Веселина Николаева като Дон Кихот във фотографията

"Следвай ги" е поредица на "Дневник", в която ще ви запознаем с хора, за които си заслужава да научите. Повечето от тях са много млади и вече с успехи в своите области - изкуство, спорт, бизнес или в професиите, които са избрали. Други без значение от възрастта с дебют в мечтата си да създават нещо и с първи големи постижения. Приятни срещи.
"Кой ти каза, че не става?", "Но защо смяташ, че това не изглежда завършено?", "Тогава какво учите?" са част от честите въпроси на Веселина Николаева по време на нейната работилница (workshop) по наративна фотография в галерия "Ластици", провела се в края на февруари.
Веселина е в България след 17 години в Холандия, където завършва и преподава фотография в Академията по изкуства в Утрехт. Работата й е неколкократно награждавана, включително с холандско отличие за най-добър документален проект, испанско за най-добър фотограф и с "Гран при" на международния фестивал в Лодж.
Една от причините да се върне в София е идeята й да преподава
За нея образованието по фотография в България има нужда от голяма промяна, а уъркшопът е начинът й да премери пулса на работещите в областта. Според първите й впечатления интересът е вял, липсват практикуващи преподаватели извън рекламната фотография, няма достатъчно платформи, които да представят социално важни и иновативни истории чрез документална фотография.
"Тук много пречи егото. Идеята, че щом веднъж си си взел дипломата, то няма какво да научиш повече. Тази позиция освен тъжна е и в голям минус по принцип", казва пред "Дневник" родената през 1976 г. в София, но отраснала в Монтана фотографка. "На мен ми трябва една кохерентна серия снимки, за да разбера, че някой има талант в себе си. Оттам нататък на този човек му трябва подкрепа, да попадне в подходяща среда. Тогава аз няма да има на какво да уча тези хора, те ще са си самодостатъчни." Усещането за самодостатъчност е нещо, което тя споменава няколко пъти в разговора. "Ако естественият му интерес е да задълбочава в определена тема и развива визуалния си език, то той скоро ще разбере, че това е самостоятелен процес, където моята роля е тази на модератор който дава много примери като отправни точки."
Веселина е от семейство на лекари, като в гимназията е мечтаела да следва патология, после физика, преди окончателно да се насочи към фотографията и да учи нидерландски, за да може да кандидатства. "Но от тези неща изтеглих концепцията за задълбаване, ровене в детайлите, което реализирам чрез фотографията. Не смятам, че с нея мога да спася света, просто удовлетворявам собственото си желание и любопитство да търся това, което ме вълнува, и следвам радостната си възбуда. Мисля, че това е ключовото в подхода ми, тъй като ако искреното любопитство го няма, хората интуитивно усещат преструвката и вратата им остава затворена за теб."

Когато обявява плановете си да учи фотография, майка й реагира разтревожено.
"Нима ще правиш паспортни снимки цял живот?"
Но това не я обезкуражава. "Ако има някой, който може да те разубеди, то това си самият ти. По принцип хората са майстори в това да се разубеждават, но българите сме особено силни в това отношение."
Нейните проекти, излизали и в книжен вариант, включват съдържащия портрети на 100-годишната й баба Baba (2004), School Number 7 (2007), в което отразява всекидневието на учениците от 7 СОУ "Свети Седмочисленици" в София, Simply a Line (2009), за който снима на българско-турската граница, докато е бременна, и за който пише на сайта на Bulgaria Photography Now: "Винаги съм познавала понятията Изток и Запад, но така и не успях да установя за себе си географските, нито пък психологическите бариери, които ги дефинират. Не бях се движила по граница между които и да е две суверенни държави, какво остава за политически съюзи. Мислех си, че ако стъпя на ничия земя, ще мога да разбера значението на бодливата тел от всяка една страна на тази тънка, непотопена в политика линия, чиято единствена цел е да бъде бяло петно на световната карта. Границите въплъщават различни явления в зависимост от политическия контекст и времето. А да се определи времето в ничията земя, беше трудно. Тя се намира извън историята; миналото сякаш е бъдещето."

