избор, освен да приеме това решение – дори духът на себеотдаване на момчето да беше безграничен, той не можеше да изисква от него да похаби младостта си на някакъв затънтен остров. Най-много щеше да го заболи, написа той, да загуби единствения човек, върху когото можеше да стовари тежестта на своите разочарования, единствения, от когото можеше да чуе искрени критики и от когото никога не можеше да очаква да му забие ножа, да му поднесе отровеното кафе, да изстреля куршума в тила му – угрози, които рано или късно щяха да го пратят в гроба.
Ала безпокойството, обхванало го във връзка със заминаването на Льова, незабавно отстъпи място на тревогата, причинена му от събитие, което стана за Лев Давидович лошо предзнаменование веднага щом научи за него – на германските избори, състояли се на 14 септември 1930 година, Националсоциалистическата партия на Хитлер бе станала втората политическа сила, получила най-много гласове в страната. Тя бе скочила от осемстотин хиляди гласа през 1928 година на над шест милиона, които я бяха подкрепили сега. Изумен от необяснимата политическа безотговорност на немските комунисти, Лев Давидович прочете, че те празнували собствения си растеж от три на четири милиона и половина гласа, и тръбели, че Хитлеровият подем е лебедовата песен на една дребнобуржоазна партия, обречена на провал. Няколко месеца по-рано, в едно от писмата, с които редовно бомбардираше Централния комитет на съветската партия, той вече бе предупредил за опасното вкореняване на националсоциализма в Германия. Виждаше в него носител на една идеология, способна да сплоти всички онези "човешки прашинки" от дребната буржоазия, смлени от кризата и жадни за реванш. Оттогава бе започнал да настоява, че е нужно да се изгради стратегически съюз между комунисти и социалисти, за да се обуздае един процес, който можеше да доведе хитлеристите на власт. Но в отговор на този негов тревожен призив Москва даде заповед, спусната от Коминтерна, германската компартия да се въздържа от какъвто и да е съюз със социалистите и демократите.
Никога преди Лев Давидович не бе усещал така мъчително бремето на своята присъда. Затворен на запокитен във времето остров, дееспособността му се свеждаше до писането на статии и организирането на пръснати последователи, когато всъщност трябваше да е в центъра на едни събития, които, това той предугаждаше ясно, имаха съдбовно значение за бъдещето на германската работническа класа, на европейската революция и може би на самия Съветски съюз. Знаеше, че е наложително да се мобилизира съвестта на немската левица, защото все още беше възможно да се предотврати катастрофата, която отсега се очертаваше в небето над Берлин. Нима беше възможно никой да не бие тревога, че ако не му се пресече пътят, Хитлер ще завземе властта и комунистите ще бъдат първите му жертви? Какво става в Москва, запита се той. Усещаше интуитивно, че зад червените стени на Кремъл се мъти нещо тъмно. Но още не можеше да допусне, че много скоро ще чуе как от най-високите кули на московската крепост се разнася първият вой на едно зловещо изчадие, способно да му смрази кръвта.
[[img:2261579]]Леонардо Падура е роден в Хавана през 1955 г. През 2011 г. получава и испанско гражданство, но продължава да живее в Куба.

Завършил е латиноамериканска литература в Хаванския университет. В родината си става известен с журналистическите си статии и с есетата, посветени на редица кубински и латиноамерикански писатели. Автор е и на множество киносценарии.

Първоначално литературният му успех извън пределите на Куба се дължи на поредицата криминални романи с главен герой детективът Марио Конде, любимец на читателската публика – заради качествата, които го извисяват, но и заради многобройните недостатъци, които го приземяват. Чрез този разпилян, често пиян и недоволен скептик Леонардо Падура вече 20 години изследва тъмните страни на кубинското общество. До момента Марио Конде присъства в шест романа – "Съвършено минало", "Ветрове по Велики пости", "Маски", "Есенен пейзаж", "Сбогом, Хемингуей" и "Мъглата от вчерашния ден". Всички те са възторжено приети не само от читателите, а и от най-взискателната критика. Преведени са на много езици и са донесли на автора си престижни литературни награди като Кафене Хихон (1995), Премио Хамет (1997, 1998 и 2005 г.) за най-добър криминален роман, Наградата на островите (2000) във Франция, Бригада 21 и Реймънд Чандлър (2009), както и няколко отличия на критиката в Куба.

Успех му носи и "Романът на моя живот", свързан с личността на първия кубински поет романтик Хосе Мария Ередия. По мотиви от това произведение през януари 2014 г. Лоран Канте започна в Хавана снимките на филма "Завръщане в Итака". Работата на творческия тандем е позната на българските любители на киното от последния епизод ("Неделя") на филма "Седем дни в Хавана" (2012).

Безспорно най-успешният и най-превежданият роман на Леонардо Падура е "Човекът, който обичаше кучетата" (2009), в който се хвърля нова обилна светлина върху фактологията, свързана с убийст вото
на Лев Троцки в Мексико. Романът проследява живота на неговия убиец, каталанеца Рамон Меркадер – човек, отказал се от всичко в името на своята идеология, но тласнат от фанатизма си към най-
долното престъпление. Както неговата жертва, така и той самият се оказват безпомощни пред властовите механизми, задействани от Сталин. Романът осветлява и редица малко известни аспекти на Гражданската война в Испания. И не на последно място – разкрива недъзите на породилата толкова надежди кубинска революция. С това задълбочено историческо изследване на причините, поради които се изражда голямата социална утопия на ХХ век, Падура безспорно е създал най-добрия, най-амбициозния и най-вълнуващия си роман до момента. Той му носи наградите Франческо Джелми
ди Капориако (2010, Италия), Приз-Инисиал (2011, Франция), Карбет дел Карибе (2011) и Наградата на кубинската критика (2011).

Романът на Падура е публикуван и в Куба, макар и в много малък тираж. Предприемчиви хора отклоняват част от тиража към черния пазар, където се продава на цена, надвишаваща средната месечна заплата на кубински специалист с висше образование. През 2013 г. авторът издава нов роман – "Еретици", увлекателно повествование за съдбата на една картина на Рембранд през вековете и за житейските перипетии на едно еврейско семейство от Втората световна война до наши дни.

Наградите, които Леонардо Падура получава за цялостното си творчество – Роже Келоа за латиноамериканска литература (2011, Франция), Национална награда за литература (2012, Куба) и Орден за изкуство и литература (2013, Франция), са поредното доказателство, че понастоящем той се нарежда сред най-интересните, най-талантливите и перспективни автори, пишещи на испански език.