Веселина твърди, че в процеса на работа фотографията "запълва всички пукнатини", въпреки че "отхапва" големи парчета време и внимание. "В академията ми казваха, че когато говоря за бъдещите си проекти, очите ми светят. Естествено човек е най-добрият посланик за работата си, никой друг не може да я представлява, никой друг не може да я обясни по същия начин."
С усмивка тя се определя като
"воин, тръгнал на донкихотовски поход"
А ако съдим по написаното от нея в личния й сайт, то той я отвежда към "изчезващите култури и колективната носталгия на обществото".
Предизвикателството и трудностите са основна част от работата й, а безкомпромисността й към работата ражда прякора Хитлер в академията. "Аз съм от хората, които когато получат въпрос, си отделят време, за да си дадат възможност да усетят как наистина се чувстват. Не работя с готови фрази, въпреки че ние сме общество на лесни готови фрази."

Това търсене на новото се проявява в студентските години, когато пише до организацията на United Nations за защита на бежанците в Шри Ланка. В ламаринена постройка, с радиостанция, насред червени банани и притичващи нощем по покрива маймуни тя прекарва цял месец в снимане.
В последната си година като студентка в Академията в Утрехт решава да се върне в България, но за да изследва живота на помаците в Родопите, като в продължение на месец пътува и снима от село на село. Резултатът е незадоволителен, "тъй като усещах само повърхността на нещата".
Следва втори опит, в който прекарва месец в едно от селата в региона и в едно от семействата в него. Със задълбочаването и все по-близките отношения между нея и домакините й този път снимките "си говорят" и с това се ражда любовта й към разказвателната фотография и възможността за лична позиция.
"Доверието между фотографа и обекта е много важно, защото тогава няма прикритост, няма игра. Отърсваш от себе си различни слоеве. Примерно, когато се показваш пред другите, ти внимаваш за проекцията на своето alter ego; това е в стила на дрехите, в поведението, в идеята да провокираш желаното впечатление и т.н., докато от теб самия не е останало много. За да мога виждам отвъд тази мъгла, често навлизат радикално в личното пространство на хората. То е като тангото с напълно непознат, което е също безусловно свързано с доверието. Ти може да си на границата на падането, но да знаеш, че ще има някой, който да те хване."
Подобно доверие характеризира и проекта за 7-мо СОУ, с което тя иска да документира промените между поколенията. "Търсих деца на родители с различно социално положение и след цялото търсене на училища из София се спрях на 7-мо, тъй като това социално разнообразие го имаше в класовете там. Можех да направя разрез на новото поколение."

Тя посещава часовете им през цялата учебна година, като накрая учениците вече не са смущавани от присъствието й и са спокойни с нея. Едва тогава тя започва да снима.
Търпението и изчакването на момента
в който няма бариери, са ключови за проектите й. "Ако трябва да снимам някого, няма как да стане, без да прекарам целия ден с него."
Снимките на българско-турската граница пък са предшествани от много четене по темата. "Проучването е важна част от всеки мой проект, тъй като именно то ми дава всеобхватната перспектива, способността да гледам отгоре, а в последствие и да дълбая като сонда в детайлите. Може да се случи да мине година в четене и мислене, докато намеря собствената си позиция."
Веселина Николаева определя творчеството си като автобиографично, "но вероятно това няма да е видно за всеки. Между тези проекти има едно общо интимно ядро. Винаги съм имала афинитет към лично преживените истории и убедеността, че трябва да работиш по теми, които познаваш. Не е достатъчно да разпознаваш само визуално това, което виждаш, има и други нива – да потъваш все по-дълбоко в него".

Професионалните избори са свързани и с някои лишения, но за нея отказването от финансова сигурност и разнообразен социален живот е част от целия процес. Най-важното от него пък се побира в нейния
"хладилник, пълен с ленти"
"Но не усещам болезнени липси и не мисля, че съм единствената", казва Веселина Николаева, която на уъркшопа си отбеляза, че в България може по-често да се забележи фотограф, който да се издържа от работата си, отколкото в Холандия. "Тази позиция е изживявана и заемана от много други творци, които търсят баланс между клиентските поръчки и личните причини да разказват в образи. Тези причини са невидими за другите и не могат да се аргументират добре външно, което прави продукта на такава концепция много чуплив, ако няма атмосфера на подкрепа и споделяне, където да се представи.
Според нея, ако се позволи обстоятелствата да бъдат водещи в творческите избори, то компромисите винаги ще бъдат големи. "Ще тръгнем по пътя на логиката, а там мястото за естетика е малко. Аз не правя проектите си за други хора. Аз ги правя за себе си и търся единствено споделяне на идеи и подкрепа."
